Даниъл Силва
Художникът убиец (1)

Пролог

Виена, януари, 1991 година

Реставраторът вдигна работните си очила и изгаси флуоресцентните лампи. Изчака, докато очите му привикнат с вечерния сумрак в катедралата, и внимателно разгледа картината. Взря се точно над раната от стрела на бедрото на свети Стефан. През вековете боята се бе олющила напълно от платното. Беше реставрирал толкова добре мястото, че без специални средства сега бе почти невъзможно да се различи неговият рисунък от оригиналния. Наистина си беше свършил отлично работата…

Реставраторът клекна на платформата, избърса четките и палитрата си и прибра боите в плоска продълговата кутия от полирано дърво. Спускащата се нощ бе затъмнила високите цветни прозорци на катедралата. Бялата пелена от пресния сняг бе заглушила обичайния тътен от автомобилите, задръстили улиците на Виена в пиковия час. Храмът бе толкова тих, че художникът едва ли щеше да се изненада, ако видеше някой средновековен клисар да пресича забързано нефа^[1] с факла в ръка.

Мъжът се спусна по високото скеле с ловкостта на котка и скочи безшумно на каменния под. От доста време група туристи го бе наблюдавала как работи. По принцип реставраторът не обичаше да го гледат и някои дни закриваше скелето със сив брезент. Зяпачите се размърдаха, когато той облече дочената си полушубка и нахлузи вълнената си шапка. Той им пожела меко buona sera^[2], запомняйки инстинктивно всички лица, сякаш бяха нарисувани с маслени бои върху платно.

Една привлекателна млада немкиня се опита да го заговори на лош италиански. Художникът й отвърна, на немски с берлински акцент, че бърза за среща — преди войната майка му бе живяла в Шарлотенбург. Германските девойки го караха да се чувства неспокоен. Огледа я инстинктивно: очите му обходиха едрия й, закръглен бюст и дългите й бедра. Тя погрешно сметна това внимание за флиртуване. Наклони глава и мило му се усмихна, докосвайки с пръсти кичура светлоруса коса, който падаше пред лицето й. Предложи му да пият по едно кафе в кафенето от другата страна на площада. Реставраторът се извини и повтори, че трябва да тръгва.

— А и — допълни, вдигайки поглед към сумрачния неф — това е храмът на свети Стефан, фройлайн^[3]. Не е бар за свалки.

Минута по-късно той излезе от катедралата и пое през площад „Щефансплац“. Беше среден на ръст, черната му коса бе прошарена на слепоочията. Имаше пълни устни, трапчинка на брадата и широки и квадратни скули, сякаш изваяни от дърво. В неестествено зелените му и много живи очи се долавяше странното очарование на безбрежните руски степи. Въпреки напрегнатата работа, имаше отлично зрение. Походката му бе уверена, крачеше отривисто и се придвижваше с лекота през заснежения площад. Беше стиснал под лявата си мишница кутията с боите и четките, подпирайки я на металния предмет, който носеше обикновено на кръста си.

Реставраторът пое по „Ротентурмщрасе“ — широка пешеходна улица, от двете страни на която се редуваха бляскави магазини и кафенета. Спираше пред витрините, разглеждаше лъскавите писалки „Мон Блан“ и часовниците „Ролекс“, въпреки че не се нуждаеше от тях. Купи си сандвич с кезевурст от покрит със сняг щанд за наденици, но го хвърли в кошче за боклук стотина метра по-нататък, без да го накуси. След това влезе в телефонна кабина, пусна един шилинг и набра някаква случайна комбинация от цифри, докато оглеждаше внимателно улицата и витрините на близките магазини. Обади се глас от телефонен секретар. Реставраторът върна слушалката на мястото й, прибра шилинга си и продължи нататък.

Целта му бе да стигне до малък италиански ресторант в Еврейския квартал. Преди присъединяването на Австрия към нацистка Германия във Виена бяха живели почти двеста хиляди евреи. Те имаха водеща роля в културния и в търговския живот на града. Сега наброяваха едва няколко хиляди, дошли предимно от Изток, а така нареченият Еврейски квартал представляваше само ивица от магазини за облекло, ресторанти и барове, скупчени около площад „Юденплац“. Сред виенчани кварталът бе известен като Бермудския триъгълник, което според реставратора бе леко обидно.

Съпругата и синът му го очакваха на една по-задна маса, с изглед към вратата, точно както й бе казал. Момченцето седеше до майка си и примляскваше с розовите си устни снопче мазни спагети. Художникът огледа за миг красивата си жена, преценявайки я като художествена творба. Тя имаше матова кожа с маслинен оттенък, овални кафяви очи и дълга черна коса, която бе пристегната на тила й и падаше по рамото й.

Реставраторът влезе в ресторанта, целуна сина си по главичката, поговори на италиански с мъжа зад бара и седна. Жена му наля вино в чашата му.

— Не твърде много. Трябва да работя тази вечер — предупреди я той.

— В катедралата ли? — учуди се тя.

Той присви устни и я погледна загрижено:

— Опакова ли багажа?

Съпругата му кимна утвърдително, после погледна към телевизора над бара. В Тел Авив пищяха сирените за въздушно нападение — иракска ракета „Скъд“ летеше към Израел. Гражданите на Тел Авив си слагаха противогази и бягаха към бомбоубежищата. В този миг камерата улови един огнен език, който се спускаше от черното небе към града. Жената се пресегна през масата и докосна ръката на мъжа си:

— Искам да се прибираме у дома.

— Скоро и това ще стане — отвърна реставраторът и си наля още малко вино.

Жена му беше паркирала колата точно пред ресторанта. Тъмносиният мерцедес с виенска регистрация бе нает от малка химическа компания в Берн. Художникът сложи сина си на задната седалка, закопча предпазния му колан и целуна съпругата си.

— Ако не дойда там до шест часа, значи нещо се е объркало. Спомняш ли си какво да правиш?

— Ще отида на летището, ще им кажа паролата и номера на разрешителното и те ще се погрижат за нас — бързо изрече тя.

— Запомни — шест часа! — повтори реставраторът. — Ако не се прибера до това време, иди право на летището. Остави колата на паркинга и хвърли ключовете. Разбра ли?

Красивата му жена кимна, после прошепна умолително:

— Само си ела до шест.

Той затвори вратата, помаха с ръка пред прозореца и тръгна. Пред него осветената катедрала се извисяваше над покривите на стария град. „Още една нощ — помисли си реставраторът. — После ще прекараме няколко седмици у дома, преди следващата задача“.

В този миг чу как жена му опита да запали, но стартерът на мерцедеса се завъртя колебливо, като грамофонна плоча, пусната на грешни обороти. Спря и ужасено се обърна назад.

— Не! — изкрещя той.

Но тя отново завъртя ключа.