Даниъл Силва
Художникът убиец (46)

45. Ню Йорк сити

Тарик обикаляше във великолепно обзаведените зали, гледащи към Сентръл Парк, докато гостите безгрижно оставяха разни неща върху овалния му поднос: празни чаши, чинии с недоизядена храна, смачкани салфетки, угарки. Той погледна часовника си. Лейла трябваше вече да се е обадила. Вероятно Алон идваше насам. Скоро всичко щеше да приключи.

Палестинецът мина през библиотеката, откъдето през двойни френски прозорци се излизаше на терасата. Независимо от студа, групичка гости стояха отвън и се любуваха на гледката.

Вой на далечни сирени изпълни въздуха. Тарик отиде до парапета и погледна към Пето Авеню: задаваше се колона автомобили, ескортирана от полицейски коли и полицаи на мотори.

Почетният гост пристигаше.

„Но къде, по дяволите, е Алон?“ — питаше се гневно палестинецът.

— Извинете!

Тарик вдигна очи. Жена с кожено палто му махаше да се приближи. Толкова бе погълнат от гледката на приближаващия се кортеж, че бе забравил да се преструва на сервитьор.

Жената държеше полупълна чаша с червено вино.

— Може ли да я вземете?

— Разбира се, госпожо.

Тарик пресече терасата и застана до жената, която бе подхванала разговор с някаква своя приятелка. Без да гледа към него, тя протегна ръка и опита да остави чашата върху подноса му, но я катурна неволно, разплисквайки червеното вино върху бялото сако на сервитьора.

— О, боже! — възкликна жената. — Съжалявам. — После се извърна, сякаш нищо не се е случило, и поднови разговора си.

Тарик отнесе подноса в кухнята.

— Какво ти се е случило? — развика се шефът Родни. Това бе същият мъж с престилката и намазаната с брилянтин коса.

— Една жена изля виното си върху мен.

Палестинецът сложи пълния поднос на плота до мивката. Точно тогава чу да се разнасят ръкопляскания. Почетният гост беше влязъл в залата. Тарик грабна един празен поднос и понечи да излезе от кухнята.

— Къде отиваш? — извика Родни зад него.

— Да си върша работата.

— Не и в този вид. Сега ще останеш в кухнята. Ела тук и помогни за миенето на чиниите.

— Мога да почистя сакото.

— Това е червено вино, момче. Сакото е безвъзвратно съсипано.

— Но… — поколеба се сервитьорът.

— Отивай там и се залавяй с чиниите! — нареди му Родни.

 

 

Дъглас Канън каза на Арафат:

— Господин президент, радвам се да ви видя отново.

Палестинският лидер се усмихна:

— Аз също, сенаторе. Или вече трябва да се обръщам към вас с посланик Канън?

— Дъглас ще е по-добре.

Канън хвана с мечешката си лапа малката ръка на Ясер Арафат и силно я разтърси. Той беше висок мъж с широки рамене и гъста и непокорна прошарена коса. С годините беше понапълнял, макар че коремът му бе умело прикрит от безупречно ушит син блейзер. Веднъж списание „Нюйоркър“ го бе нарекло „съвременния Перикъл“, и то с основание. Блестящ учен и филантроп, той бе излязъл от академичните среди, за да стане един от най-могъщите демократи в американския сенат. Вече пенсионер, преди две години бе върнат на работа и бе назначен за посланик при кралския двор в Лондон. Ала службата му не бе траяла дълго, защото бе тежко ранен при терористичен атентат. Сега обаче Канън не спомена нищо за това, докато въвеждаше Арафат на приема.

— Посегателството над вашия живот много ме натъжи, Дъглас. Радвам се да ви видя отново в добро здраве. Получихте ли цветята, които Суха и аз ви изпратихме? — осведоми се палестинският лидер.

— Да, получих ги. Бяха най-красивите цветя в болничната ми стая. Много ви благодаря. Но стига сме говорили за мен. Заповядайте оттук — много хора искат да се запознаят с вас.

— Не се и съмнявам — отвърна с усмивка Арафат. — Водете ме.

 

 

Габриел пресече с автомобила Бруклинския мост и навлезе в Манхатън. Жаклин бе възвърнала самообладанието си и му разказваше в подробности за изминалите четиридесет и осем часа. Започна с нощта в апартамента близо до летище „Хийтроу“ и завърши с ужасните събития в Бруклин. Той се мъчеше да слуша безпристрастно, потискайки яростта, която го изпълваше. Тарик наистина й бе причинил невероятни страдания само за да се добере до него.

Една подробност обаче привлече вниманието му. Защо Тарик е искал да го примами при себе си? Лейла, представяйки се за Жаклин, е трябвало да се обади по сигурната телефонна линия.

Отговорът навярно бе много прост: защото не е смятал, че Габриел ще бъде на мястото, където възнамерява да нанесе удара. Но защо да не бъде? Ако беше дошъл в Ню Йорк да убие министър-председателя на Израел, тогава със сигурност би предположил, че Габриел ще бъде край премиера. В крайна сметка двамата неотдавна се бяха срещнали в Монреал.

Габриел си спомни за картината на Ван Дайк: под пластовете бои, изобразяващи религиозна сцена, бе изрисувана грозновата жена. Една картина — две реалности. Цялата операция беше като това платно. А Тарик го беше победил на всеки етап.

„По дяволите, не се страхувай да се довериш на инстинкта си!“, помисли си Габриел. После грабна мобилния телефон и набра номера на Шамрон в дипломатическата мисия. Когато чу гласа на Ари, попита кратко:

— Къде е Арафат?

Слуша мълчаливо известно време, сетне отсече:

— Мамка му! Мисля, че Тарик е там, дегизиран като сервитьор. Кажи на хората си, че идвам.

Прекъсна връзката и погледна към Жаклин:

— При теб ли е пистолетът на момичето?

Тя кимна утвърдително.

— Има ли останали патрони?

Жаклин измъкна пълнителя и ги преброи: бяха пет. Габриел зави с колата на север, излизайки на Франклин Делано Рузвелт Драйв, и натисна газта до дупка.

 

 

Тарик отиде до вратата на кухнята и надникна през коридора към приема в залата. Светкавиците проблясваха, докато гостите се снимаха с Арафат. „Преди десет години същите хора бяха отписали палестинския лидер като безмилостен терорист, а сега се отнасят с него като с рок звезда с кефия“, помисли си иронично Тарик. После огледа салона, търсейки Алон. Нещо се бе объркало.

Може би Лейла не е могла да се свърже по телефона или пък Габриел играеше някаква игра. Какъвто и да бе случаят, Тарик знаеше, че не може да чака дълго, за да действа. Познаваше Арафат по-добре от всеки друг. Старецът беше склонен да променя плановете си в последната минута. Точно заради това бе оцелял през всичките тези години. Всеки момент той можеше да си тръгне от приема и Тарик щеше да пропусне възможността да го убие.

Искаше да застреля и двамата — Арафат и Алон — по едно и също време. Но, изглежда, последният акт на отмъщение нямаше да се случи, както го беше замислил. След като убиеше Арафат, агентите по сигурността щяха да се нахвърлят върху него. Той щеше да се отбранява и нямаше да им остави друг избор, освен да го застрелят. „По-добре това, отколкото да ме убие туморът“, помисли си палестинецът. Алон щеше да пропусне всичко и затова животът му щеше да бъде пощаден. Обаче страхливият предател Арафат нямаше да бъде такъв късметлия.

Шефът Родни потупа Тарик по рамото:

— Започвай да миеш чиниите, приятел, или това ще е последният прием, на който работиш.

Мъжът с престилката се отдалечи. Тарик влезе в килера и запали лампата. Протегна ръка и взе от най-горния рафт плика с туниските фурми, който бе скрил там преди час. Занесе ги в кухнята и ги сипа в чиния от бял китайски порцелан. После си запроправя път през тълпата.

Арафат стоеше в средата на салона, заобиколен от свои помощници, телохранители и множество доброжелатели. До него беше застанал посланик Канън. Тарик продължи напред, усещайки дръжката на пистолета под сакото си. Сега палестинският ръководител бе на десетина крачки, но между него и Тарик имаше петима гости и един телохранител. Арафат бе толкова нисък, че сред тълпата се виждаше само черно-бялата му кефия. Ако извадеше оръжието си сега, някой от телохранителите със сигурност щеше да го забележи и да открие огън. Трябваше да се приближи повече, преди да го направи. И да изиграе номера с фурмите.

Обаче Тарик се сблъска с друга трудност. Тълпата около Арафат бе толкова гъста, че той не можеше да се придвижи по-наблизо. Точно пред него стоеше висок мъж в тъмносив костюм. Сервитьорът учтиво го докосна по рамото, мъжът се извърна, забеляза подноса и бялото му сако и каза:

— Не, благодаря.

— Те са за президента Арафат — поясни Тарик и мъжът охотно отстъпи настрана.

Изчака жената пред него да се отдръпне и се приближи с още три крачки до мишената си. Този път обаче се оказа зад един от помощниците на Арафат. Тъкмо се канеше да го помоли да му стори път, когато чу иззвъняването на мобилен телефон. Помощникът бръкна в джоба на сакото си и вдигна телефона. Слуша съсредоточено известно време, после се наведе напред и прошепна нещо до ухото на Арафат. Палестинският лидер се обърна към Канън и рече:

— Съжалявам, но изникна нещо спешно.

Тарик изруга наум: „Проклятие, този човек има дяволски късмет!“ Арафат добави:

— Трябва да проведа един телефонен разговор насаме.

— Мисля, че кабинетът ми ще ви свърши работа. Заповядайте насам, моля.

Палестинският лидер се измъкна от наобиколилото го множество и заедно с Канън и помощниците си тръгна по един коридор към дъното на сградата. Минута по-късно той се скри в някаква стая, а един от телохранителите му незабавно застана на пост пред вратата. След малко Канън и помощниците излязоха и се върнаха на приема.

Тарик знаеше, че трябва да нападне сега — или щеше да пропусне шанса си. Той пресече многолюдната зала, мина по коридора и спря пред телохранителя. Видя, че той е от личната охрана на Арафат, следователно знаеше, че палестинският лидер обича хубавите фурми от Тунис.

— Поръчаха ми да донеса фурми на мистър Арафат.

Телохранителят погледна към чинията, а Тарик си помисли: „Можеш да ме пуснеш да мина мирно и тихо. Или пък ще стрелям в лицето ти и след това ще се вмъкна вътре“.

Телохранителят взе една фурма и я изяде. После отвори вратата и нареди:

— Остави чинията и веднага излез!

Тарик кимна и влезе в стаята.

 

 

Габриел паркира колата на Осемдесет и осма улица. Изскочи навън и без да обръща внимание на патрулиращия полицай, се втурна към входа на сградата на Пето Авеню. Жаклин тичаше на няколко крачки зад него. Когато влязоха във фоайето, там ги чакаха трима души: човек от личната охрана на Арафат, агент от американската дипломатическа служба за сигурност и полицай от Ню Йорк Сити.

Портиерът бе отворил вратата на един от асансьорите. Когато петимата се качиха, той натисна бутона за седемнадесетия етаж.

— Надявам се да си сигурен в това, приятел — кимна американският агент към Габриел, който измъкна беретата си, зареди я и я мушна обратно под сакото си.

Портиерът се прекръсти уплашено:

— Мили боже!

 

 

Кабинетът беше малък, но обзаведен с вкус: резбовано старинно бюро с инкрустация от кожа, приглушено осветление високо на профилния таван, библиотечни лавици, пълни с издания по история и биографии, мраморна камина, в която гореше слаб огън. Арафат държеше телефонната слушалка и слушаше напрегнато. После промърмори няколко думи на арабски, остави слушалката и погледна към предрешения като сервитьор Тарик. Щом видя чинията с фурмите, на лицето му грейна топла детинска усмивка.

— Мир вам, президент Арафат — каза Тарик на арабски. — Един от вашите помощници ме помоли да донеса това за вас.

— Прекрасни са! — Палестинският лидер взе една фурма, огледа я набързо и я захапа. — Тази е от Тунис, сигурен съм в това.

— Прав сте, президент Арафат.

— Говориш арабски с палестински акцент.

— То е, защото съм от Палестина.

— От коя част?

— Преди Ал Накба семейството ми живееше в Горна Галилея. Израснах в лагерите в Ливан.

Тарик сложи чинията с фурмите на бюрото и откопча сакото си, за да може да извади по-лесно пистолета си. Арафат поклати глава и докосна долната си устна:

— Не си ли добре, братко?

— Просто съм малко уморен. Напоследък много работя.

— Знам как изглежда тази умора, братко. Наясно съм какво ми причинява липсата на сън през годините. Виждал съм как се отразява и на хората около мен. Но ти не страдаш само от умора. Болен си, братко. Усещам го. Имам много силен инстинкт за тези неща.

— Прав сте, президент Арафат. Напоследък не съм много добре.

— Каква е болестта ти, братко?

— Моля ви, президент Арафат, вие сте твърде зает, а й твърде важна личност, за да се притеснявате за проблемите на обикновен човек като мен.

— Ето тук грешиш. Винаги съм се смятал за баща на всички палестинци. Когато някой от моя народ страда, страдам и аз.

— Вашата загриженост означава много за мен, президент Арафат.

— Тумор е, нали, братко? Болен си от някакъв вид рак, нали?

Тарик не отговори. Ясер Арафат рязко смени темата на разговора:

— Кажи ми нещо, приятелю. Кой от моите помощници ти поръча да ми донесеш фурмите?

Тарик си помисли: „Значи инстинктът му за самосъхранение е все така силен“. Спомни си една нощ в Тунис преди много години. Случи се на една безкрайна среща — типично за Арафат заседание, започващо в полунощ и свършващо на зазоряване. По едно време пристигна пакет, адресиран до самия палестински лидер, от иракски дипломат в Аман. Пратката постоя неразопакована на бюрото му няколко минути, докато най-накрая Арафат се изправи и заяви: „В този пакет има бомба, Тарик. Подушвам я! Изнесете го!“ Тарик грабна пакета и го даде на един инженер от Фатах да го провери. Старецът се оказа прав. Израелците бяха успели да внесат бомба на съвещанието на висшия състав на ООП. Ако Арафат бе отворил пратката, цялото ръководство щеше да бъде ликвидирано.

— Вашият човек не ми каза името си — отговори Тарик. — Поръча ми само да ги донеса.

Ясер взе още една фурма от чинията.

— Странно, но ми се струваш познат. Срещали ли сме се преди?

— За съжаление — не.

— Сигурен ли си? Аз никога не забравям лица.

— Сигурен съм, президент Арафат.

— Напомняш ми за един стар приятел, мъж, който някога служеше при мен в добри и трудни дни.

— За съжаление аз съм само един прост сервитьор — усмихна се Тарик.

— Дължа живота си на този мъж — продължи Арафат. — Той ме защитаваше от враговете. Спасявал ме е повече пъти, отколкото мога да си спомня. — Палестинският лидер вдигна лице към тавана и притвори за миг очи. — Една нощ бях извикан в Дамаск за среща с моя брат, президента Асад. Този мой приятел ме помоли да не отивам. Това беше в миналото, когато Асад и неговата тайна полиция искаха смъртта ми. Срещата мина добре, но когато се качвахме по колите, за да се върнем в Бейрут, моят приятел ме предупреди, че не е безопасно. Той бе научил, че сирийците смятат да нападнат от засада автомобилния кортеж и да ме убият. Изпратихме кортежа като примамка по обичайния път, а този мъж успя да ме скрие в Дамаск, точно под носа на враговете ми. По-късно същата нощ получихме съобщение, че сирийските специални части нападнали автомобилния кортеж извън Дамаск и много от моите хора бяха убити. Беше много тъжна нощ, но аз останах жив благодарение на този мъж.

— Това е много интересна история, президент Арафат.

— Ще ми позволиш ли да ти разкажа още една?

— Може би трябва да си тръгвам — отвърна Тарик и понечи да посегне към пистолета си.

— Моля те, ще отнеме само миг.

Тарик се поколеба, но се съгласи:

— Разбира се, президент Арафат. Бих искал да я чуя.

— Седни, приятелю. Сигурно си уморен.

— Не ми подобава.

— Както желаеш — кимна Арафат и започна да разказва: — Беше по време на обсадата на Бейрут. Израелците се опитваха да довършат ООП веднъж завинаги. Искаха да убият и мен. Където и да отидех, падаха израелски бомби и ракети. Сякаш през цялото време знаеха къде се намирам. Тогава този мой приятел започна разследване. И разбра, че израелското разузнаване е завербувало няколко души от моя щаб. Разкри, че израелците са снабдили шпионите с проследяващи устройства и така винаги знаеха къде съм. Той ги арестува и ги накара публично да признаят престъплението си. Това беше нещо като послание към всички изменници. Моят приятел поиска да подпиша смъртните им присъди, за да бъдат екзекутирани.

— И вие направихте ли го?

— Не. Казах на този мъж, че ако екзекутирам предателите, ще си спечеля за врагове техните братя и братовчеди. Обясних му, че те ще бъдат наказани по друг начин — като бъдат отстранени от делото на революцията и прогонени в изгнание. Според мен това беше наказание, по-лошо от смъртта. Но му казах и още нещо: независимо колко сериозно е тяхното престъпление, ние, палестинците, не трябва да се избиваме помежду си. И без това си имаме твърде много врагове.

— И как реагира този мъж? — попита Тарик.

— Много се ядоса — отвърна Арафат. — Нарече ме глупак. Той беше единственият от моя щаб, който имаше смелостта да ми говори по този начин. Имаше сърце на лъв. — Палестинският лидер замълча за момент и после продължи: — Не съм го виждал от много години. Но разбрах, че е тежко болен и че не му остава още много време да живее.

— Съжалявам да чуя това.

— Когато имаме своя държава, аз ще му се отплатя за всички велики дела, които извърши за революционното движение. Когато имаме своя държава и свои училища, децата на Палестина ще научат за всичките му героични дела. Вечер край огньовете по селата ще се разказват истории за този мъж. Той ще бъде велик герой на палестинския народ. — Арафат снижи гласа си. — Но не и ако сега извърши нещо глупаво. Тогава той ще бъде запомнен само като още един фанатик. — Взря се в очите на Тарик и добави спокойно: — Ако трябва да извършиш това, братко, направи го. Ако не искаш да го направиш, предлагам ти да излезеш бързо оттук и да намериш начин да свършиш живота си с достойнство.

Арафат вирна леко брадичка. Тарик сведе очи, усмихна се едва доловимо и бавно закопча сакото си.

— Мисля, че ме бъркате с друг човек. Мир вам, братко. — С тези думи той се обърна и излезе от кабинета.

Арафат видя на вратата телохранителя и му извика:

— Влез и затвори вратата, идиот такъв!

След това въздъхна с облекчение и се опита да успокои треперещите си ръце.

* * *

Заобиколени от агентите на три различни служби, Габриел и Жаклин влетяха сред гостите на приема. Внезапната поява на групата от пет души предизвика вълна от изненада и присъстващите веднага се смълчаха. Габриел държеше ръката си в джоба и стискаше здраво дръжката на беретата. Той огледа бързо залата — беше пълна с облечени в бели сака сервитьори, които се движеха сред тълпата. Извърна очи към Жаклин, но тя поклати отрицателно глава.

Дъглас Канън се присъедини към групата, когато тя мина от коридора в просторния салон, с изглед към Пето Авеню и парка. Там трима сервитьори — мъж и две момичета — обикаляха сред гостите, поднасяйки ордьоври и чаши шампанско. Жаклин погледна към сервитьора, но той бе абсолютно непознат.

Точно в този момент тя забеляза мъж с бяло сако да се шмугва в кухнята. Зърна го само за секунда, но беше сигурна, че е Тарик.

— Габриел! Ето го там! — прошепна.

Алон се обърна към Канън:

— Къде е Арафат?

— В моя кабинет, говори по телефона.

— Къде е кабинетът?

— В края на коридора.

Габриел си проправи път сред гостите и се втурна по коридора. Когато връхлетя в кабинета, се озова лице в лице с един телохранител, насочил пистолет към гърдите му. Арафат седеше спокойно зад бюрото.

— Съжалявам, но той дойде и си отиде — каза палестинският лидер. — Все пак още съм жив… но не благодарение на вас.

Габриел се обърна и излезе тичешком от стаята.

 

 

Тарик прекоси спокойно кухнята и пое към задната врата, която водеше към тясно стълбище. Мина през нея и бързо я затвори, подпирайки я с няколко каси шампанско, които бяха струпани на пода. Не бяха достатъчно тежки да я блокират напълно, но поне щяха да забавят евентуалните преследвачи. После Тарик слезе до долната площадка, стисна своя макаров и зачака.

 

 

Габриел връхлетя в кухнята с изваден пистолет точно когато задната врата се затръшна. Той се затича и се опита да я отвори, но тя не помръдна.

Жаклин изскочи зад него в мига, когато той се засили и блъсна с рамо вратата. Тя малко се открехна, а зад нея се чу изтрополяване, последвано от звън на счупено стъкло.

Габриел отново блъсна вратата. Този път тя поддаде и при третия тласък се отвори напълно. Мъжът излезе и погледна към долната площадка.

Тарик стоеше на нея с разкрачени крака и с пистолет в протегнатите си нагоре ръце.

Габриел видя дулото да проблясва под мъждивата светлина и усети първия куршум да пронизва гърдите му. Помисли си какво удивително съвпадение бе това. Той бе убил за пръв път човек на стълбището на една жилищна кооперация и сега щеше да умре по същия начин. В живота всичко се повтаряше като мотив от хубава музика. Зачуди се дали Тарик го бе планирал по този начин от самото начало.

Чу как арабинът затича надолу по стълбите. После видя красивото лице на Жаклин, надвесено над него. След това чертите й се размиха и тя постепенно заприлича на жената, замазана в картината на Ван Дайк. После всичко потъна в мрак.

* * *

Когато Габриел загуби съзнание, Жаклин изкрещя:

— Извикайте линейка!

След това се изправи и се втурна надолу по стълбите.

Един от агентите по сигурността й заповяда да спре, но тя не му обърна внимание.

Чу ехото от отдалечаващите се стъпки на Тарик. Бръкна в джоба си и извади пистолета, който бе взела от апартамента в Бруклин. Помисли си: „Днес вече го направих два пъти. Мога да го сторя отново“.

Затича надолу, ала стълбите сякаш нямаха край. Спомни си, че приемът бе на седемнадесетия етаж, а според табелката на една врата това беше осмият.

„Продължавай напред! — помисли си тя. — Не намалявай темпото. Той е болен. Можеш да го настигнеш. Тичай!“

Следващата й мисъл бе за Габриел, чиято кръв изтичаше на площадката на седемнадесетия етаж. Насили се да бяга по-бързо, нозете й едва докосваха стъпалата. Струваше й се, че ако настигне Тарик и го убие, може да спаси живота на Габриел.

Спомни си деня, в който той бе дошъл за нея. Тогава тя караше велосипед сред хълмовете край Валбон, а от умора я боляха бедрата.

„Хайде, направи го отново!“, окуражаваше се тя.

Най-сетне стигна до края на стълбището. Насреща имаше метална противопожарна врата. Тя бавно се затвори пред очите й.

Тарик беше зад нея.

Жаклин блъсна вратата и излетя в коридор, дълъг около петнадесет метра, в другия край на който също имаше врата. По средата на коридора съзря Тарик.

Той определено бе изтощен. Движеше се все по-бавно, с къси и несигурни крачки. Арабинът обърна глава и погледна назад, на лицето му бе изписана болка от изтощителното тичане.

Жаклин вдигна пистолета и стреля два пъти. Първият куршум мина край главата на палестинеца, но вторият го уцели в рамото и го повали. Тарик рухна, неговият макаров изхвърча от ръката му и се плъзна по пода, издрънчавайки в отсрещната врата. Жаклин тръгна напред, като стреляше в него отново и отново, докато в пълнителя не остана нито един патрон. Вече бе абсолютно сигурна, че Тарик ал Хурани е мъртъв.

Тогава вратата в края на коридора се отвори. Тя инстинктивно вдигна празния си пистолет срещу силуета на мъжа, но веднага свали оръжието. Срещу нея стоеше Шамрон. Той пристъпи напред, измъкна пистолета от ръката й и го прибра в джоба на палтото си.

— Къде е Габриел? — попита.

— Горе. Лежи на площадката. Кръвта му изтича.

— Заведи ме при него.

Жаклин погледна към трупа на Тарик.

— А този?

— Остави го да лежи там — отговори Шамрон. — Нека кучетата излочат кръвта му. Заведи ме при Габриел. Искам да го видя.