Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (11)

11

Не можеше да позволи на Една да разруши всичко, което беше създал досега. Ръцете му сграбчиха кормилото. Усещаше как започват да треперят. Трябваше да се успокои.

Каква ирония, че точно тя го беше видяла да изкарва лънкълна от паркинга! Очевидно смяташе, че Ванджи е била в колата заедно с него. Но в момента, в който разкажеше своята история на ченгетата, всичко щеше да приключи. Представяше си въпросите: „Значи вие сте закарали госпожа Луис до дома й, докторе. Какво направихте след това? Такси ли си повикахте? По кое време беше това, докторе? Според госпожица Бърнс вие сте напуснали паркинга малко след девет часа вечерта.“

Аутопсията без съмнение щеше да потвърди, че Ванджи е починала приблизително по същото време. Какво щяха да си помислят, ако им кажеше, че се е върнал пеша до болницата в тази буря?

Една трябваше да бъде заставена да мълчи. Медицинската му чанта беше на седалката до него. Единствената вещ вътре беше преспапието от бюрото му. Обикновено вече не носеше чанта със себе си, но тази сутрин я беше взел, защото възнамеряваше да сложи вътре мокасините. Беше решил да вечеря някъде навън в Ню Йорк и да остави обувките в различни контейнери за боклук, които щяха да бъдат изпразнени на другата сутрин.

Само че днес Хилда пристигна по-рано от обикновено. Стоеше във фоайето и му говореше нещо, докато той си обличаше сивото палто от туид. Подаде му чантата и шапката. Беше невъзможно в нейно присъствие да измъкне обувката от шлифера си и да я премести в чантата. Какво щеше да си помисли тя? Но нямаше значение. Шлиферът беше окачен в дъното на дрешника. Тя нямаше причини да го пипа. Тази вечер, след като приключи с Една, щеше да се прибере у дома, а утре щеше да се отърве от мокасините.

По щастливо стечение на обстоятелствата Една живееше съвсем близо до болницата. Ето защо той знаеше къде се намира апартаментът й. Няколко пъти, когато я сковаваше ишиас, той й беше носил работа за вкъщи. Сега беше необходимо само да провери номера, за да бъде съвсем сигурен. Трябваше да го извърши така, че да изглежда като убийство при грабеж. Кабинетът на Кейти де Мейо щеше да участва в разследването, но с положителност никога нямаше да свържат убийството на някаква си счетоводителка нито с нейния работодател, нито с Ванджи Луис.

Щеше да вземе портфейла й и някакви бижута. Напрегна се и си спомни, че тя притежаваше брошка във формата на пеперуда с мъничък рубин и един годежен пръстен с миниатюрен диамант. Показа му ги преди няколко месеца, когато мина да й остави работа.

— Това беше пръстенът на мама, докторе — обясни тя с гордост. — Те с татко се влюбили един в друг още на първата си среща и той й го подарил на втората. Можете ли да си представите, по онова време и двамата минавали четиридесетте! Татко ми го даде, когато мама почина. Това беше преди три години, а вие знаете, че той я надживя само с два месеца. Разбира се, мама имаше по-тънки пръсти, затова го нося на кутрето. А брошката й подари за десетата годишнина от сватбата.

Той едва издържа досадната декламация, но сега си даде сметка, че като всичко останало тя се оказа потенциално полезна. Тогава стоеше до леглото й, а тя държеше евтината си пластмасова кутийка за бижута в чекмеджето на нощното шкафче. Пръстенът, брошката и портмонето бяха леснопреносими и щяха да докажат по безспорен начин, че убийството е извършено с цел грабеж.

После ще се отърве от тях и от обувките и това ще бъде краят.

Без да се смята Кейти де Мейо. Той навлажни горната си устна с вътрешната част на долната. Устата му беше пресъхнала.

Трябваше да мисли за апартамента на Една. Как щеше да влезе? Дали да не позвъни на входната врата, да я остави да го пусне вътре? Ами ако не е сама?

Само че тя със сигурност щеше да бъде сама. Прибираше се вкъщи да пие. Можеше да го прецени по нервните й, нетърпеливи движения, докато я наблюдаваше от коридора. Тя беше развълнувана, разтревожена и очевидно ангажирана изцяло с историите, които искаше да разкаже утре на ченгетата.

Изби го студена пот само при мисълта, че можеше да й хрумне да си поговори с пациентките на рецепцията, преди да го е уведомила за случилото се с Ванджи. Такива като Една копнеят за публика. Чуйте ме! Обърнете ми внимание! Аз съществувам!

Не за дълго, Една, не за дълго.

Вече караше в нейния район. Миналия път остави колата си отзад, на едно от местата за гости. Дали сега да спре направо там? Беше студено, ветровито и мрачно. Наоколо едва ли щеше да има хора. Ако дойдеше някой, той щеше да бърза и нямаше да забележи една съвсем обикновена тъмна на цвят и средна по цена кола. Миналия път беше заобиколил пеша секцията, в която се намираше нейното жилище. Тя живееше в последния апартамент на партера. Гъсти храсти се мъчеха да скрият ръждясала телена ограда, разделяща комплекса от една стръмнина, която се спускаше на около три метра и свършваше с релси — разклонение на главната жп линия.

Прозорецът на спалнята й гледаше към паркинга.

Точно под него имаше високи неподрязани храсти. Беше доста нисък, доколкото си спомняше. Ами ако не е заключен? До този момент, в случай че бе преценил правилно, Една щеше да е ужасно пияна. Можеше да влезе и да излезе през прозореца. Това щеше да направи грабежа още по-достоверен. Иначе трябваше да позвъни на вратата, да влезе, да я убие и после да си тръгне. Дори и да го забележеха, щеше да каже, че е наминал да й остави някои документи, но после се е отказал, защото е била пияна. Натрапникът трябва да е дошъл след това. Никой нормален човек няма да обвини богат доктор за това, че е ограбил една бедна счетоводителка.

Доволен, той намали ход, докато приближаваше жилищния комплекс. Двойните секции, напълно еднакви, изглеждаха голи и окаяни в студената февруарска нощ.

На паркинга имаше пет-шест коли. Той се вмъкна между един джип и една лимузина. Колата му изчезна между двата големи автомобила. Сложи си хирургическите ръкавици и премести преспапието в джоба на палтото си. Предпазливо се измъкна навън, затвори безшумно вратата на колата и изчезна в плътната сянка на сградата. Безмълвно благодари на Бога, че Една живее в крайния апартамент. Нямаше абсолютно никакъв риск да сбърка.

Транспарантът на спалнята й бе спуснат почти до долу, но на прозореца имаше саксия. Краят на щората се беше закачил на растението и през процепа спокойно можеше да се надзърне вътре. Стаята се осветяваше от лампите във фоайето. Прозорецът беше открехнат. Вероятно беше във всекидневната или в онази част, която ползваше като трапезария. Долови приглушения звук на телевизионно предаване. Реши да влезе през прозореца.

Озърна се бързо наоколо и за сетен път се увери, че районът е пуст. Със стоманени пръсти в ръкавици вдигна прозореца, безшумно дръпна транспаранта и тихичко премести саксията на земята. По-късно тя щеше да бъде явно доказателство за начина на проникване в апартамента. Вкопчи се в перваза на прозореца. За едър човек беше удивително подвижен.

Вече се намираше в спалнята. На приглушената светлина обгърна с поглед девичата подреденост, бродираната покривка на леглото, разпятието над него, снимката в рамка на възрастна двойка, тясната дантела върху издраскания махагонов фурнир на тоалетната масичка.

Следваше неизбежната част, онази, която го отвращаваше. Бръкна в джоба си и напипа преспапието. Реши да я удари с него. Беше прочел преди време, че някакъв доктор бил обвинен в убийство поради съвършената прецизност на удара с нож. Не можеше да рискува медицинските му познания да го издадат. Нали точно те го бяха докарали дотук.

Прекоси на пръсти малкия вестибюл. Вдясно — банята. Метър и половина по-напред вляво — всекидневната. Внимателно надзърна вътре. Телевизорът работеше, но стаята беше празна. Долови скърцане на стол. Трябва да е на масата за хранене. Безкрайно предпазливо прекоси всекидневната. Ето това беше моментът. Ако го видеше и се разкрещеше…

Но Една се оказа с гръб към него. Загърната в син вълнен халат, тя се беше отпуснала в стол в края на масата. Едната й ръка почиваше до огромна чаша за коктейли, а другата беше отпусната в скута й. Високата кана пред нея беше почти празна. Главата й беше клюмнала на гърдите. Едва доловимото равномерно дишане му подсказа, че е заспала. Миришеше силно на алкохол.

Той бързо прецени ситуацията. Погледът му падна на съскащия радиатор вдясно от масата. Беше стар модел, с остри, открити тръби. Дали да не опита да мине без преспапието? Може би…

— Една — прошепна той.

— Как… о-о… — Тя го погледна със замъглени очи. Смутена, понечи да се изправи, като непохватно се извърна на стола си. — Докторе…

Мощен тласък я запрати назад. Главата й се блъсна в радиатора. В мозъка й избухнаха ослепителни светлини. О, тази болка! О, Господи, тази болка! Една въздъхна. Успокояващата топлина на рукналата кръв я отнесе в мрака. Болката се разпростря, засили се, стана непоносима, почна да се разнася, изчезна…

Той отскочи назад, за да се предпази от плисналата кръв, а после предпазливо се надвеси над тялото. Докато я гледаше, пулсът на гърлото й трепна за последен път и спря. Приближи лицето си до нейното. Беше престанала да диша. Той пусна преспапието обратно в джоба си. Вече нямаше да му трябва. Излишно беше и да я ограбва. Щеше да изглежда, че е паднала сама. Беше късметлия. Явно му е било писано да се отърве невредим.

Бързо се върна по стъпките си обратно във всекидневната. Огледа се, за да се увери, че паркингът е все така пуст, след което прекрачи перваза, сети се да върне саксията на старото място, дръпна транспаранта и притвори прозореца по същия начин, както го беше оставила Една.

Точно в този момент долови настоятелния звук на входен звънец… нейния звънец! Огледа се като обезумял. Земята, твърда и суха, не предлагаше никакви доказателства, че отпечатъците от стъпки са негови. Первазът на прозореца беше безупречно чист. Нямаше слой прах, по който да останат петна. Той го беше прекрачил, така че по бялата повърхност не бяха останали следи от обувките му.

Изтича при колата си. Моторът заработи почти безшумно. Без да светва предните фарове, той напусна жилищния комплекс. Включи светлините едва когато наближи шосе номер 4.

Кой беше дошъл у Една? Кой стоеше на прага й? Дали този човек щеше да се опита да влезе? Една беше мъртва. Вече не можеше да клюкарства за него. Но беше на косъм, просто на косъм.

Адреналинът пулсираше във вените му. Сега оставаше една-единствена заплаха: Кейти де Мейо.

Трябваше да отстрани и нея. Катастрофата, която беше преживяла, щеше да му даде основание да започне лечение.

По болничната документация можеше да се докаже, че кръвното й е твърде ниско. Бяха й направили кръвопреливане в помещението за спешни случаи.

Щеше да даде нареждане за ново кръвопреливане под претекст, че иска да я закрепи за операцията.

Щеше да й даде хапчета кумадин, които да блокират механизма за съсирване на кръвта и да анулират ползата от кръвопреливането. До петък, когато й предстоеше да постъпи в болницата, тя щеше да бъде пред кръвоизлив.

Възможно бе да извърши спешната операция, без да прилага повече антикоагуланти. Но ако се наложи, щеше да й бие хепарин. Това щеше да доведе до фактическо спиране на процеса на съсирване. Тя нямаше да преживее тази операция.

Изходното ниско кръвно, кумадинът и впоследствие хепаринът щяха да бъдат така ефикасни за Кейти де Мейо, както цианкалият за Ванджи Луис.