Даниъл Силва
Художникът убиец (47)

46. Йерусалим, месец март

Габриел се събуди. Погледна светещия циферблат на часовника си: беше пет и петнадесет. Остана да лежи, като се опитваше да изчисли колко дълго е спал. Помъчи се да си спомни кога е станал от дивана и се е завлякъл до леглото и колко време е било нужно, за да потъне в дебрите на съня. Питаше се дали наистина бе спал. Съновиденията, изпълващи съзнанието му, бяха толкова живи и реалистични!

Лежеше неподвижно, чакайки да види дали сънят отново ще го обори. Но вместо това, до ушите му долетяха виковете на мюезина, които идваха от Силван и се носеха над долината Хином, и камбанният звън на църквата в Арменския квартал. Вярващите се бяха събудили. Неверниците и ранените нямаха друг избор, освен да се присъединят към тях.

Той опипа с пръсти гърдите си да провери дали раната ще го заболи. Не беше зле като вчера. С всеки изминал ден се чувстваше малко по-добре. Надигна се предпазливо от леглото, отиде в кухнята, свари си кафе и си препече няколко филийки хляб. Беше затворник и затова намираше утеха в ежедневните дейности.

Килията му обаче представляваше приятна тайна квартира, с изглед към Вратата на Цион. Подовете бяха покрити с хладни плочки и бели килими. Мебелите също бяха бели. Напомняше на Габриел за болница. Той облече сив памучен пуловер и изнесе закуската си през френския прозорец на малката масичка на терасата.

Докато чакаше изгрева на слънцето, внимателно изследваше отделните миризми, които се смесваха, образувайки уникалния аромат на Йерусалим. Ухаеше на градински чай и жасмин, на мед и кафе, на кожа и тютюн, на кипариси и евкалипти. После зората настъпи. Тъй като реставраторската работа му липсваше, картината на града при изгрев-слънце се бе превърнала за него в единственото достъпно произведение на изкуството. Последните звезди се стопиха и слънцето надникна над билото на планината, отделяща Йерусалим от пустинята и Западния бряг. Първите лъчи се спуснаха по тебеширенобелия склон на Маслиновия хълм, след това възпламениха златното кубе на Джамията на скалата. После огряха църквата „Успение Богородично“, обагряйки в аленочервено гледащите й на изток стени, докато останалата част тънеше в сянка.

Габриел привърши със закуската си, занесе съдовете в кухнята, изми ги старателно и ги сложи да съхнат на плота. А сега какво? Някои утрини си оставаше вкъщи и четеше. Напоследък бе започнал да се разхожда, като при всеки удобен случай отиваше все по-надалеч. Вчера беше изкачил целия склон на хълма Скопус. Откри, че това му помага да мисли, да подреди в главата си всички детайли от най-пресните спомени.

Взе душ, облече се и слезе по стълбите. Когато се показа от жилищната сграда и пое по улицата, чу дрезгав шепот и хлопване на автомобилна врата. Бяха наблюдателите на Шамрон. Габриел не им обърна внимание, когато подкараха автомобила си зад него. Закопча якето си, за да се предпази от сутрешния хлад, и продължи да върви.

Мина по „Хативат Йерушалаим“ и влезе в Стария град през Портата Яфа. Поразходи се из оживения пазарен площад Ел Базаар. Там по сергиите имаше камари нахут и леща, купчини безквасни питки, чували, преливащи от ароматни подправки и печено кафе. Амбулантни търговци предлагаха сребърни накити и джезвета. Някакво арабско момче натика в ръцете му едно разпятие, издялано от маслиново дърво, искайки безбожна цена. То имаше проницателните кафяви очи на Тарик. Габриел му върна разпятието и на безупречен арабски му отговори, че е прекалено скъпо.

След като се измъкна от шумния пазар, той пое по тихите криволичещи улички, като неотклонно вървеше на изток към Храмовия хълм. Времето ставаше по-топло, наближаваше пролетта. Над това място, където се сблъскваха набожността и омразата, се простираше безоблачно синьо небе. Но слънцето все още бе твърде ниско, за да проникне в лабиринта на Стария град. Габриел бродеше в сенките, дълбоко замислен.

Вървеше безцелно по сумрачните и хладни улици. Понякога се озоваваше пред заключена порта под непристъпен каменен зид или стигаше до двор, огрян от топлите слънчеви лъчи. В един миг всички неща му изглеждаха ясни, но после си даваше сметка, че все още е далеч от истината.

Тръгна по една алея, водеща до Виа Долороса. На няколко крачки пред него върху каменната пътека падаше сноп светлина. Видя как двама мъже — един хасид^[1] с черен щреймел^[2] и един арабин с развяваща се бяла кефия — вървяха един срещу друг. Те се разминаха, без да си кимнат или погледнат, и всеки продължи по своя път. Габриел стигна до Бейт Хабад и излезе от Стария град през Дамаската порта.

* * *

Тази вечер Шамрон покани Габриел на вечеря в Тиверия. Ядоха на терасата под съскащи газови лампи. На Габриел не му се искаше да е тук, но се преструваше на учтив гост — изслуша историите на Стареца и дори разправи няколко свои.

— Днес Лев си подаде оставката. Каза, че не може повече да работи в организация, в която директорът на оперативния отдел е държан в неведение за най-важната операция.

— Имал е право. А ти прие ли я?

— Нямах избор — отвърна Шамрон с усмивка. — Положението на клетия Лев бе станало неспасяемо. Ние смазахме змията — обезглавихме организацията на Тарик и поставихме натясно неговите редови бойци. А Лев беше напълно извън играта. Обясних му основанията си да проведа по този начин операцията. Казах му, че министър-председателят се нуждаеше от желязно прикритие и за съжаление това изискваше да заблуждавам собствения си заместник. Лев обаче беше непреклонен.

— А какво става с другите твои проблемни деца?

— Те скоро ще напуснат. — Шамрон погледна изпитателно Габриел. — Ще има няколко вакантни места в ръководния отдел на булевард „Цар Саул“. Мога ли да те изкуша да се върнеш? Как ти звучи шеф на оперативния отдел!

— Не ме интересува, никога не съм искал да бъда щабен плъх — намръщи се Габриел.

— И аз си мислех така, но никога не бих си простил, ако не бях те попитал.

— А какво стана с американците? Успя ли да си върнеш благоразположението им?

— Бавно, но сигурно. Те, изглежда, са приели нашата версия, че сме имали агент в организацията на Тарик и той е бил разкрит. Така че не сме имали друг избор, освен да предприемем съответните стъпки, за да запазим живота на агента. Обаче още са бесни, че по-рано не сме ги предупредили.

— Напълно разбираемо е, като се има предвид как свърши всичко. Какво ги излъга?

— Обясних им, че не сме имали представа, че Тарик е в Ню Йорк. Узнали сме за това едва след като Жаклин ни е предупредила, след като е избягала.

— И те ти повярваха? — присви очи Габриел.

— Дори и аз го вярвам сега — отвърна сериозно Шамрон.

— Моето име спомена ли се?

— На няколко пъти. Ейдриан Картър иска отново да се види с теб.

— О, боже!

— Не се притеснявай, няма да позволя това да стане.

Преди да му бъде разрешено да напусне Съединените щати, Габриел бе принуден да изтърпи осемчасов разпит от страна на ЦРУ, ФБР и полицията на Ню Йорк Сити. Шамрон бе до него, изпълнявайки ролята на адвокат — възразяваше, правеше обструкции, възпрепятстваше ги през цялото време. Накрая разпитът се превърна в едно надвикване. Пълен разказ за операцията срещу Тарик, базиращ се на анонимни източници от „западни и близкоизточни разузнавателни служби“, се появи два дни по-късно в „Ню Йорк Таймс“. В него бяха споменати имената на Габриел и Жаклин.

— Убеден съм, че Картър е изпял всичко на „Таймс“ — рече Стареца. Габриел долови нотка на възхищение в гласа му. Той самият неведнъж бе използвал пресата, за да очерни някой противник. — Предполагам, че е имал право да ми се сърди. Излъгах го в очите, че не знаем за участието на Тарик в атентата в Париж.

— Сигурно и Лев е проговорил.

— Разбира се, че го е направил. Картър е недосегаем за мен, но Лев скъпо ще си плати. — Ари бутна чинията си настрана и гневно размаха юмрук. После продължи с по-спокоен тон: — Е, поне репутацията на Службата като една от най-решителните и дейни организации е възстановена. В крайна сметка ние ликвидирахме Тарик в центъра на Манхатън и спасихме живота на Арафат.

— Не и благодарение на мен — прекъсна го Габриел.

— Какво говориш?

— Тарик едва не ме уби. Освен това е можел да застреля Арафат, ако не се е притеснил в последния момент. Но защо го е оставил жив?

— Арафат запазва мълчание за случилото се в кабинета му. Очевидно е казал нещо, което е накарало Тарик да промени мнението си.

— Някаква следа от Юсеф?

Шамрон поклати скептично глава.

— Естествено ще продължим да го търсим, но се съмнявам, че ще го намерим. Вероятно сега се крие из афганистанските планини.

— А Бенджамин Стоун?

— Почива на борда на яхтата си в Карибско море. — Ари се замисли за миг и изведнъж смени темата на разговора: — Днес се отбих у Жаклин.

— Как е тя?

— Защо не я попиташ лично? Иска да те види.

— Трябва да се връщам в Йерусалим.

— Защо, Габриел? За да скиташ в Стария град с туристите? Иди да видиш момичето. Прекарай известно време с нея. Кой знае — може наистина да ти хареса.

— Кога мога да замина?

— Професионалното ми мнение е, че никога няма да бъдеш в безопасност, ако напуснеш Израел.

— Искам да се прибера у дома.

— Твоят дом е тук, Габриел!

Но Алон само бавно поклати глава и Стареца настръхна:

— Какво съм ти направил? Защо мразиш толкова своя народ и родината си?

— Не мразя никого. Просто тук нямам покой.

— Значи искаш да се върнеш в Европа, при картините си? Направи ми услуга. Махни се за няколко дни от Йерусалим. Вземи кола и попътувай из страната си. Опознай я отново. Видяното може да ти хареса.

— Не съм готов за това. Предпочитам да остана в Йерусалим, докато ме освободиш.

— По дяволите, Габриел! — Шамрон стовари юмрук върху масата, от което чиниите се раздрънчаха. — Прекара последните години да оправяш всичко и всички, освен себе си. Реставрира картини и стари кораби. Възвърна реномето на Службата. Оправи живота на Жаклин и на Джулиан Ишърууд. Дори успя по странен начин да върнеш Тарик в родината му — направи всичко възможно да бъде погребан в Горна Галилея. Но сега е време да се погрижиш за себе си. Излез от този апартамент! Живей живота си, преди да се събудиш някой ден и да откриеш, че си остарял като мен.

— А какво ще кажеш за агентите ти, които ме следят?

— Поставил съм ги за твое добро.

— Махни ги.

Ари извърна глава обидено:

— Добре, оправяй се сам.

Докато караше вечерта обратно към Йерусалим, Габриел си мислеше колко добре се бяха стекли нещата за Стареца. Лев и другите недоброжелатели си бяха отишли, Тарик беше мъртъв, а репутацията на Службата — възстановена. „Не е зле за няколко седмици работа, Ари. Никак не е зле“, помисли си Алон.

 

 

Габриел първо се насочи на юг, минавайки през пустинята Негев, покрита с голи скали и кратери, а после отиде до Ейлат и Червено море. Попече се един ден на плажа, но скоро се почувства неспокоен и пое на север — пресече западната част на Негев и стигна до Беершеба. Оттам по магистралата, виеща се като черна лента през Юдейската пустиня, се добра до Западния бряг. Нещо го подтикна да отбие от шосето и да тръгне по лъкатушещия път по източния склон на планината Масада и да мине край руините на древната крепост. Избегна обичайния туристически маршрут и не отиде до Мъртво море, а прекара един следобед в скитане из арабските пазари на Хеброн и Йенин. Искаше му се да може да види изражението на Шамрон, докато се пазареше с търговците с бели кефии под втренчения поглед на чернооките ветерани от интифадата.

Прекоси Долината на Израил и спря за малко пред табелата на едно земеделско селище, разположено близо до Афула по пътя за Назарет, където бе живял като момче. Обмисли идеята да влезе в него, но какво щеше да направи и какво да види, след като родителите му отдавна бяха мъртви. А ако по някакво чудо попаднеше на познат, можеше само да го излъже за живота си.

Продължи да кара на север. Когато навлезе в Галилея, по планинските склонове край пътя пламтяха диви макове. Той обиколи бреговете на Генисаретското езеро, после се изкачи до древния град Сафед. След това навлезе в Голанските възвишения. Спря колата край пътя близо до един овчар, който пасеше стадото си, и се полюбува на залеза над Горна Галилея. За пръв път от много години почувства, че душата му изпада в покой.

Качи се в автомобила си, отиде до един кибуц в покрайнините на Кириат Шемона. Беше петък вечер. Влезе в обществената столова, за да опита празничната вечеря Шабат, и седна до група мъже от кибуца — фермери с обгорели от слънцето лица и мазолести ръце. Известно време те не му обърнаха внимание. После един старец го попита как се казва и откъде е. Отговори им, че името му е Габриел и че е от Долината на Израил, но дълго време е отсъствал.

На сутринта прекоси плодородните поля на крайбрежната равнина и се насочи на юг край Средиземно море, минавайки през Акко, Хайфа, Цезария и Натания, докато най-накрая се озова в курортния град Херцлия.

Тя стоеше, облегната на парапета, със скръстени ръце, загледана в залязващото над морето слънце, а вятърът развяваше кичури коса пред лицето й. Носеше широка бяла блуза и слънчеви очила — като жена, която иска да се скрие.

Застанал на плажа, Габриел зачака тя да го забележи. Рано или късно щеше да го види, защото беше обучена от Ари Шамрон, а нито един от хората му не можеше да не обърне внимание на човек, стоящ под терасата му. Когато най-сетне го видя, по устните й пробяга усмивка, която бързо изчезна. Тя вдигна ръка и помаха неохотно, като човек, изгарян от скрит огън. Габриел приведе глава и тръгна към вратата.

 

 

Пиха леденостудено бяло вино на нейната тераса и поговориха за незначителни неща, избягвайки да споменават операцията, Шамрон или раната на Габриел. Той й разказа за пътуването си. Жаклин отвърна, че щяло да й бъде приятно да го придружи. След това се извини, че е казала подобно нещо, понеже нямала право. А накрая директно го запита:

— Е, защо дойде тук след всичките тези седмици? Никога не правиш нещо без причина.

Габриел искаше да чуе още веднъж версията на Тарик за събитията, така както палестинецът й я бе разказал по време на нощното им пътуване от канадската граница до Ню Йорк. Докато тя говореше, Алон се загледа към морето, по чиято повърхност луната хвърляше сребърни отблясъци. Слушаше я внимателно. Ала когато Жаклин приключи разказа си, той още не можеше да постави последните парченца от пъзела на мястото им. Беше като недовършена картина или поредица от музикални тонове, които не са в съзвучие. Тя го покани да остане за вечеря. Той излъга, че има спешна работа в Йерусалим.

— Ари ми каза, че искаш да заминеш. Какви са плановете ти?

— Един мъж, наречен Вечелио, ме чака в Англия.

— Сигурен ли си, че е безопасно да се върнеш?

— Всичко ще е наред. А ти какво ще правиш?

— Моята история бе отпечатана на видно място във вестниците и бе показана по телевизията по целия свят. Никога не бих могла да се върна към стария си начин на живот. Нямам друг избор, освен да остана тук.

— Съжалявам, че те забърках в тази работа, Жаклин. Надявам се, че ще можеш да ми простиш — бавно изрече Габриел.

— Да ти простя ли? — учуди се Жаклин. — Не, всъщност ще направя точно обратното. Ще ти благодаря. Получих точно това, което исках. — Тя се поколеба няколко секунди, после добави: — Е, почти всичко.

Жаклин го изпрати до брега. Той я целуна нежно по устните и погали косата й. После се обърна и тръгна към колата си. Спря само веднъж да погледне назад, но тя вече се бе прибрала.

 

 

Беше гладен, затова вместо да се отправи направо за Йерусалим, спря да вечеря в Тел Авив. Паркира на улица „Балфур“, отиде пеша до улица „Шенкин“, разходи се край модните кафенета и авангардните магазини, като си мислеше за улица „Сен Дени“ в Монреал. Внезапно изпита чувството, че е следен. Не беше нещо особено, просто зърна едно и също лице с шапка и цветна дреха твърде много пъти.

Купи си вестник от една будка и седна в ресторант с малки кръгли маси, разположени на тротоара. Беше топла вечер и наоколо беше пълно с хора. Поръча си фалафел^[3] и бира, после отвори вестника и прочете водещата статия на първа страница:

„Бенджамин Стоун, издателят и предприемачът бунтар, е изчезнал. Съществува вероятност да се е удавил край остров Сен Мартен в Карибско море. Местните власти смятат, че Стоун е паднал зад борда на луксозната си яхта, докато е плавал през нощта“.

Габриел затвори вестника и си спомни за разговора с Ари:

„Как е Бенджамин?“

„Почива на яхтата си в Карибско море“.

Когато му донесоха яденето, сгъна вестника и го остави на свободния стол. Вдигна поглед и на тротоара пред ресторанта забеляза един мъж: строен, красив, с черна къдрава коса, под ръка с руса израелска девойка. Габриел остави вилицата си и се втренчи в мъжа, изоставяйки всякаква дискретност и разузнавателни хватки.

Нямаше никакво съмнение: това беше Юсеф ал Тауфики.

 

 

Алон остави пари на масата и излезе. В продължение на тридесет минути вървя след него: по улица „Шенкин“, после по „Аленби“, след това по Променадата. Понякога лицето може да те излъже, но походката на човек е уникална като пръстовите му отпечатъци. Габриел бе следил Юсеф седмици наред в Лондон и жестовете му и начинът на вървене се бяха запечатали в паметта му: плавното движение на бедрата; линията на гърба; начинът, по който пренасяше тежестта на пръстите, сякаш винаги бе готов да хукне напред.

Опита се да си спомни дали Юсеф беше левак или десняк. Представи си го, застанал на прозореца, само по слипове, с голям сребърен часовник на лявата ръка. Десняк е. Ако беше обучаван в Службата, щеше да носи пистолета си на кръста отляво.

Габриел ускори крачки, като скъси дистанцията между тях, и извади беретата си. Притисна дулото в гърба на Юсеф, после с едно бързо движение бръкна под сакото му и измъкна пистолета от кобура на хълбока му.

Юсеф понечи да се обърне, но Габриел натисна пистолета още по-силно към гърба му.

— Не се опитвай повторно, иначе ще ти забия един куршум в гръбначния стълб. Продължавай да вървиш! — нареди му той на иврит. Юсеф не помръдна. — Кажи на приятелката си да се поразходи.

Арабинът кимна на момичето и то бързо се отдалечи.

— Върви! — каза Габриел.

— Накъде?

— Към плажа.

Те прекосиха Променадата — Юсеф напред, Габриел зад него с допрян в гърба му пистолет. Слязоха по стълбите и тръгнаха през плажа, докато светлините на Променадата вече не се виждаха.

— Кой си ти? — попита с нисък глас Габриел.

— Майната ти! За кого се мислиш, та ме сграбчваш така?

— Радвай се, че не те убих. Доколкото знам, ти си член на организацията на Тарик. Може да си дошъл в Израел, за да поставиш бомба или да вдигнеш във въздуха някой пазар. Все още мога да те застрелям, ако не ми кажеш кой си.

— Нямаш право да ми говориш така!

— Под чие ръководство си?

— А ти как мислиш?

— На Шамрон ли? — Габриел притаи дъх.

— Много добре — рече Юсеф. — Всички винаги са казвали, че си умен.

— Защо беше необходима цялата постановка?

— Ако искаш да знаеш защо, говори с Шамрон. Аз просто направих каквото ми бе наредено. Но нека ти кажа нещо. Ако някога пак ме доближиш, ще те убия. Не ми пука кой и какъв си бил.

Юсеф вдигна ръка с обърната нагоре длан. Габриел му върна пистолета. Той го пъхна в кобура си. После се обърна и тръгна по тъмния плаж към ярките светлини на Променадата.

 

 

Над Горна Галилея проблясваха светкавици, докато Габриел караше край брега на езерото към вилата на Шамрон. Рами чакаше на портата. Когато Габриел свали прозореца, той мушна глава в колата и огледа вътрешността й.

— Той е на терасата. Паркирай тук. Иди пеша до къщата.

Рами протегна ръка. Габриел го изгледа гневно:

— Нали не вярваш наистина, че бих застрелял този кучи син?

— Просто ми дай шибания си пистолет или няма да припариш до къщата!

Алон му подаде беретата си и тръгна по алеята за коли. Мълниите разсичаха небето над хълмовете, осветявайки настръхнали облаци. Вятърът вдигаше пенести вълни по повърхността на езерото. Крясъците на морските птици изпълваха въздуха. Той вдигна поглед към терасата и видя Шамрон, осветен от полюляващите се газови лампи.

Когато отиде при него, го откри в същото положение, но не гледаше надолу, към алеята за коли, а погледът му бе прикован върху бурята над планината. Точно тогава светкавиците спряха и вятърът утихна. Повърхността на езерото стана гладка и птиците замлъкнаха. Не се чуваше никакъв звук, освен съскането на газовите лампи, които хвърляха ярка светлина.

 

 

— Да — започна Шамрон, — имаше реално съществуващ Юсеф ал Тауфики, но той умря. Беше убит в Шатила заедно с цялото си семейство в нощта на фалангисткото клане.

Един от агентите на Шамрон влязъл в къщата след убийството и взел личните документи на семейството. Те нямали други роднини в Ливан. Само един вуйчо в Лондон, който никога не бил виждал малкия си племенник. Няколко дни по-късно в болницата се появило момче от Западен Бейрут. Тежко ранено, без документи за самоличност. Лекарите го попитали за името. То им казало, че се нарича Юсеф ал Тауфики.

— Как е получил раната на гърба си?

— Беше направена от лекар, свързан със Службата. Докато момчето се лекуваше в болницата в Западен Бейрут, от ООП започнаха да издирват тайнствения вуйчо в Лондон. Отне им седмица, докато го открият. Казаха му какво се е случило на момчето, а той уреди да го вземе при себе си в Англия.

„Бил е момче — помисли си Габриел, — на тринадесет или може би четиринадесет години. Къде го е намерил Шамрон? Как го е обучил?“ Беше твърде чудовищно да си го представи.

Ари се изправи толкова рязко, че Рами, който стоеше на алеята за коли пред караулното помещение, стреснато погледна нагоре.

— По този начин ние внедрихме агент във вражеския лагер — продължи да обяснява Шамрон. — Момче, чийто живот бе съсипан по невъобразимо жесток начин. Момче, което ненавиждаше израелците и един ден щеше да стане боец и да отмъсти на хората, изклали семейството му.

— Забележително! — хладно кимна Габриел.

— Когато стана достатъчно голям, Юсеф започна да се движи в средите на лондонските палестински радикали. Привлече вниманието на човек от организацията на Тарик, който търсеше да вербува талантливи мъже. Проучиха го. Беше чист — или поне така си помислиха. Включиха го в секцията за разузнаване и планиране на атентати. Сега Службата имаше агент в една от най-опасните терористични организации на света. Юсеф бе толкова ценен, че в Службата за него знаех само аз.

Шамрон седна и махна с ръка към празния стол. Габриел остана прав.

— Преди няколко месеца Юсеф ни изпрати прекрасен доклад. В организацията се носел слух, че Тарик има тумор на мозъка, умирал. Била започнала борба кой ще го наследи. Полковниците му се домогвали до поста му. И още нещо: Тарик не смятал да си отиде мирно и тихо от този свят. Възнамерявал да предизвика малък ад на земята, преди да отлети за рая. Да убие един-двама посланици. Да вдигне във въздуха няколко бюра на авиокомпании. Може би да взриви пътнически самолет.

— И ти дойде при мен след атентата в Париж. Разказа ми тъжната история как Службата вече не можела да се справя успешно. Как хората й не успявали да намерят собствената си централа без карта. И аз като пълен глупак се хванах. А в същото време ти си подшушнал на ухото на Тарик, че съм се върнал и го търся. И играта започна.

— Организацията му беше строго разделена на секции — обясни Шамрон. — Дори и с човек в нея, знаех, че ще бъде трудно да се справим с него. Трябваше да му помогна да направи грешка. Помислих си, че ако размахам примамката Габриел Алон, може да го ядосам. Реших, че бих могъл да го накарам да нападне, да го оставя да се разкрие достатъчно дълго, за да забия кинжал в сърцето му.

— И ме изпрати да следя Юсеф — твоя собствен агент. Каза ми, че си пада по жените. Така пишело в досието му. Наблюдавах го два дни и той беше с две различни момичета. И те ли бяха от Службата?

— Бяха момичета на Юсеф. Той никога не е имал проблем да свали някоя жена.

— Помолих Жаклин да ми помогне. Предполагаше се, че ангажиментът й ще е кратък. Обаче Юсеф прояви интерес към нея. Искаше да продължи да я вижда. Поисках от теб да я изтегля. Но ти ме принуди да я оставя.

Шамрон скръсти ръце и стисна челюсти. Мълчеше. Очевидно искаше да разбере колко е разкрил сам Габриел.

— Юсеф е казал на хората си, че смята, че е следен — продължи Алон. — Съобщил им е и за французойката, с която се вижда. Споделил е подозренията си, че тя може да е израелска агентка. Тарик е изпаднал във възторг. Той само това е чакал. Наредил е на Юсеф да вербува девойката под фалшивия претекст за някаква мисия. Знаели са, че тя ще захапе въдицата, защото е от Службата.

— Браво, Габриел!

— А Жаклин знаеше ли истината?

— Разбира се, че не. Тя е влюбена в теб. Никога нямаше да се съгласи да те излъже.

— А на мен защо не ми каза истината?

— Ако бях дошъл в Корнуол и те бях помолил да се върнеш на работа, за да послужиш като примамка за Тарик, наистина ли щеше да го направиш? Естествено, че не.

— И ти заложи живота ми на карта. И този на Жаклин!

— Съжалявам за това, което се случи в Ню Йорк. Нещата отидоха по-далеч, отколкото бях предвидил.

— Но той вече е умирал. Защо просто не остави туморът да убие Тарик?

— Защото организацията му щеше да продължи и без него. Щеше да бъде по-опасна и непредсказуема от преди. И защото в моята организация цареше хаос. Службата се нуждаеше от удар, за да спечели отново доверието на правителството и народа на Израел.

— А какво ще стане, ако правителството и народът открият как точно си извършил този велик удар?

— Министър-председателят знае всичко.

— А народът?

— Не си и помисляй да прибягваш до вестниците.

— Защо? Защото мога да свърша като Бенджамин Стоун ли?

Шамрон не отговори.

Габриел поклати невярващо глава.

— Би го направил, нали? Би убил и мен, ако се изпреча на пътя ти. И се чудиш защо нощем не можеш да спиш.

— Някой трябва да върши тези неща, Габриел! Ако не аз, кой? Ако нашите врагове смятат Службата ни за слаба, ще започнат да ни пробват. Ще започнат да убиват евреи, когато си поискат. Твърде вероятно е сирийците отново да преминат възвишенията и да се опитат да ни натикат в морето. Някой нов Хитлер ще вземе пак да прегърне идеята да унищожи моя народ, докато светът си стои отстрани и не прави нищо. Може и да те скандализирам от време на време, може да използвам методи, които смяташ за противни, но тайничко ти се радваш, че съм тук. Това ти помага да спиш през нощта.

— Но защо ме излъга след всичките тези години? Защо не игра открито, а замисли толкова сложна измама? — Габриел го гледаше удивено.

Шамрон се усмихна вяло.

— Разказвал ли съм ти някога за нощта, в която отвлякох Айхман?

— Слушал съм тази история стотици пъти.

— Но никога цялата. — Ари притвори очи и леко потрепера, сякаш споменът беше болезнен. — Знаехме, че всяка вечер копелето се прибира вкъщи с един и същи автобус. Единственото, което трябваше да направим, бе да го сграбчим, когато слиза от него. Тренирахме го стотици пъти. По време на тренировките извършвах залавянето му за дванадесет секунди. Ала онази вечер, когато слязох от колата, се спънах. Айхман едва не се измъкна от ръцете ни, защото аз се спънах. И знаеш ли защо се спънах, Габриел? Защото бях забравил да завържа връзките на обувките си. Хванах го, разбира се. Но онази вечер научих ценен урок. Да не оставям нищо на случайността.

— Значи неслучайно тази вечер Юсеф мина край масата ми в Тел Авив? — попита Габриел. — Изпратил си го там, за да го видя. Искал си да узная истината.

Шамрон кимна едва доловимо.

 

 

Беше около четири часа сутринта, когато Габриел се прибра в апартамента си в Йерусалим. На масата лежеше голям плик от Службата. В него имаше три по-малки плика: единият съдържаше самолетен билет за сутрешния полет до Лондон, във втория имаше три паспорта с различна националност, а в третия — американски долари и британски лири. Той взе пликовете и ги занесе в спалнята, където прибра останалия си багаж в раницата си. До полета оставаха пет часа. Помисли си да поспи, но знаеше, че няма да може. После му хрумна да отиде с колата при Жаклин в Херцлия. Нищо в цялата история не беше реално. Единствено Жаклин. Влезе в кухнята и си направи кафе. Сетне се показа на терасата и зачака зората.