Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (13)

13

Бил Кенеди позвъни на вратата на семейство Луис. Хирург-ортопед в болницата „Ленъкс Хил“, той беше оперирал цял ден и беше научил за Ванджи Луис едва след като се прибра вкъщи. Висок, преждевременно побелял, твърде академичен и някак притеснителен в професионалния си живот, Бил коренно се промени, когато влезе в топлото убежище на дома, който Моли създаде за него.

Нейното живо присъствие му помагаше да забравя проблемите на своите пациенти и да си почива. Но тази вечер атмосферата беше различна. Моли вече беше нахранила децата и беше дала строги нареждания да не им се пречкат. Накратко му разказа за Ванджи.

— Обадих се и поканих Крис да дойде на вечеря и тази нощ да преспи тук, в кабинета, вместо да седи у тях съвсем сам. Той не искаше, но ти иди и го доведи. Убедена съм, че ще остане поне за вечеря.

Докато вървеше между къщите, Бил размишляваше какъв ли шок щеше да бъде да се прибере у дома и да разбере, че е загубил Моли. Но за Крис Луис не беше същото. Никой нормален човек нямаше да си помисли, че този брак по някакъв начин прилича на техния с Моли. Бил не беше споделил с нея, че веднъж рано сутринта, докато си пиеше кафето в някаква дрогерия близо до болницата, видя Крис в едно сепаре с много хубаво момиче малко над двадесетте. И на двамата страхотно им личеше, че се харесват.

Дали Ванджи беше разбрала за момичето? Възможно ли беше затова да се е самоубила? Но по такъв драстичен начин! В съзнанието му проблесна споменът за лятото, в което бяха поканили Ванджи и Крис на барбекю. Ванджи започна да пече и в един момент ръката й се озова твърде близо до огъня. На пръста й излезе мехур, но тя се държа така, сякаш цялата беше покрита с изгаряния трета степен. Хукна с писъци към Крис, който се опита да я успокои. Смутен от поведението й, той обясни: „Ванджи има нисък праг на болка.“ Докато Бил донесе мехлем против изгаряне, мехурът беше изчезнал. Откъде човек с емоционалната нагласа на Ванджи би намерил смелост да погълне цианкалий? Всеки прочел и малко за тази отрова знае, че макар и почти мигновена, смъртта настъпва в мъчителна агония.

Не. Бил можеше да се закълне, че ако бе решила да се самоубива, Ванджи Луис щеше да се нагълта с приспивателни и просто да заспи. Което показваше колко малко се знае за човешката психика… дори и от някой като него самия, за когото се предполагаше, че умее да преценява хората.

Крис Луис отвори вратата. Откакто го беше видял случайно с онова момиче, Бил се държеше доста сдържано с него. Просто не понасяше мъже, които скитат, докато жените им са бременни. Но сега изразът на измъченото му лице и неподправената скръб в очите му предизвикаха съчувствието на Бил и той стисна ръката на младия мъж.

— Ужасно съжалявам.

Крис кимна сковано. Струваше му се, че като при белене на лук, пласт по пласт, смисълът на този ден прониква в съзнанието му. Ванджи беше мъртва. Възможно ли беше тяхната разправия да я е тласнала към самоубийство? Не можеше да го повярва и въпреки това се чувстваше самотен, изплашен и завладян от чувство за вина. Позволи на Бил да го убеди да отиде у тях на вечеря. Трябваше да се махне от къщата… там не можеше да мисли ясно. Моли и Бил бяха добри хора.

Можеше ли да им се довери за онова, което знаеше? Можеше ли изобщо да се довери някому? Пресегна се сковано за якето си и последва Бил надолу по улицата.

Бил му наля един голям скоч. Крис отпи няколко едри глътки. Когато чашата бе наполовина празна, той си наложи да намали темпото. Уискито изгаряше гърлото и гърдите му и уталожваше напрежението. Успокой се, повтаряше си мислено той, успокой се и бъди внимателен.

Децата на семейство Кенеди дойдоха в кабинета да кажат лека нощ. Възпитани деца, всички до едно. И хубави. Най-голямото момче, Били, приличаше на баща си. Дженифър беше тъмнокоса красавица. По-малките момиченца Дина и Мойра бяха руси като Моли. Близнаците. Крис почти се усмихна. Близнаците бяха като две капки вода. Крис винаги бе искал деца. Сега нероденото му бебе умря с Ванджи. Друга вина. Бе приел с неприязън бременността й. Неговото дете, той не го желаеше, нито за секунда. И Ванджи го знаеше. Какво, кой я беше тласнал към самоубийство? Кой? Ето това беше въпросът.

Защото предишната нощ Ванджи не е била сама. Щеше да създаде невероятни проблеми, ако поискаше да започнат разследване. И докъде щеше да доведе всичко това? До Джоун. Другата жена… И до него.

Миналата нощ администраторът го беше видял да напуска мотела. Беше си тръгнал за вкъщи, искаше да си изяснят отношенията с Ванджи. Дори беше нахвърлил някои цифри, които възнамеряваше да обсъдят. Тя можеше да задържи къщата. Той щеше да й плаща по двадесет хиляди на година, поне докато детето навърши осемнадесет. Заради нея щеше да си направи голяма застраховка живот. Щеше да плаща за образованието на детето. Тя можеше да продължи да ходи при онзи японски психиатър, за когото говореше с такъв ентусиазъм. Само ме остави да си тръгна, Ванджи, моля те, не ми пречи да си отида. Повече не мога да живея с теб. Това унищожава и двама ни…

Вече беше при къщата. Пристигна някъде около полунощ. Влезе с колата и в мига, когато вратата на гаража се отвори, усети, че нещо не е наред. Защото за малко щеше да се блъсне в линкълна. Тя беше паркирала на неговото място. Не, някой друг беше паркирал колата й на неговото място. Нямаше начин Ванджи да се опита да вкара тази широка кола между колоните и дясната стена. Гаражът беше доста голям. Едната страна можеше да събере две коли. И именно нея винаги използваше Ванджи. При това се нуждаеше от всеки сантиметър. Беше лош шофьор, а и периферното й зрение вероятно не го биваше особено. Тя просто не можеше да преценява разстоянието. Крис винаги паркираше своя корвет на по-тясната страна. Но предишната вечер линкълнът беше безупречно паркиран именно там.

Тогава той влезе и видя, че къщата е празна. Чантата на Ванджи беше на шезлонга в тяхната стая. Той беше озадачен, но не и разтревожен. Очевидно беше излязла с някого за през нощта. Даже щеше да бъде доволен, ако си имаше приятелка, с която може да споделя. Винаги се беше опитвал да я накара да общува повече. А се оказа, че Ванджи може да бъде потайна. Запита се дали си е забравила чантата. Тя беше доста разсеяна. А може и да си е взела друга, с вещи за пренощуване, и да не е искала да носи още една.

Къщата го потискаше. Той реши да се върне в мотела. Не беше казал на Джоун, че ще се прибере. Избягваше да й говори за Ванджи. Всяко споменаване на името й за Джоун беше дразнител, който непрекъснато й напомняше за собственото й положение, както тя го виждаше, на натрапник. Ако беше казал на Джоун, че двамата с Ванджи се бяха карали и че Ванджи явно е била толкова разстроена, че е предпочела да отиде у някого, вместо да стои сама, Джоун щеше искрено да се измъчва.

А тази сутрин той беше намерил Ванджи мъртва. Някой беше прибрал в гаража нейния линкълн преди полунощ. Някой я беше докарал у дома след полунощ. И тези обувки. Беше ги носила един-единствен път и тогава през целия ден се оплакваше колко са неудобни. Беше около Коледа и той я заведе в Ню Йорк, опитвайки се да й достави малко радост. Радост ли? Боже, какъв нещастен ден! Пиесата не й хареса. В ресторанта не сервираха телешко в пикантен сос, а тя се беше настроила да яде именно това. И през цялото време се оплакваше как дясната обувка се впивала в глезена й.

От няколко седмици не носеше нищо друго, освен онези мръсни мокасини. Той я беше помолил да си купи някакви прилични обувки, но тя отговори, че само тези са й удобни. Къде бяха те? Крис беше претърсил цялата къща. Който я беше докарал у дома, вероятно щеше да знае.

На полицията не каза нищо. Не искаше да замесва Джоун. „Отседнах в един мотел, защото с жена ми се скарахме. Аз исках развод. Реших да се прибера вкъщи и да се опитам да се разбера с нея. Но я нямаше и аз излязох.“ Беше съвсем излишно да разправя всичко това. Дори и обувките не бяха толкова важни. Възможно беше Ванджи да е искала да бъде официално облечена, когато я намерят. Този отекъл крак я притесняваше. Тя беше суетна.

Но той трябваше да каже на ченгетата, че се е връщал. И за начина, по който беше паркирана колата.

— Крис, ела в трапезарията. Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш нещо. — Гласът на Моли беше нежен и загрижен.

Крис вдигна унило поглед. Приглушената светлина в коридора очерта контурите на лицето й и за първи път той видя фамилната прилика между нея и Кейти де Мейо.

Кейти де Мейо. Сестра й. Не можеше да обсъди всичко това с Бил и Моли. Това щеше да раздвои Моли. Как би могла тя искрено да го посъветва дали да си мълчи за това, че се е прибирал вкъщи предишната вечер, когато собствената й сестра работеше в прокуратурата? Не. Щеше да се наложи да вземе решението самостоятелно.

Разтърка с ръка пламналите си очи.

— Май ще хапна нещо, Моли — каза той. — Каквото и да е, несъмнено мирише великолепно. Но трябва да си тръгна бързо. Погребалният агент ще дойде у дома за облеклото на Ванджи. Родителите й искат да я видят преди погребението.

— Къде ще бъде то? — попита Бил.

— Ковчегът ще бъде пренесен със самолет в Минеаполис утре следобед. Аз също ще пътувам с този полет. Погребалната служба ще бъде на следващия ден.

Думите отекнаха в ушите му… Ковчег… Тялото… Погребение… О, господи, помисли си той, това трябва да е някакъв кошмар. Аз исках да се освободя от теб, Ванджи, но не исках да умираш. Аз те тласнах към това самоубийство. Джоун е права. Трябваше да остана до теб.

В осем часа той се върна в къщата си. В осем и половина, когато погребалният агент дойде, донесе куфар с бельо и ефирния сукман, който родителите на Ванджи й бяха изпратили за Коледа.

Погребалният агент Пол Холси бе ненатрапчиво състрадателен. Той бързо взе нужната информация. Родена на 15 април. Записа набързо годината. Починала на 15 февруари — точно два месеца преди тридесет и първия си рожден ден, изкоментира той.

Крис разтърка чело, за да прогони пронизващата болка между очите. Нещо не беше наред. Дори в тази нереална ситуация, където всичко беше сбъркано, имаше нещо особено.

— Не — каза той, — днес е шестнадесети, не петнадесети.

— В смъртния акт е записано съвсем ясно, че госпожа Луис е починала между осем и десет часа снощи, петнадесети февруари — каза Холси. — Вие мислите за шестнадесети, защото сте я намерили тази сутрин. Но съдебният лекар, който извърши аутопсията, може съвсем точно да определи времето на смъртта.

Крис впери поглед в него. Вълни на пълна изненада отмиха усещането му за изтощение и нереалност.

Той се беше прибрал вкъщи около полунощ. По това време колата и чантата на Ванджи бяха там. Беше изчакал около половин час, преди да подкара обратно към мотела в Ню Йорк. Когато се прибра отново тази сутрин, си помисли, че Ванджи се е върнала по някое време след него и тогава се е самоубила.

Но сега се оказваше, че в полунощ тя вече е била мъртва от около три или четири часа. Това означаваше, че по някое време след полунощ, след като той беше тръгнал, някой бе докарал тялото й, беше го сложил на тяхното легло и беше оставил празната чаша отстрани.

Някой е искал да инсценира самоубийство.

Дали не се беше самоубила някъде другаде? Ами ако е била докарана от човек, който просто не е искал да се замесва? Изключено. Ванджи никога не би си причинила сама неописуемата болка от отравяне с цианкалий. Нейният убиец бе нагласил всичко така, че да изглежда като самоубийство.

— О, господи! — прошепна Крис. — О, господи! — Образът на Ванджи изпълни съзнанието му. Големите, капризни, винаги със силно гримирани мигли очи, късият правилен нос, косите с цвят на мед, които падаха върху челото й, малките, безупречно оформени устни. В последния момент вероятно е разбрала. Някой я беше държал, беше я накарал насила да погълне този цианкалий, по зловещ начин беше отнел живота й и този на детето, което носеше в себе си. Трябва да е била ужасно уплашена. Сграбчи го такава жал, че очите му се насълзиха. Никой, нито един съпруг не може да си мълчи и да остави такава смърт ненаказана.

Но ако кажеше на полицията, ако се започнеше разследване, имаше един-единствен човек, когото те неизбежно щяха да обвинят. Погребалният агент впери поглед в него, когато Крис изрече на глас:

— Трябва да им кажа и те ще обвинят мен.