Даниъл Силва
Художникът убиец (21)

20. Париж

На следващата сутрин Шамрон повика Габриел на спешна среща в градините на Тюйлери. Габриел го откри, седнал на една пейка край чакълена алея, заобиколен от ято гълъби. Носеше сив копринен шал, чиито краища бяха прилежно пъхнати под реверите на черното му палто, така че плешивата му глава изглеждаше като поставена върху пиедестал. Той се изправи, свали черната кожена ръкавица и протегна ръка, сякаш разсичаше нещо с нож. За изненада на Габриел, дланта му бе необичайно топла и влажна. Ари побърза да си сложи отново ръкавицата. Не беше привикнал на студен климат. Париж през зимата го потискаше.

Двамата вървяха бързо, съвсем не приличаха на мъже, които са дошли на разходка в парка. Минаха по алеите на Тюйлери и пресякоха ветровития площад „Конкорд“. Сухите листа шумоляха под краката им, докато крачеха по широкия тротоар на „Шан-з-Елизе“.

— Тази сутрин получихме доклад от един саян от холандската служба за сигурност — каза Шамрон. — Тарик е убил Дейвид Моргентау и жена му в Амстердам.

— Откъде са сигурни?

— Те не са сигурни, но аз съм. Амстердамската полиция е открила мъртва девойка на една яхта, акостирала в Амстел. Починала е от свръхдоза хероин. Брат й също е мъртъв.

— От хероин ли?

— От куршум в окото.

— Какво се е случило?

— Според съседите на девойката — обясни Шамрон — една жена с арабски произход се е нанесла на яхтата преди две седмици. Тя си е тръгнала преди два дни, а на нейно място дошъл някакъв французин, който се е представял с името Пол.

— Значи Тарик е изпратил предварително агент да му подсигури безопасна квартира и момиче за прикритие — размисли Габриел.

— И когато то вече не му е трябвало, го е снабдил с хероин колкото за един слон. От полицията казват, че девойката и преди е вземала наркотици и е проституирала. Очевидно Тарик е искал да изглежда, че смъртта е настъпила след свръхдоза.

— А как е умрял братът? — заинтересува се Габриел.

— Яхтата е регистрирана на негово име. Според полицията той е работел на един строеж в Ротердам. Може би се е появил неочаквано, докато Тарик е приключвал със сестра му.

— В това има логика.

— В действителност има доказателство в подкрепа на тази теория. Двама съседи са чули изстрел. Ако Тарик е планирал да убие брата, щеше да използва заглушител. Вероятно е бил изненадан.

— Сравнили ли са куршума, изваден от брата, с тези, които са взети от телата на семейство Моргентау и прислужницата им?

— Напълно съвпадат. И четиримата са убити с един и същи пистолет.

Млада шведска двойка позираше за снимка. Габриел и Шамрон рязко се обърнаха и поеха в друга посока.

— Някакви други новини? — попита Габриел.

— Искам да внимаваш в Лондон — предупреди го Шамрон. — Един човек от Лангли ме посети миналата седмица. Американците са научили от свои източници, че Тарик е замесен в атентата в Париж. Те искат той да бъде арестуван и съден в САЩ.

— Последното нещо, от което се нуждаем сега, е да ни се пречкат от ЦРУ.

— Дори е по-лошо! Човекът от Лангли открито ме предупреди за риска, който крие извършването на операция в някои страни без предварително разрешение.

— Знаят ли нещо?

— Съмнявам се, но не бих го изключил напълно.

— Надявам се, че завръщането ми в Службата няма да ме вкара в британски затвор — усмихна се горчиво Габриел.

— Затова бъди дисциплиниран! — назидателно размаха пръст Стареца.

— Благодаря ти за съвета.

— Откри ли я? — попита Ари, сменяйки темата.

Габриел кимна утвърдително.

— И тя ще го направи?

— Отне ми известно време да я убедя, но накрая се съгласи.

— Защо всичките ми деца нямат никакво желание да се върнат у дома? Толкова лош баща ли бях?

— Не, просто твърде взискателен.

Габриел спря пред едно кафене на „Шан-з-Елизе“. Жаклин седеше до прозореца, носеше слънчеви очила и четеше списание. Тя вдигна поглед при тяхното приближаване, после отново сведе очи към списанието си.

— Радвам се да видя двама ви пак да работите заедно — засия Шамрон. — Само че този път не сломявай сърцето й. Тя е добро момиче.

— Знам.

— Ще й трябва работа за прикритие в Лондон. Познавам един човек, който си търси секретарка.

— Аз съм една крачка пред теб — рече Габриел.

Шамрон се усмихна и се отдалечи. Смеси се с тълпата на „Шан-з-Елизе“ и след минута от него нямаше и следа.

Джулиан Ишърууд вървеше по мократа тухлена настилка на Мейсън Ярд. Беше три и половина и той тъкмо се връщаше в галерията от обяд. Беше пиян. Не забеляза, че го е хванало, докато не излезе от „Грийнс“ и не вдъхна от мразовития влажен въздух. Кислородът съживи мозъка му, а той предупреди тялото му, че Джулиан пак е налял твърде много вино в него. Сътрапезник му беше дебелият Оливър Димбълби и темата на разговора отново бе предложението на Оливър да откупи „Ишърууд Файн Артс“. Този път Джулиан бе успял да запази самообладание и да обсъди донякъде рационално положението — макар и не без съдействието на две бутилки великолепно вино „Сансер“. Когато човек обсъжда разпадането на бизнеса си, му е позволено да удави мъката с добро френско вино.

По пътеката откъм Дюк Стрийт изви силен влажен вятър. Ишърууд вдигна яката си и се озова сред вихрушка от сухи листа и мокри боклуци. Направи няколко колебливи крачки напред и закри с ръце лицето си, докато вятърът не утихна. „За бога! Ама че ужасен климат, направо сибирски!“, изруга наум той и обмисли да се шмугне в кръчмата за нещо, с което да стопли кокалите си, но отхвърли идеята. Беше направил достатъчно пакости за един следобед.

Отключи вратата на партера и бавно се заизкачва по стъпалата. На площадката беше входът и на малка туристическа агенция. По стените бяха закачени плакати на амазонки със страхотен тен, които лудуваха — полуголи — под слънцето. „Може би това е най-доброто за мен — каза си Джулиан, загледан в една девойка по монокини, лежаща по очи върху безупречно белия пясък. — Може би трябва да се махна, докато все още разполагам с няколко сносни години. Да напусна Лондон и да отида да си ближа раните на някое топло място“.

Той отключи, отвори вратата, свали си палтото и го провеси на закачалката в антрето. После влезе в кабинета си и натисна ключа на лампата.

— Здравей, Джулиан!

Ишърууд се извърна рязко и се озова лице в лице с Габриел Алон.

— Ти ли си! Как, по дяволите, влезе тук?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Предполагам, че не — отговори Ишърууд. — Какво правиш тук, за бога? И къде беше?

— Имам нужда от една услуга — тихо изрече Габриел.

— Нуждаеш се от услуга! — изригна Ишърууд. — Ти се нуждаеш от услуга — от мен! Избяга ми посред работата. Изостави моя Вечелио в една корнуолска къщурка без никаква охрана.

— Понякога най-доброто скривалище за една безценна картина е последното място, където някой ще си помисли да я търси. Ако исках да си взема нещо от склада ти долу, щях да го направя доста лесно — спокойно обясни Габриел.

— Защото си изрод! — извика Ишърууд.

— Няма нужда от лични нападки.

— О, така ли? А какво ще кажеш за това? — Джулиан грабна една кафена чаша от бюрото си и я запрати към главата на своя гост.

 

 

Габриел разбра, че Ишърууд е пиян, затова го изведе навън да изтрезнее. Обикаляха алеите в Грийн Парк, докато Джулиан не се измори и не се строполи на една пейка. Реставраторът седна до него и изчака да мине една двойка, преди да заговори.

— Тя владее ли машинопис? — попита Ишърууд. — Знае ли как да отговаря на телефона? Как да приема съобщения?

— Не мисля, че има и един цял трудов ден в живота си.

— О, чудесно! Направо изумително!

— Но е умно момиче. Сигурен съм, че ще ти бъде от полза в офиса.

— Това звучи успокояващо. Позволено ли ми е да попитам защо трябва да наемам тази девойка?

— Джулиан, моля те.

— Джулиан, моля те! Джулиан, гледай си работата! Джулиан, млъкни и прави каквото ти казваме! — отново започна да се навива Ишърууд. — При вас винаги е едно и също. И всичко това, докато бизнесът ми отива по дяволите. Оливър ми направи предложение. Ще взема да го приема.

— Оливър не изглежда твой тип — смъмри го Габриел.

— Нямаше да съм в това положение, ако не беше ме напуснал.

— Не съм те напуснал.

— А как наричаш постъпката си, Габриел?

— Това е нещо, което трябва да направя. Точно както някога.

— Някога това беше част от уговорката. Но сега е съвсем друго. Това е бизнес — конкретен шибан бизнес! И ти просто ме изпързаля. Какво да направя с картината на Вечелио, докато ти си въртиш игрички с Ари? — гневеше се Ишърууд.

— Да ме изчакаш — отговори спокойно Габриел. — Това скоро ще свърши и аз ще работя денонощно, докато не приключа с реставрацията.

— Не искам претупана работа. Дадох картината на теб, защото знаех, че няма да бързаш. Ако исках да е пет за четири, можех да наема някой халтураджия, който да ми излезе три пъти по-евтино от теб!

— Дай ми малко време. Дръж купувача си в шах и каквото и да правиш, не продавай нищо на Оливър Димбълби. Иначе никога няма да си го простиш.

Ишърууд погледна часовника си и се изправи.

— Имам среща. С някой, който наистина иска да купи картина. — Той се обърна и тръгна. Но преди да се отдалечи, спря и добави: — Впрочем в Корнуол си оставил едно момченце с разбито сърце.

— Пийл — каза сдържано Габриел.

— Странно е, но никога не съм си те представял като човек, който може да нарани дете — каза замислено Ишърууд. — Предай на твоето момиче да бъде в галерията в девет часа утре сутринта. И я предупреди да не закъснява.

— Ще дойде навреме — обеща Габриел.

— Как да наричам секретарката, която ми изпращаш?

— Можеш да й казваш Доминик.

— Хубавка ли е? — попита Джулиан, възвръщайки част от предишното си чувство за хумор.

— Не е зле.