Даниъл Силва
Художникът убиец (4)

3. Тиверия, Израел

Независимо от събитията в Париж, непознатият можеше да запази своето уединение, ако легендарният супершпионин Ари Шамрон не беше се върнал на работа.

Не беше необходимо да будят Шамрон тази вечер, защото той отдавна бе загубил способността си да спи. Беше толкова неспокоен през нощта, че Рами — младият началник на личния му охранителен отряд — го бе кръстил Тиверийския фантом. Отначало Шамрон помисли, че това е от възрастта. Наскоро бе навършил шейсет и пет и за пръв път бе допуснал възможността някой ден наистина да умре. По време на годишния медицински преглед, на който се бе подложил неохотно, лекарят му се бе осмелил да му предложи — „това е само предложение, Ари, защото Бог знае, че никога не съм се опитвал да ти давам нареждане“ — да намали дневната доза кофеин и тютюн: дванадесет чаши черно кафе и шейсет силни турски цигари. На Шамрон това предложение се стори, меко казано, забавно.

След принудителното му пенсиониране от Службата той се бе замислил за причините за хроничното си безсъние. Беше изговорил толкова много лъжи и бе извършил толкова много измами, че понякога не можеше да разграничи фактите от измислиците, истината от лъжата. Беше убивал със собствените си ръце, беше нареждал на други, по-млади мъже, да убиват вместо него. Животът, изпълнен с предателства и насилие, си бе взел своето. Някои хора полудяват, други се изтощават, а Ари Шамрон бе осъден да стои винаги буден.

Макар и трудно, той се бе примирил със своята беда по начина, по който някои хора се приспособяват към своята лудост. Беше се превърнал в нощен скитник, бродещ из вилата си, която гледаше към Генисаретското езеро. Седеше на терасата през топлите нощи, гледаше езерото и огряната от луната шир на Горна Галилея. Понякога се промъкваше долу, в своята работилница, и се отдаваше на голямата си страст да ремонтира стари радиоапарати — единствената дейност, която освобождаваше ума му от мислите за работата.

Друг път слизаше до охраняваната порта и прекарваше няколко часа в караулното помещение, където бъбреше с Рами и другите момчета. Разказваше им преживелиците си, докато сръбваше кафе и пушеше. Рами най-много харесваше историята за залавянето на Айхман. Всеки път, щом към отряда се присъединеше ново момче, той караше Шамрон да я разказва отново, така че новакът да разбере, че е удостоен с голяма привилегия: да защитава Шамрон — супермена от Сабра^[1], израелския ангел отмъстител.

Тази нощ Рами пак го бе накарал да разкаже историята. Както обикновено, тя бе извикала у него много спомени, някои от които не бяха толкова приятни. В момента Ари не разполагаше със стари радиоапарати, които да ремонтира, а беше твърде студено и дъждовно, за да седи отвън, така че лежеше в леглото с широко отворени очи. Обмисляше нови операции, припомняше си стари акции, анализираше противниците, за да открие техните слабости, кроеше планове за унищожението им. Така че когато специалният телефон на нощното му шкафче иззвъня остро два пъти, Шамрон се протегна с облекчението на самотника, благодарен за неочакваната компания. И бавно вдигна слушалката до ухото си.

 

 

Рами излезе от караулното помещение и се загледа в Ари, който вървеше тежко и шумно по алеята за коли. Беше плешив и набит, с очила с метални рамки, а лицето му беше сухо и силно набръчкано. „Прилича на пустинята Негев“ — помисли си Рами. Както винаги, Шамрон носеше панталони в цвят каки и старо кожено пилотско яке, с дупка вдясно, точно до мишницата. В Службата имаше две теории за произхода на тази дупка. Някои смятаха, че якето е било пробито от куршум по време на репресивна акция в Йордания през 50-те години на XX век. Други твърдяха, че е било скъсано от умиращ терорист, когото Шамрон удушил в една глуха уличка в Кайро. Ари сърдито настояваше, че истината е далеч по-прозаична — бил скъсал якето, като го закачил неволно на вратата на един автомобил, но никой в Службата не вземаше твърдението му на сериозно.

Легендарният шпионин вървеше, сякаш очакваше нападение откъм гърба — с издадени навън лакти и приведена глава. Заплашителната походка на Шамрон сякаш казваше: „Чупка от пътя ми или ще ти изям топките!“ При вида му Рами усети, че пулсът му се ускори. Ако в този миг Шамрон му кажеше да скочи от някоя отвесна скала, щеше да го направи. Ако му наредеше да се вдигне във въздуха, щеше да измисли начин, за да го изпълни.

Когато Ари се приближи, Рами съзря лицето му. Бръчките от двете страни на устата му бяха по-дълбоки. Беше ядосан — младият мъж го видя в очите му, — но сякаш имаше и лека усмивка на сухите му устни. „За какво ли се радва, по дяволите!“, учуди се Рами. Шефовете не ги безпокояха след полунощ, освен при спешни или лоши новини. Тогава Рами се досети защо Шамрон се усмихва: Тиверийския фантом просто бе облекчен, че няма да прекара още една безсънна нощ без врагове, с които да воюва.

* * *

Четиридесет и пет минути по-късно бронираното пежо на Шамрон се шмугна в подземния гараж на мрачна административна сграда, която се издигаше на булевард „Цар Саул“, в северната част на Тел Авив. Той влезе в асансьора и се качи до кабинета си на най-горния етаж. Неговата дългогодишна старша секретарка Царица Естер беше оставила нов пакет цигари на бюрото до термос с кафе. Шамрон веднага си запали една и седна.

Първото нещо, което бе направил, след като се върна на служба, бе да махне помпозните скандинавски мебели на своя предшественик и да ги дари на една благотворителна организация, подпомагаща руски емигранти. Сега кабинетът му изглеждаше като полева щабквартира на генерал. Той предпочиташе обзавеждането да бъде функционално, а не стилно и елегантно. За бюро използваше голяма олющена библиотечна маса. Край стената срещу прозореца бяха наредени кантонерки от оксидиран метал. На лавицата зад бюрото му бе поставено тридесетгодишно германско късовълново радио. Шамрон не се нуждаеше от дневните сводки на отдела за радио наблюдение, защото говореше свободно половин дузина езици и разбираше още толкова. Освен това можеше сам да си поправи радиото, ако се повредеше. В действителност той можеше да ремонтира почти всякаква електронна техника. Веднъж, когато командният състав бе дошъл за събранието за седмично планиране, го бе заварил да разглежда съсредоточено разглобеното видео на Царица Естер.

Единствено редицата от големи телевизори срещу бюрото му внасяше по-съвременна нотка в кабинета му. Шамрон бе оглушал с едното ухо, така че пускаше говора доста високо, докато се създадеше впечатлението, че трима души — французин, англичанин и американец — се карат люто в кабинета му.

Отвън, в помещението между неговия кабинет и стаята на Естер, командният състав вече се бе събрал и разтревожено очакваше шефът да ги повика. Там бяха подобният на хрътка Ели от плановия отдел и строевият офицер талмудистът Мордекай. Присъстваха и Йоси — геният от Европейското бюро, който бе завършил история в Оксфорд, и Лев — избухливият шеф на отдел „Операции“, който запълваше ценните си свободни часове с колекциониране на хищни насекоми. Единствено той сякаш не изпитваше страх от Шамрон. На всеки няколко минути Лев показваше ъгловатата си глава през вратата и подвикваше:

— За бога, Ари! Кога ще ни извикаш?

Обаче Шамрон не бързаше особено да ги види, защото бе почти сигурен, че знае много повече за ужасните събития, случили се тази вечер в Париж, отколкото те някога щяха да узнаят.

 

 

В продължение на цял час Шамрон седя на стола си с каменно лице, като пушеше цигара след цигара и гледаше Си Ен Ен на единия телевизор, Би Би Си — на другия и Френската държавна телевизия — на третия. Практически не го беше грижа какво имаха да кажат кореспондентите — те не знаеха почти нищо по въпроса, а той можеше да им осигури новина само с едно телефонно обаждане. Шамрон искаше да чуе очевидците, хората, които бяха видели убийството. Те щяха да му кажат това, което искаше да разбере.

Германско момиче, интервюирано от Си Ен Ен, говореше: „Имаше две коли — някакъв ван и един седан. Може би беше пежо, но не съм сигурна. Движението по моста спря за секунди“.

Шамрон натисна бутона на дистанционното, за да изключи звука на Си Ен Ен, и увеличи този на Би Би Си.

Таксиметров шофьор от Кот д’Ивоар описа убиеца: тъмна коса, добре облечен, красив, хладнокръвен. Престъпникът бил с момиче — „… руса девойка, леко пълна, чужденка, определено не французойка“. Обаче шофьорът не видял нищо друго от трагедията на моста, защото се прикрил зад калника, когато избухнала бомбата. Погледнал отново чак когато стрелбата спряла.

Шамрон извади от джоба на ризата си бележник с протрита кожена подвързия, остави го внимателно на бюрото и го отвори на празна страница. Със силната си точна ръка написа само една дума: момиче.

После отново обърна поглед към телевизора. Привлекателна млада англичанка на име Биатрис разказваше за нападението пред кореспондент на Би Би Си. Тя описа катастрофата между вана и леката кола, която спряла движението на моста, заклещвайки автомобила на посланика. Обясни как убиецът се отделил от приятелката си и извадил оръжие от раницата си, а после я захвърлил под шасито на лимузината. Изчакал тя да избухне, преди спокойно да се приближи и да избие всички в колата.

След това Биатрис разказа как убиецът бавно тръгнал към девойката, която само секунди преди това страстно целувал, и изстрелял няколко куршума в гърдите й.

Шамрон съсредоточено изписа името Тарик под думата момиче.

 

 

Ари вдигна телефона за безопасна връзка, набра номера на Узи Навот — шефа на парижката централа — и каза:

— Те са имали човек на приема. Някой, който е предупредил екипа отвън, че посланикът си тръгва. Знаели са маршрута му. Предизвикали са катастрофа, за да блокират движението и така шофьорът да няма път за бягство.

Навот се съгласи. Беше му станало навик да се съгласява с Шамрон.

— В онази сграда има доста ценни предмети на изкуството — продължи Ари. — Предполагам, че има и доста модерна видео охранителна система. А ти какво мислиш, Узи?

— Разбира се, шефе.

— Кажи на нашите приятели от френските служби, че искаме незабавно да изпратим екип, който да наблюдава разследването и да им оказва всякаква помощ, от която се нуждаят. А после вземи тези видеокасети и ми ги изпрати с дипломатическата поща.

— Дадено.

— Какво ще ми кажеш за моста? Има ли там охранителни камери? При малко късмет, може да е записано цялото нападение… И дори подготовката му.

— Ще проверя веднага — каза Узи.

— Останало ли е нещо от лимузината?

— Само ламарините. Резервоарът е избухнал и за съжаление огънят е изпепелил почти всичко, дори и труповете.

— Убиецът как се е изтеглил оттам? — заинтересува се Шамрон.

— Скочил е на задната седалка на един мотор. Изчезнал е за секунди.

— Някаква следа от него?

— Никаква, шефе.

— А улики?

— И да има, френската полиция няма да ги сподели с мен.

— А какво става с другите участници в атентата?

— Също са избягали. Добри са били, шефе. Дяволски добри! — ядосано въздъхна шефът на парижката централа.

— Кое е убитото момиче?

— Някаква американка.

Шамрон притвори очи и тихо изруга. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе намесата на американците.

— Янките уведомени ли са вече?

— В момента половината от служителите на посолството им са на моста.

— Как се е казвала девойката?

— Емили Паркър.

— Какво е правела в Париж?

— Очевидно си е почивала няколко месеца след дипломирането.

— Чудесно. Къде е живяла?

— В Монмартър. Екип от френски детективи работи в квартала: ровят, разпитват…

— А научили ли са нещо интересно? — поинтересува се Шамрон.

— Не съм чул нищо друго, шефе.

— Иди сутринта в Монмартър. Огледай и ти, поразпитай. Но дискретно! Може някой в нейната сграда или в местното кафене да е видял любовника й.

— Добра идея, шефе! — съгласи се Узи.

— Направи ми една услуга. Вземи със себе си снимките на Тарик от архива.

— Мислиш ли, че той стои зад това?

— Все още не съм сигурен…

— Дори и да са го видели, тези снимки няма да са от голяма полза — замислено рече Узи. — Оттогава той е сменил стотици пъти външността си.

— Изпълни това, което ти казах. — Шамрон натисна зеленото мигащо копче на телефона и прекъсна връзката.

 

 

Беше още тъмно, когато пежото на Шамрон прекоси с пълна скорост крайбрежната равнина и се заизкачва по пътя в Юдейските планини към Йерусалим. Ари свали очилата си и разтърка зачервената кожа под очите си.

Изминаха шест месеца, откакто бе върнат на работа и му възложиха една проста задача: да внесе стабилност в разузнавателната служба, чието реноме бе сериозно накърнено от серия широко отразени в медиите оперативни гафове и скандали сред персонала. Работата му бе да повдигне морала, да възстанови духа, с който в миналото се отличаваха хората от Службата.

Беше успял да спре разрухата — вече нямаше позорни провали, като опита да бъде убит един ожесточен мюсюлмански ходжа в Аман, организиран от неговия предшественик, но пък нямаше и зашеметяващи успехи. Шамрон знаеше по-добре от всички, че Службата не бе спечелила страховитата си репутация, без да поема рискове. В миналото крадяха самолети МиГ, внедряваха шпиони — както в резиденциите на приятели, така и на врагове, преследваха онези, които се осмеляваха да тероризират израелския народ. Шамрон не искаше да остави в наследство Служба, която вече не допуска грешки, а Служба, която може да посегне и да удари, когато си поиска, която да изумява другите разузнавателни централи.

Знаеше, че не разполага с много време. Не всички на булевард „Цар Саул“ приветстваха неговото завръщане. Имаше и такива, които смятаха, че песента му вече е изпята и е трябвало да бъде оставен в Тиверия, за да се бори със своите радиоапарати и спомените си. А щафетата да бъде предадена на следващото поколение. Противниците на Шамрон твърдяха, че човек като Мордекай заслужава да бъде шеф след всичките години на размотаване из коридорите на „Операции“. Ели също имал качества да стане чудесен началник, казваха те. Трябвало само да се „аклиматизира“ в директорския кабинет. Смятаха, че дори Лев от отдел „Операции“ е подходящ, макар че от време на време се поддаваше на настроенията си и си бе спечелил доста врагове.

На Шамрон засега не бяха дали почти никаква власт да прави промени сред старшия персонал на булевард „Цар Саул“. В резултат на това легендарният шпионин бе заобиколен от глутница хищници, които щяха да му се нахвърлят при първия признак на слабост. А буйният Лев бе най-опасен от всички — сам се провъзгласи за личния Брут на Шамрон.

„Горкият Лев! Той няма представа с кого се заяжда“, помисли си с горчивина Ари, когато разбра какви ги е наприказвал.

 

 

— Зев Елияху ми беше личен приятел — въздъхна министър-председателят, когато Шамрон седна пред бюрото му. — Кой му е сторил това?

Той наля кафе и подаде чашата на Шамрон, вперил в него кротките си кафяви очи. Както винаги, Ари изпита чувството, че го наблюдава овца.

— Не мога да кажа със сигурност, но подозирам, че може да е бил Тарик.

Не произнесе фамилното му име, но не бе и необходимо. Кратката му биография сякаш бе гравирана в мозъка на Шамрон. Тарик ал Хурани — син на селски старейшина от Горна Галилея, роден и израсъл в бежански лагер в покрайнините на Сидон, в Южен Ливан, получил образование в Бейрут и Европа. По-големият му брат — член на „Черният септември“^[2] — бе убит от специален отряд, ръководен лично от Шамрон. Тарик бе посветил живота си на отмъщението за смъртта му. Той се бе присъединил към ООП^[3] в Ливан, беше се сражавал в гражданската война, после бе приел завиден пост във „Форс 17“ — отряда за лична охрана и тайни операции на Ясер Арафат. През осемдесетте години Тарик бе преминал интензивно обучение зад Желязната завеса — в Източна Германия, Румъния и Москва. След това бе прехвърлен от „Форс 17“ в Джихад ел Разд — разузнаването и контраразузнаването на ООП. Накрая бе ръководил специален отряд, чиято задача бе да воюва срещу израелските тайни служби и дипломатическия персонал. Но в началото на деветдесетте години се скара с Арафат заради решението му да влезе в преговори с Израел. После сформира малка, здраво споена организация, преследваща една-единствена цел: саботиране на мирния процес, започнат от палестинския лидер.

Очите на министър-председателя блеснаха за миг, когато чу името на Тарик. Сетне отново възвърна спокойното си изражение.

— Какво те кара да мислиш, че Тарик е извършил това? — Премиерът впери очи в Шамрон.

— Базирайки се на предварителните описания, нападението има всички отличителни черти на неговите операции. То е било педантично планирано и реализирано. — Шамрон си запали цигара и махна с ръка да прогони облака дим. — Убиецът е бил спокоен и изключително безмилостен. Имало е и момиче. А всичко това намирисва на Тарик.

— Значи само подозираш, че е бил Тарик?

— Повече от подозрение е — бързо отвърна Ари, за да опровергае скептицизма на министър-председателя. — Наскоро получихме доклад, в който се намеква, че организацията на Тарик се подготвя да възобнови дейността си. Може би си спомняте, че лично ви информирах за това, господин премиер.

Министър-председателят кимна:

— Спомням си също, че ме посъветва да не го разгласявам. Зев Елияху можеше да е жив, ако бяхме предупредили министерството на външните работи.

Шамрон загаси цигарата си, стараейки се да прикрие раздразнението си.

— Не мога да се съглася, че Службата е виновна по някакъв начин за смъртта на посланика. Зев Елияху беше и мой приятел, а и колега. Той работи в Службата в продължение на петнадесет години и точно затова смятам, че Тарик го е набелязал. Разубедих ви да не огласявате доклада, за да защитя източника на информация. Понякога това е необходимо, особено когато се касае за изключително важен разузнавач, господин премиер.

— Не ме поучавай, Ари. Ще успееш ли да докажеш, че е бил Тарик?

— Възможно е.

— И тогава какво?

— Тогава ще помоля за вашето разрешение да му смачкам фасона.

Министър-председателят се усмихна.

— Да смачкаш фасона на Тарик? Първо трябва да го откриеш. Наистина ли смяташ, че Службата е готова за нещо подобно? Не можем да си позволим ситуация като в Аман — не и сега, когато мирният процес е толкова крехък.

— Операцията в Аман е била зле планирана и катастрофално изпълнена. Отчасти и заради намесата и безпрецедентния натиск, упражнен от човека, който е стоял в този кабинет по онова време. Ако ми дадете правомощията да преследвам Тарик, уверявам ви, че това ще бъде съвсем друг вид операция и със съвсем различни резултати.

— Какво те кара да мислиш, че ще можеш да откриеш Тарик?

— Сега по-добре от всякога съм подготвен да го намеря — решително заяви Шамрон.

— Благодарение на този твой източник на информация ли?

— Да.

— Разкажи ми за него — кимна премиерът.

Шамрон едва доловимо се усмихна.

— Това беше случай, с който се занимавах лично, преди да ми кажат, че повече не се нуждаят от услугите ми на булевард „Цар Саул“ — обясни той. — Става дума за дълготрайно внедряване, нещо, което отне години, за да се изгради. Сега източникът ми участва в екипа по планирането и задействането на операциите в организацията на Тарик.

— Знаел ли е източникът ти предварително за Париж?

— Разбира се, че не! Ако той бе подал сигнал, щях да предупредя всички застрашени, дори ако това изискваше да го изтегля.

— Тогава направи го — каза министър-председателят. — Смачкай фасона на Тарик. Накарай го да си плати заради Елияху и всички други, които е убил през годините. Удари го здравата, така че никога повече да не се изправи.

— Подготвен ли сте за отзвука, който ще има едно убийство в този период? — надигна вежди Шамрон.

— Няма да има отзвук, ако е извършено както трябва.

— Палестинските власти и техните приятели във Вашингтон и Западна Европа едва ли ще погледнат с добро око на едно покушение, дори и мишената да е Тарик.

— Тогава погрижи се да не оставите никакви следи. Увери се, че твоите кидони^[4] няма да бъдат заловени като онази двойка сбъркани аматьори, които бяха изпратени в Аман. Щом подпиша заповедта, операцията е в твои ръце. Ликвидирай го, както намериш за добре. Просто го ликвидирай! Израелският народ никога няма да ми позволи да сключа мир, докато Тарик или някой друг като него обикаля на свобода и убива евреи.

— Ще имам нужда от съответната документация, за да задействам нещата.

— Ще я имаш до края на деня — обеща министър-председателят.

— Благодаря ви, господин премиер.

— А кого имаш предвид за работата?

— Мислех, че нямате намерение да се намесвате — отклони въпроса Шамрон.

— Просто искам да знам на кого ще възложиш случая. Не смятам, че това може да се нарече намеса.

— Имам предвид Алон.

— Габриел Алон? Той не напусна ли Службата след Виена?

Шамрон присви рамене — тези неща нямаха значение, когато ставаше дума за човек като Габриел Алон.

— Отдавна никой в Службата не се е занимавал със случай като този. А и да са го правили, обикновено са се прецаквали — обясни Ари. — Обаче има и друга причина, поради която искам Алон. Тарик действа предимно в Европа. А Габриел има много голям опит на континента. Той знае как да направи нещата, без да се вдига шум.

— Къде е Алон сега?

— Последния път, когато имах новини от него, живееше някъде в Англия.

Министър-председателят се усмихна:

— Ще ти е по-лесно да откриеш Тарик, отколкото Алон, така ли?

— Ще намеря Габриел, а той ще сгащи Тарик. — Шамрон стисна устни. — И тогава работата ще е свършена.