Даниъл Силва
Художникът убиец (2)

1. Порт Навас, Корнуол: в наши дни

Тимоти Пийл пристигна в селото през юли заедно с майка си и последния й любовник — едва изкарващ хляба си драматург на име Дерек, който пиеше твърде много вино и мразеше децата. Тримата се настаниха в паянтова къщичка в началото на заливчето, изложено на капризите на прилива. По една случайност два дни по-късно в селото се появи и непознатият. Той отседна в старата къща на бригадира в Торния край на заливчето, точно над фермата за стриди.

Пийл нямаше кой знае какви занимания през това лято. Често оставаше сам, защото когато не правеха шумно секс, Дерек и майка му предприемаха вдъхновяващи походи край стръмния скалист бряг. Така че момчето си постави за цел да разбере кой е непознатият и какво прави в Корнуол. Реши, че за начало най-добрият начин е да го наблюдава. Тъй като беше единствено дете на разведени родители, единадесетгодишният Пийл беше придобил опит в следенето и изучаването на хората. Постоянния си наблюдателен пост той установи на прозореца на спалнята си, откъдето се разкриваше панорамен изглед към заливчето. В бараката за непотребни вещи беше намерил стар бинокъл, а от магазинчето в селото си купи малък бележник и химикал, за да записва наблюденията си.

Първото нещо, което Пийл установи, бе, че непознатият обича старите автомобили. Колата му бе превъзходен MG роудстър^[1]. Момчето наблюдаваше от своя прозорец как човекът с часове стоеше наведен над двигателя, като изпод капака се подаваше само гърбът му. „Това е мъж, който умее да се концентрира и е с голяма душевна издръжливост“, заключи Пийл.

Ала след месец непознатият изчезна. Изминаха няколко дни, после седмици и Пийл се притесни, че мъжът го е забелязал и е избягал. Скуката отново го връхлетя. Момчето започна да прави бели и да си навлича неприятности. Веднъж го хванаха да хвърля камък през прозореца на магазинчето за чай в селото. Дерек го наказа да стои затворен една седмица в стаята си.

Обаче тази вечер Пийл успя да се измъкне навън с бинокъла си. Разходи се по кея, мина край тъмната къща на непознатия и фермата за стриди и застана на мястото, където река Хелфорд се вливаше в заливчето. Наблюдаваше платноходките, когато забеляза да се задава с пълна скорост един кеч^[2]. Момчето вдигна бинокъла и огледа внимателно фигурата, стояща на руля.

Непознатият се бе завърнал в Порт Навас.

 

 

Кечът беше стар и се нуждаеше от сериозен ремонт, а непознатият се грижеше за него със същата преданост, както и за капризната си кола. Всеки ден той се трудеше на двумачтовия платноход по няколко часа: жулеше с пясък палубата, лакираше, боядисваше, излъскваше месинговите части, сменяше такелажа и платната. Когато времето беше топло, се събличаше гол до кръста. Момчето сравняваше тялото му с това на Дерек, което беше меко и отпуснато. Докато непознатият беше стегнат и мускулест, беше мъж, с когото ако влезеш в разпра, ще съжаляваш. Към края на август кожата му бе потъмняла почти колкото лака, с който лакираше палубата на кеча.

Непознатият изчезваше с кораба дни наред. Пийл нямаше как да го последва и можеше само да си го представя къде плава. Навярно се отправяше надолу по река Хелфорд, а оттам излизаше в открито море. Или пък заобикаляше полуостров Лизард и поемаше към Сейнт Майкълс Маунт или Пензанс? А може би стигаше до Сейнт Айвс?

Накрая Пийл бе осенен от прозрение: в миналото Корнуол се бе славил с пиратите си, а в областта все още имаше немалко контрабандисти. Вероятно непознатият излизаше с кеча в открито море, за да посреща търговски кораби и да превозва контрабандни стоки до брега.

Следващия път, когато мъжът се върна от едно от своите плавания, момчето стоеше стриктно на наблюдателния си пост на прозореца, надявайки се да го хване, докато тайно разтоварва стоката от кеча. Но когато непознатият скочи от носа на кораба на кея, в ръцете си носеше единствено платнена раница и найлонова торба с боклук.

Явно плаваше за удоволствие…

Пийл извади бележника си и задраска думата контрабандист.

 

 

Голямата пратка пристигна през първата седмица на септември — плосък дървен сандък, почти колкото врата на хамбар. Тя бе докарана с камион от Лондон и бе придружена от развълнуван мъж, облечен в костюм на фини райета. Оттогава прозорците на горния етаж на къщата, в която живееше непознатият, светеха по цяла нощ, но не с нормална светлина, както забеляза Пийл, а с много ярка и бяла. Сутрин, когато момчето тръгваше за училище, виждаше мъжа да се отправя с платнохода към изхода на заливчето или да работи по автомобила си. Често го съзираше да броди по пътеките край река Хелфорд, обут със стари туристически обувки. Пийл предположи, че той спи следобед, макар че имаше вид на човек, който може да издържи дълго време без почивка.

Момчето се чудеше какво ли прави непознатият по цяла нощ. Късно една вечер то реши да погледне по-отблизо. Навлече пуловера и якето си и се измъкна от къщи, без да се обади на майка си. Застана на кея и се загледа нагоре, към къщата на мъжа. Прозорците бяха отворени, а във въздуха се носеше остра миризма — нещо средно между спирт и бензин. До слуха му достигна и някаква оперна музика.

Тъкмо се канеше да се приближи до къщата, когато нечия тежка ръка сграбчи рамото му. Обърна се и видя надвесения над него Дерек, с ръце на кръста и с изпълнени с ярост очи.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Дерек. — Майка ти полудя от тревога.

— Ако е толкова притеснена, защо е изпратила теб?

— Отговори на въпроса ми, момче! — настръхна мъжът.

— Не е твоя работа!

В тъмнината Пийл не видя вдигнатата ръка, която му заши толкова силна плесница, че ухото му писна, а очите му се напълниха със сълзи.

— Ти не си ми баща! Нямаш право! — извика Пийл.

— И ти не си мой син, но докато живееш в дома ми, ще правиш това, което ти заповядам.

Момчето се опита да избяга, но Дерек го сграбчи за яката на якето и заплашително извиси глас:

— Прибирай се вкъщи!

Опита да го замъкне насила, но след няколко крачки замръзна на място. Момчето изви глава да види какво става. Тогава съзря непознатия, застанал насред пътя със скръстени пред гърдите ръце и леко наведена настрани глава.

— Какво искате? — сопна се Дерек.

— Чух шум. Помислих, че има някакъв проблем.

Пийл си даде сметка, че за пръв път чува мъжа да говори. Английският му бе безупречен, но в него се долавяше някакъв акцент. Дикцията му бе стегната като тялото.

— Няма проблем — отговори Дерек. — Просто момчето не е на мястото, където трябва да бъде.

— Това ли налага да се отнасяте с него като с куче? — спокойно попита непознатият.

— По-добре си гледайте шибаната работа! — настръхна Дерек.

Сетне пусна Пийл и измери с твърд поглед по-дребния мъж. За момент момчето се уплаши, че той ще се опита да удари непознатия, но в миг си спомни стегнатите здрави мускули на мъжа, които оставяха впечатлението, че знае как да се бие. Изглежда, Дерек също го усети, защото просто хвана Пийл за лакътя и го поведе към къщи. Докато вървяха, момчето се извърна назад и видя непознатия, който продължаваше да стои на пътя като мълчалив часовой. Но когато се прибра в стаята си и надзърна през прозореца, той вече си бе отишъл. Само лампите на къщата продължаваха да светят с ярка бяла светлина.

 

 

Настъпи късна есен и Пийл с огорчение отбеляза, че още не е научил дори името на непознатия. Беше дочул само две вероятни имена, които се шушукаха в селото, и двете с леко латинско звучене. Все още нямаше и представа и за нощните му занимания. Реши, че е време да действа.

На следващата сутрин, когато непознатият се качи в колата си и се отправи към центъра на селото, Пийл забързано мина по кея и се промъкна в къщата през един отворен прозорец, гледащ към градината.

Първото нещо, което забеляза, бе, че мъжът използва салона като спалня.

Момчето бързо изкачи стълбите. По гърба му полазиха студени тръпки, когато се озова пред едно просторно помещение, в което повечето вътрешни стени бяха съборени. В средата бе поставена голяма бяла маса, в чийто край имаше микроскоп с дълго подвижно рамо. На друга маса бяха наредени колби с химикали, от които навярно се разнасяше особената миризма. Два чифта странни очила със силни увеличителни стъкла привлякоха вниманието на Пийл. На една подвижна стойка бяха монтирани флуоресцентни лампи, от които явно идваше специфичната светлина нощем.

Имаше и други инструменти, които момчето не познаваше, но любопитството му събудиха две картини, поставени на два солидни дървени статива. Едната — голяма и на вид много стара и олющена — изобразяваше религиозен сюжет. На другата бяха нарисувани възрастен мъж, млада жена и дете. Пийл разгледа подписа в долния десен ъгъл: Рембранд.

Обърна се, за да си върви, но се озова лице в лице с непознатия.

— Какво правиш тук? — спокойно попита той.

— Сссъжалявам — заекна момчето. — Мислех, че сте в къщата.

— Не, не си мислел. Знаеше, че ме няма, защото ме наблюдаваше от прозореца на стаята си, когато излязох. Всъщност ти ме наблюдаваш още от лятото.

— Мислех, че може да сте контрабандист! — оправда се Пийл.

— Какво те наведе на тази мисъл? — учуди се мъжът.

— Корабът — излъга Пийл.

По устните на мъжа пробяга бегла усмивка:

— Е, сега знаеш истината.

— Не съвсем — поклати глава момчето.

— Аз съм реставратор на предмети на изкуството. Картините са стари и понякога се нуждаят от лек ремонт, като някоя къща например.

— Или кораб — допълни Пийл.

— Точно така. Някои картини — като тези тук — са много ценни.

— Повече от платнохода ли?

— Много повече. Обаче сега, като знаеш какво има тук, имаме проблем.

— Кълна се, че няма да кажа на никого! — рече умолително момчето.

Мъжът прокара ръка през късата си коса и предложи:

— Бих могъл да използвам помощта ти. Да държиш под око мястото, докато мен ме няма. Харесва ли ти такава работа?

— Да — отвърна Пийл, без да се замисли.

— Сега отивам да поплавам. Искаш ли да дойдеш с мен?

Момчето кимна, зарадвано.

— Трябва ли да питаш родителите си?

— Той не ми е баща, а на мама не й пука.

— Сигурен ли си в това? — усъмни се непознатият.

— Абсолютно!

— Как се казваш?

— Пийл. А вие?

Ала непознатият само огледа помещението, за да се увери, че всичко си е на мястото.