Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (1)

1

Ако мисълта й не беше ангажирана с делото, което беше спечелила, Кейти вероятно нямаше да вземе завоя толкова рязко, но удовлетворението от присъдата „виновен“ беше обсебило съзнанието й. Беше трудна победа. Рой О’Конър беше един от най-добрите адвокати в Ню Джърси. Самопризнанията на подсъдимия не бяха представени в съда и това беше тежък удар за обвинението. Но все пак тя успя да убеди съдебните заседатели, че при опит за кражба с взлом именно Теди Коупланд по най-жесток начин бе отнел живота на осемдесетгодишната Абигейл Ролингс.

Маргарет, сестрата на госпожица Ролингс, бе дошла, за да чуе присъдата. След това отиде при Кейти.

— Бяхте чудесна, госпожице Де Мейо — каза й тя. — Приличате на колежанка. Не се надявах, че ще успеете, но докато говорехте, вие доказвахте всяко твърдение в своята теза. Накарахте ги да почувстват какво е причинил той на Аби. А сега какво ще стане?

— При това негово досие, да се надяваме, че съдията ще го прати зад решетките до края на живота му — отвърна Кейти.

— Слава богу! — възкликна тогава Маргарет Ролингс. Очите й, влажни и избледнели от възрастта, се напълниха със сълзи. Тя мълчаливо ги изтри и каза: — Аби така ми липсва. Бяхме останали само двете. Непрекъснато си мисля, че сигурно е била ужасно изплашена. Щеше да бъде непростимо, ако се беше измъкнал безнаказано.

Но той не се беше измъкнал безнаказано! При мисълта за това Кейти неволно натисна по-силно педала на газта. От внезапното ускорение точно на завоя колата поднесе върху покритото с лапавица шосе.

— О… не!

Тя сграбчи волана. Междуградският път тънеше в мрак. Колата връхлетя в другото платно и се завъртя. В далечината пред себе си Кейти забеляза фарове, които бързо се приближаваха.

Изви волана докрай, но не можа да овладее положението. Колата се понесе по банкета, но той също беше заледен. В един миг, като скиор преди скок, тя замръзна с вирнати колела на ръба на банкета, после се стовари на стръмния скат, полетя надолу и продължи напред по залесената равнинна площ.

Отпред се мярна тъмен силует. Дърво. Колата се разтресе. Кейти почувства ужасното хрущене от забиване на метал в кора. Тялото и политна, блъсна се във волана и ударът го отпрати отново назад. Предното стъкло експлодира и тя вдигна ръце, за да предпази лицето си от летящите парчета. Остра, мъчителна болка проряза китките и коленете й. Фаровете и светлините на контролното табло изчезнаха. Тя бавно потъваше в мек, кадифен мрак, когато, сякаш някъде отдалеч, дочу сирена.

Звукът от отварянето на вратата и силна струя мразовит въздух.

— Боже мой, това е Кейти де Мейо!

Познат глас. Том Кофлин, онзи симпатичен млад полицай. Миналата седмица даде показания по едно дело.

— В безсъзнание е.

Кейти се опита да възрази, но устните й не успяха да изрекат нито дума. Не можеше да отвори очи.

— Ръката й кърви. Изглежда си е срязала артерия.

Някой хвана ръката й; нещо здраво я пристегна.

Друг глас:

— Том, може да има вътрешни наранявания. „Уестлейк“ е ей там, надолу по шосето. Ще повикам линейка. Ти остани тук с нея.

Плува. Носи се. Добре съм. Просто не мога да те достигна.

Нечии ръце я вдигат и я поставят на носилка; покриват я с одеяло. Суграшицата бие в лицето й.

Носеха я. Някаква кола. Движеше се. Не, беше линейка. Отваряне и затваряне на врати. Само ако можеше да ги накара да разберат. Чувам ви. Не съм в безсъзнание.

Том съобщаваше името й.

— Кейти де Мейо, местожителство — Абингтън. Помощник-прокурор. Не, не е омъжена. Вдовица е. Вдовицата на съдия Де Мейо.

Вдовицата на Джон. Ужасно чувство за самота. Мракът почваше да се разсейва. Светлина в очите й.

— Идва на себе си. На колко години сте, госпожо Де Мейо?

Толкова обикновен, банален въпрос. Най-накрая можеше да говори.

— На двадесет и осем.

Махнаха турникета, с който Том бе пристегнал ръката й. Шиеха раната. Кейти се опитваше да не се мръщи от болка при всяко убождане.

Рентген. Докторът от спешното отделение.

— Имате голям късмет, госпожо Де Мейо. Няколко сериозни натъртвания. Никакви счупвания. Наредих да ви направят кръвопреливане. Налягането ви е доста ниско. Не се плашете. Скоро ще се оправите.

— Аз просто… — Тя прехапа устни. Вече започваше да вижда и успя да се овладее, преди да изкаже този ужасен, абсурден, детински страх от болници.

— Искате ли да се обадим на сестра ви? — попита Том. — Тази нощ ще ви оставят тук.

— Не. Моли се съвзема след тежък грип. Всички у тях го изкараха. — Гласът й звучеше толкова слабо. Том трябваше да се наведе над нея, за да я чуе.

— Добре, Кейти. Не се тревожи за нищо. Ще се погрижа да вдигнат колата ти.

Откараха я в една отделена със завеса част на спешното. През някаква тръбичка, която прикрепиха с игла към дясната й ръка, закапа кръв. Главата й започна да се прояснява.

Лявата ръка и лявото коляно я боляха ужасно. Всичко я болеше. Беше в болница. Съвсем сама.

Една сестра я погали по челото и приглади косите й назад.

— Ще се оправите, госпожо Де Мейо. Защо плачете?

— Аз не плача. — Но по лицето й се стичаха сълзи.

Откараха я в някаква стая. Сестрата й подаде картонена чашка с вода и хапче.

— Това ще ви помогне да се отпуснете, госпожо Де Мейо.

Кейти беше сигурна, че е приспивателно. Не го искаше. Щеше да й причини кошмари. Но беше толкова по-лесно да не спори.

Сестрата угаси осветлението и с тихи стъпки излезе от стаята. Тук, вътре, беше хладно. Завивките бяха студени и груби. Такива ли са болничните чаршафи? Кейти потъна в сън с ясното съзнание, че кошмарът е неизбежен.

Само че този беше различен. Тя се возеше на увеселително влакче. То пълзеше нагоре, където ставаше все по-стръмно, и тя вече не можеше да го управлява. Правеше отчаяни усилия, но напразно. Влакчето зави, изхвърча от релсите и започна да пропада. Събуди се трепереща точно преди да се блъсне в земята.

Мокрият сняг биеше в стъклото. Кейти се изправи, като се олюляваше. Прозорецът беше открехнат и транспарантът леко потракваше. Затова в стаята се усещаше такова течение. Тя щеше да затвори прозореца, да вдигне транспаранта и тогава може би щеше да заспи. А на сутринта вече щеше да се прибере у дома. Мразеше болниците.

Залитайки, отиде до прозореца. Нощницата, която й бяха дали, едва стигаше до коленете й. Краката й бяха замръзнали. И тази суграшица! Сега снегът беше примесен с още повече дъжд. Тя се облегна на прозореца и погледна навън.

Паркингът се превръщаше в буен мътен порой.

Кейти се вкопчи в транспаранта и се втренчи в площадката два етажа по-надолу.

Капакът на един багажник бавно се вдигаше. Така й се виеше свят! Залитна, пусна транспаранта и той с рязък звук се прибра нагоре. Тя се вкопчи в перваза на прозореца. Отново впери поглед в багажника долу. Вътре не се ли спускаше нещо бяло? Някакво одеяло? Голям вързоп?

Трябва да съм сънувала, помисли си тя и после затисна с ръка устата си, за да заглуши вика, който заседна в гърлото й. Взираше се в багажника на колата. Сега лампичката вътре светеше. През талазите дъжд, примесен със сняг, които биеха в стъклото, тя видя как бялото нещо се раздели. Точно когато капакът се затваряше, отдолу се мярна лице — лице на жена, гротеска в суровата самота на смъртта.