Даниъл Силва
Художникът убиец (12)

11.

Преди войната Морис Халеви бе един от най-видните адвокати в Марсилия. Той и жена му Рашел живееха във величествена стара къща на улица „Силвабел“ в богаташкия квартал. Там се бяха установили повечето от преуспелите евреи, които се гордееха, че са французи; самоопределяха се първо като французи, а после като евреи. Самият Морис Халеви почти беше забравил за корените си и рядко си правеше труда да посети синагогата. Но когато нахлуха германците, идиличният живот на семейството в Марсилия внезапно приключи. През октомври 1940 година колаборационисткото правителство на Виши понижи статута на евреите, като с антисемитските си декрети ги превърна във второразредни граждани на Франция. Адвокат Морис Халеви бе лишен от правото си да практикува. Той бе задължен да се подписва в полицията, а по-късно двамата с жена му бяха принудени да носят на дрехите си Звездата на Давид.

Положението се влоши през 1942 година, когато германската армия навлезе във Франция на Виши след нахлуването на съюзниците в Северна Африка. Силите на френската Съпротива извършиха редица смъртоносни атаки срещу немските войски. С помощта на френските власти Гестапо отговори с брутални репресивни разстрели. Морис Халеви не можеше повече да пренебрегва заплахата. Рашел беше бременна, а беше немислимо да се грижат за новородено в хаоса, който цареше в Марсилия. Той реши да напуснат града и да отидат на село. Морис използва намалелите си спестявания, за да наеме една къщичка в планините край Екс ан Прованс. През януари Рашел роди момче, което кръстиха Исак.

Седмица по-късно германците и френската полиция започнаха да арестуват евреите. Отне им месец да открият Морис и Рашел Халеви. Една февруарска вечер двама есесовски офицери, придружени от местен жандарм, се появиха в къщичката им. Дадоха на семейството двадесет минути да си събере багажа в една чанта. Докато германците и жандармът чакаха в трапезарията, жената от съседната къща се показа на вратата.

— Казвам се Ан-Мари Дьолакроа — каза тя. — Семейство Халеви се грижеше за моя син, докато бях на пазара.

Жандармът провери книжата си. Според тях в къщата живееха само двама евреи. Той извика семейство Халеви и попита:

— Тази жена казва, че момчето е нейно. Истина ли е?

— Разбира се — отговори Морис, стискайки ръката на Рашел, преди тя да успее да издаде и звук. — Ние просто гледахме този следобед хлапето.

Жандармът изгледа невярващо Морис Халеви, после отново прегледа документите за регистрация.

— Вземай си момчето и изчезвай! — каза той троснато на жената. — Ще ми се да те задържа, задето си поверила едно френско дете на грижите на тези мръсни евреи.

След два месеца Морис и Рашел бяха убити в Собибор.

След освобождението Ан-Мари Дьолакроа отведе Исак в синагогата в Марсилия и разказа на равина какво се бе случило онази нощ в Екс ан Прованс. Равинът й предложи да даде детето за осиновяване от еврейско семейство или да го отгледа сама. Тя отведе момчето обратно в Екс и го възпита като евреин заедно със своите деца католици. През 1965 година Исак Халеви се ожени за една девойка от Ним, която се казваше Дебора, и се установи в Марсилия, в старата къща на баща си на улица „Силвабел“. Три години по-късно те се сдобиха с първото си и единствено дете — момиченце на име Сара.

 

 

Париж

Мишел Дювал беше най-нашумелият моден фотограф в Париж. Дизайнерите и издателите на списания го обожаваха, защото от снимките му струеше впечатляващо опасна сексуалност. Жаклин Дьолакроа обаче бе уверена, че той е прасе. Знаеше, че Мишел постига уникалния си стил, като изнасилва своите модели, и не очакваше с нетърпение да работи с него.

Тя слезе от таксито и се отправи към жилищната кооперация на улица „Сен Жак“, където се помещаваше студиото на Мишел. На горния етаж чакаше малка тълпа: гримьорка, фризьорка, стилист, представител на „Живанши“. Мишел стоеше на върха на една стълба и насочваше лампите. Имаше приятна външност, дълга до раменете руса коса и лукави черти. Носеше черни кожени панталони с ниска талия и свободен пуловер. Той намигна на Жаклин, когато я видя да влиза. Тя се усмихна:

— Радвам се да те видя, Мишел.

— Днес ще направим хубави снимки, нали? Чувствам го.

— Надявам се да е така.

Жаклин влезе в съблекалнята, съблече се и се огледа в огледалото с професионална безпристрастност. Външността й бе зашеметяваща: беше висока, с изящни ръце и крака, фина талия, леко матова кожа. Гърдите й бяха перфектни — стегнати и закръглени. Фотографите страшно ги харесваха. Голяма част от манекенките мразеха да демонстрират бельо, но това никога не притесняваше Жаклин. Тя винаги бе имала повече предложения за работа, отколкото можеше да побере в графика си.

Погледът й се премести от тялото към лицето й. Имаше къдрава гарвановочерна коса, която стигаше почти до раменете й, черни очи, дълъг деликатен нос, широки и гладки скули, ъгловата брадичка и пълни устни. Гордееше се с факта, че лицето й никога не бе коригирано от хирургически скалпел. Тя се наведе напред и се взря изучаващо в кожата около очите си. Но това, което видя, не й хареса. Не бяха бръчици, а нещо по-фино и по-коварно — неуловимият признак на стареенето. Вече нямаше очи на дете, а на тридесет и три годишна жена.

„Още си хубава, но погледни реалността, остаряваш,“ помисли си с горчивина Жаклин.

Тя облече бял пеньоар, отиде в съседната стая и седна. Гримьорката започна да полага основата по бузите й. Жаклин гледаше в огледалото, докато лицето й бавно се преобразяваше в лице на човек, когото не познаваше. Зачуди се какво ли би си помислил дядо й, ако можеше да види това. Може би щеше да изпита срам…

Когато гримьорката и фризьорката приключиха, тя се погледна отново в огледалото. Ако не беше смелостта на тези забележителни хора — дядо й, баба й и Ан-Мари Дьолакроа, — днес тя нямаше да е тук.

„Виж в какво си се превърнала — една изискана закачалка за дрехи“.

Жаклин стана от стола и се върна в съблекалнята. Тоалетът — черна вечерна рокля без презрамки — я очакваше. Тя съблече пеньоара си, промуши крака в роклята и я вдигна нагоре, докато покрие голите й гърди. После се погледна в огледалото. Беше прекрасна.

Чу се почукване на вратата.

— Мишел ви очаква, госпожице.

— Кажи му, че ще изляза след минутка.

„Госпожица Дьолакроа“, повтори си тя наум.

Дори и след всичките тези години още не бе свикнала с новото си име. Беше го сменила заради своя агент Марсел Ламбер. „Сара Халеви звучи твърде… Знаеш какво искам да кажа, скъпа, не ме карай да го изричам на глас. Толкова е грубо!“

Понякога звученето на френското й име караше кожата й да настръхва. Когато научи какво се бе случило с дядо й и баба й по време на войната, тя се изпълни с омраза и подозрение към всички французи. Щом погледнеше някой старец, Жаклин веднага се питаше какво ли е правил през войната. Дали не е бил пазач в „Гюрс“ или в „Ле Мил“, или в някой друг лагер за интернирани? Дали не е жандармът, помогнал на германците да арестуват дядо й и баба й? Или пък е бил бюрократ, който е подписвал и подпечатвал смъртните присъди? А можеше просто да е мълчал и да не е правил нищо?

Тайничко изпитваше огромна наслада, че мами модния свят. Представяше си каква ще е реакцията им, ако разберат, че високата красавица с гарвановочерна коса от Марсилия всъщност е провансалска еврейка, чиито дядо и баба са били убити в газова камера в Собибор. В известен смисъл да бъде модел — въплъщението на френската красота — беше нейното отмъщение.

Тя хвърли последен поглед към отражението си, леко разтвори устни и придаде плам на черните си като въглен очи.

Сега вече бе готова.

* * *

Работиха тридесет минути, без да спират. Жаклин застана в няколко различни пози: изтегната на обикновен дървен стол; седнала на пода и облегната назад на ръцете си, с леко вирната брадичка и притворени очи; изправена, с ръце на ханша, взряна в камерата на Мишел…

Той като че харесваше това, което виждаше. На всеки няколко минути фотографът спираше за секунди, за да смени филма, после отново започваше бързо да снима. Жаклин беше достатъчно дълго в бизнеса, за да е наясно кога снимките стават добри.

Така че се изненада, когато той внезапно свали фотоапарата и прокара ръка през косата си. Беше намръщен.

— Освободете студиото, моля! — развика се. — Имам нужда от известно усамотение.

Жаклин си помисли: „О, боже, започва се!“ Мишел я изгледа недоволно:

— Какво става с теб, по дяволите? Унила си, снимките са без живец. Със същия успех мога да снимам манекен, облечен в рокля. Не мога да си позволя да дам на „Живанши“ комплект скучни снимки. А от това, което стигна до ушите ми, и ти не можеш да си го позволиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че остаряваш, скъпа. Това означава, че никой не е напълно сигурен дали още притежаваш необходимия чар.

— Просто се върни зад фотоапарата и ще ти покажа чара си! — кипна Жаклин.

— Видях достатъчно. Просто днес не ти е ден. Искаш ли да ти донеса нещо за пиене? Може би чаша вино ще ти помогне да се отпуснеш.

— Нямам нужда от питие.

— А какво ще кажеш за малко кокаин? — лукаво я изгледа фотографът.

— Знаеш, че вече не се друсам — троснато отвърна манекенката.

— Да, знам. Но някои неща никога не се променят.

Мишел извади малко пакетче с кокаин от джоба на ризата си. Жаклин седна на стола, докато той приготви две линии на стъкления плот на масичката. Фотографът смръкна едната, после й предложи навитата на руло стофранкова банкнота:

— Имам чувството, че днес ще бъдеш лошо момиче.

— Целият кокаин е твой! — отблъсна ръката му Жаклин.

Той се наведе над масата и смръкна и втората линия. След това избърса стъклото с пръст и натърка венците си с остатъка от праха.

— Ако няма да пиеш или да смъркаш, ще трябва да измислиш друг начин да запалиш огъня в себе си.

— Като например? — попита тя, макар да знаеше какво има предвид.

Мишел застана зад нея и я хвана леко за раменете.

— Може би едно чукане ще те оправи. — Ръцете му се плъзнаха надолу и погалиха кожата й точно над гърдите. — Навярно бихме могли да направим нещо, за да влезеш в кондиция.

Той се притисна към гърба й, така че тя да усети ерекцията под кожените му панталони.

Жаклин се отдръпна.

— Просто се опитвам да ти помогна. Трябва да се уверя, че снимките ще станат хубави. Не искам да видя как кариерата ти се проваля.

— Досега не съм знаела, че си такъв филантроп, Мишел.

Той се изсмя. После я хвана за ръката и я издърпа от стола:

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Двамата тръгнаха по един коридор и влязоха в стая, в която имаше само едно голямо легло. Той съблече ризата си и започна да откопчава панталоните си.

— Какво смяташ да правиш? — попита Жаклин.

— Ти искаш хубави снимки, аз — също. Хайде да синхронизираме душевното си състояние. Свали си роклята, за да не я съсипем.

— Ходи да се чукаш сам! Аз си тръгвам.

— Хайде, Жаклин. Спри да ни губиш времето и скачай в леглото.

— Не! — отсече тя.

— Какъв ти е проблемът? Нали си преспала с Робер Льобуше, за да ти направи онези снимки с бански костюми на остров Мюстик?

— Откъде знаеш това?

— Той ми каза.

— И ти си мръсно копеле като него! — разбесня се Жаклин. — Но аз не съм някоя седемнадесетгодишна пикла, която ще си разтвори краката само защото иска хубави снимки от великия Мишел Дювал.

— Ако излезеш оттук, с кариерата ти е свършено.

— Не ми пука! — изкрещя тя и отвори вратата.

Той посочи към възбудения си член и изохка:

— А какво да правя аз с това?

 

 

Марсел Ламбер живееше недалеч от студиото, на улица „Турнон“, в Люксембургския квартал. Жаклин имаше нужда да остане сама, затова тръгна пеша, като вървеше бавно по тесните странични улички на Латинския квартал. Смрачаваше се. В бистрата и кафенетата светнаха лампите. Мразовитият въздух бе изпълнен с аромата на цигари и пържен чесън.

Тя пресече улицата и навлезе в Люксембургския квартал. „Как се стигна до това? — ядосваше се Жаклин. — Мишел Дювал да се опитва да ме изчука набързо между два сеанса!“ Преди няколко години не би си го и помислил. Но сега тя бе уязвима и Мишел бе решил да я пробва.

Понякога съжаляваше, че изобщо бе влязла в този бизнес. Като малка мечтаеше да стане балерина — беше учила в най-престижната академия в Марсилия. Но когато стана на шестнадесет години, я забеляза търсач на таланти от една парижка модна агенция, който даде името й на Марсел Ламбер. Той й направи пробни снимки, покани я да се премести в неговия апартамент, научи я как да се движи и държи като манекенка, а не като балерина. Пробните снимки бяха зашеметяващи. Беше покорила камерите, излъчвайки закачлив сексапил. Марсел тихомълком пусна в обръщение снимките из Париж: без име, без никаква информация за момичето, само фотосите и визитната си картичка. Телефонът му не спря да звъни цяла седмица. Фотографите полудяха, дизайнерите искаха да подпишат с нея договор за есенните си модни дефилета. Светът на фотографите от Париж до Милано и от Милано до Ню Йорк се отвори пред момичето. Целият моден свят искаше да узнае името на тайнствената френска красавица с гарвановочерна коса.

Жаклин Дьолакроа…

Ала колко различни бяха нещата сега. Престижната работа бе започнала да намалява, когато навърши двадесет и шест години, а в момента — на тридесет и три — добрите предложения съвсем секнаха. Тя все още участваше в някои есенни модни дефилета в Париж и Милано, но само с второразредни дизайнери. От време на време я наемаха и за реклама на бельо. „Циците ти са все така хубави, скъпа“ — обичаше да казва Марсел, но бе принуден да й намира ангажименти за различни фотосесии. Току-що бе приключила снимките за германска пивоварна, където се представяше за привлекателната жена на преуспяващ мъж на средна възраст.

Марсел я беше предупредил, че ще стане така. Беше й казал да спестява пари, да се подготви за живота, след като приключи с манекенството. Но Жаклин никога не си направи труда да го стори — смяташе, че парите ще текат вечно. Понякога се опитваше да си спомни къде бяха изчезнали те. За дрехи. За наеми на скъпи жилища в Париж и Ню Йорк. За огромното количество кокаин, което бе изсмъркала, преди да се изчисти.

Мишел Дювал бе прав за едно нещо: беше преспала с редактора от френското списание „Вог“ Робер Льобуше, за да получи привлекателната работа, от която отчаяно се нуждаеше — снимки с бански костюми и летни облекла на остров Мюстик. Този ангажимент можеше да промени живота й — да й осигури достатъчно пари, за да възвърне финансовата си стабилност, и да покаже на всички в модната индустрия, че тя все още притежава чар за висшата мода. Поне за още една, най-много две години. А после…

Жаклин влезе в жилищната кооперация и се качи с асансьора до апартамента на Марсел. Още щом почука на вратата, той отвори и застана пред нея.

— Жаклин, мъничето ми! — възкликна Марсел. — Моля те, кажи ми, че не си сритала в топките Мишел Дювал! Кажи ми, че той е направил целия фотосеанс.

— Истината е, че го сритах в пениса.

Той отметна глава и се разсмя високо.

— Сигурен съм, че си първата жена, която е сторила това. Така му се пада на копелето. Той едва не съсипа Клодет — толкова красива, с толкова голям талант. Спомняш ли си какво й направи? Клетото създание.

Марсел изсумтя ядосано, хвана я за ръката и я дръпна вътре. Минута по-късно двамата вече пиеха вино на дивана във всекидневната, а през отворените прозорци долиташе шумът от уличното движение. Марсел запали цигарата й и с ловко движение угаси кибритената клечка. Той носеше тесни избелели сини дънки, черни мокасини и сив пуловер с поло яка. Оредяващата му прошарена коса бе подстригана много късо. Наскоро си бе правил нов лифтинг на лицето и от това сивите му очи изглеждаха неестествено големи и изпъкнали, сякаш постоянно бе изненадан. Жаклин си помисли за онези отдавна отминали дни, когато Марсел я беше довел в този апартамент и я бе подготвил за бъдещия й живот. Тя винаги се чувстваше в безопасност на това място.

— Е, каква дивотия извърши този път Мишел?

Жаклин му описа фотосеанса, без да скрие нищо. Между тях почти нямаше тайни. Когато приключи, Марсел поклати глава:

— Може би не е трябвало да го риташ. Той заплашва да заведе дело.

— Само да посмее! — настръхна Жаклин. — Всяко момиче, което е насилвал да прави секс, ще свидетелства на процеса. Това ще го съсипе.

— Робер Льобуше ми позвъни няколко минути преди да пристигнеш. Опитва се да се измъкне за Мюстик. Казва, че не може да работи с жена, която рита фотографи.

— Слуховете светкавично се разнасят в този бизнес.

— Винаги е било така. Мисля, че мога да вразумя Робер… — Марсел се поколеба, после добави: — Но при условие, че искаш да го направя.

— Разбира се, че искам — бързо отвърна Жаклин.

— Сигурна ли си? Уверена ли си, че още притежаваш необходимите качества за този вид работа?

Тя отпи голяма глътка вино и облегна глава на рамото му.

— Всъщност не съм съвсем сигурна.

— Направи ми една услуга, скъпа. Иди за няколко дни в къщата си на юг. Или замини на някое от онези твои дълги пътувания, за които винаги си била толкова потайна. Почини си малко и избистри ума си. Размисли сериозно. Аз ще се опитам да вразумя Робер. Но ти трябва да решиш дали наистина искаш това.

Жаклин притвори очи. Може би бе време да напусне, докато все още имаше някакво достойнство.

— Прав си — въздъхна тя. — Мога да прекарам няколко дни в провинцията. Обаче искам да се обадиш на този скапан Робер Льобуше още сега и да му кажеш, че очакваш да удържи на думата си за снимките на Мюстик.

— А какво ще правим, ако не успея да го убедя?

— Кажи му, че ще сритам и него в чатала.

Марсел се усмихна:

— Жаклин, скъпа, винаги съм харесвал твоя стил на работа.