Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (66)

65

Тя се опита да се разсъни. Чу се щракване — някаква врата се беше затворила. Някой току-що си бе тръгнал от тук. Болеше я ръката. Доктор Хайли. Отново започна да се унася… Какво беше казала на доктор Хайли? Кейти се събуди няколко минути по-късно и си спомни. Спомни си черната кола, блестящите спици и отражението на светлината в очилата му. Онази вечер тя го бе видяла. В понеделник вечерта доктор Хайли бе пренесъл Ванджи Луис до колата си. Доктор Хайли беше убил Ванджи.

Ричард беше заподозрял нещо. На няколко пъти се опита да й каже, но тя не му обърна внимание.

Доктор Хайли бе разбрал, че тя знаеше. Защо му бе задала онзи въпрос? Трябваше да се измъкне от тук. Той щеше да убие и нея. Винаги бе сънувала кошмари за болници. Защото по някакъв начин е знаела, че ще умре в болница.

Къде беше отишъл доктор Хайли? Щеше да се върне. Беше сигурна в това. Щеше да се върне, за да я убие. Помощ. Нуждаеше се от помощ. Защо се чувстваше толкова отпаднала? Пръстът й не спираше да кърви. Хапчетата, които й даде. Откакто бе започнала да ги взима, се чувстваше толкова зле. Хапчетата. Те предизвикваха кървенето.

О, господи, помогни ми, моля те! Телефонът. Телефонът! Кейти се пресегна към апарата. Ръката й, трепереща и немощна, го събори на земята. Кейти поклати глава и като полагаше отчаяни усилия да държи очите си отворени, го издърпа за кабела. Най-сетне слушалката бе на ухото й. Никакъв сигнал. Кейти започна трескаво да натиска вилката. Опита се да се свърже с телефонистката.

Доктор Хайли бе казал, че в момента го оправяли. Тя натисна звънеца, с който викаше сестрата. Сестрата щеше да й помогне. Но превключването, което щеше да запали лампичката от другата страна на стаята й, не се чу изобщо. Не се съмняваше, че лампичката на пулта пред сестрата също не бе светнала.

Трябваше да се измъкне от тук, преди доктор Хайли да се е върнал. Изправи се и усети силно виене на свят. Беше ужасно замаяна.

Трябваше. Ванджи Луис. Дългата руса коса, нетърпението, с което, също като малко момиченце, желаеше това дете. Доктор Хайли беше убил Ванджи. Убил беше бебето й. Имаше ли и други?

Тръгна към вратата, като се подпираше на леглото. Асансьорът. Щеше да слезе с асансьора на втория етаж. Там имаше хора — други пациентки, сестри…

Наблизо се затвори врата. Той се връщаше. Той се връщаше! През отворената врата Кейти втренчи поглед в коридора. Ако излезеше от стаята, той щеше да я види. Банята не се заключваше. Дрешникът. Там щеше да я намери. Със страшно усилие на волята тя успя да достигне вратата към всекидневната. Отвори я, влезе вътре и успя да я затвори, преди доктор Хайли да се върне в спалнята.

Къде можеше да отиде? Той веднага щеше да я потърси. Не можеше да остане тук. Ако се опита да стигне до фоайето, щеше да мине покрай отворената врата на спалнята. Той щеше да я види. Трябваше да се добере до фоайето, после да завие наляво и по онзи дълъг коридор да стигне до асансьора. Чувстваше се толкова изнемощяла. Той щеше да я настигне. Къде да отиде? Чу отваряне на врата в самия апартамент. Вече беше в спалнята и я търсеше. Дали да не опита да се скрие зад завесата? Не. Не. Така щеше сама да се хване в капана. Щеше да я намери и да я измъкне от там. Кейти прехапа устни, когато замаяността заби нокти в пространството зад очите й. Краката й бяха омекнали, цялата бе плувнала в студена пот, а устата й бе пресъхнала.

С мъка се добра до вратата на всекидневната, която водеше към коридора. Там имаше друга врата, аварийният изход. Беше го забелязала, когато я докараха с количката. Щеше да излезе през него и да се добере до втория етаж. Там щяха да й помогнат. Излезе в коридора. Само след минута той щеше да я настигне.

Вратата към аварийния изход беше ужасно тежка. Кейти я бутна… и още веднъж. Вратата поддаде. Кейти успя да я отвори и излезе на стълбището. Толкова бавно се затвори зад гърба й. Нямаше ли да я види? Стълбите. Тук беше толкова тъмно, смразяващо тъмно. Но тя не можеше да светне лампата. Той щеше да я открие. Може би вече тичаше към асансьора. В такъв случай й оставаше не повече от минута. Нуждаеше се от нея. Помогнете ми. Помощ! Хвана се за парапета. Стъпалата бяха стръмни. Беше боса и се движеше безшумно. Колко бяха стъпалата до следващата площадка? Тринадесет. Не, това беше къща. Имаше осем стъпала. След това още осем. И осем до мястото, където вече щеше да бъде в безопасност. Седем… пет… едно. Стигна до вратата и се опита да я отвори. Беше заключена. Отваряше се само от другата страна.

В този миг чу как вратата на третия етаж се отвори и някой заслиза с тежки стъпки към нея.