Даниъл Силва
Художникът убиец (30)

29. Сейнт Джеймс, Лондон

Когато прозвуча звънецът, Жаклин се обърна и погледна монитора на охранителната камера. Пред входната врата стоеше куриер. Часовникът й показваше шест и петнадесет. Натисна бутона, за да отвори вратата, след това стана от бюрото си и излезе в коридора да се подпише за пратката — голям кафяв плик. После се върна зад бюрото си и отвори плика с върха на показалеца си. Вътре имаше само един сгънат на две сив лист с вид на официално писмо. В горния край бе обозначено: Рандолф Стюарт, частен търговец на предмети на изкуството.

Тя прочете написаното на ръка съобщение:

„Току-що се върнах от Париж. Пътуването мина успешно. Нямаше проблеми с разрешителното. Продължавай продажбите, както бе планирано.“

Жаклин мушна листа в машината за унищожаване на документи и го гледа, докато се превърна в купчина лентички.

Изправи се, облече палтото си и влезе в кабинета на Джулиан. Той се бе прегърбил над счетоводната книга и гризейки края на химикалката си, съсредоточено се взираше в цифрите. Когато тя се появи, Ишърууд вдигна поглед и уморено й се усмихна:

— Вече си тръгвате, любов моя? Толкова рано?

— Опасявам се, че се налага — извинително го погледна тя.

— Ще броя часовете до следващата ни среща.

— И аз.

Докато излизаше, Жаклин си даде сметка, че Джулиан ще й липсва, когато всичко свърши. Той беше свестен човек. Зачуди се как ли се е забъркал с хора като Ари Шамрон и Габриел. Прекоси забързано Мейсън Ярд под проливния дъжд и тръгна по Дюк Стрийт към Пикадили, като си мислеше за писмото. Съдържанието му я разстрои. Лесно можеше да си представи остатъка от вечерта. Щеше да се срещне с Юсеф в апартамента му. Щяха да отидат на вечеря, после да се върнат в жилището му и да правят секс. Следваше двучасова лекция по история на Близкия изток, в която щяха да бъдат изтъкнати неправдите, които се сипеха по беззащитните палестинци, и да бъдат заклеймени престъпленията на евреите. За финал: критика на несправедливото решение да бъдат разделени палестинските земи на две държави. Ставаше й все по-трудно да се преструва, че й е забавно.

Габриел й беше обещал краткосрочна задача: да прелъсти арабина, да влезе в апартамента му, да вземе отпечатъци на ключовете, да запомни какъв е телефонът му и да изчезне. Не беше се договаряла за продължителна любовна връзка. Перспективата да спи отново и отново с Юсеф предизвикваше отвращение у нея. А беше се съгласила да дойде в Лондон само защото се надяваше, че съвместната работа ще ги сближи отново с Габриел. Тя обаче ги бе отдалечила още повече. Жаклин рядко го виждаше — общуваха чрез писма. А малкото пъти, когато бяха заедно, той се държеше студено и резервирано. Каква глупачка е била да си мисли, че отношенията им могат пак да бъдат като в Тунис!

Тя влезе в станцията на метрото „Пикадили Съркъс“ и тръгна по многолюдния перон. Спомни си за вилата, за обиколките си с колелото из огрените от слънце хълмове край Валбон. За момент си представи Габриел да върти ритмично педалите редом с нея. После се ядоса, задето отново се е отдала на глупавите си фантазии. Щом влакът пристигна, тя се качи в претъпкания вагон и се вкопчи в най-близката метална дръжка. Когато влакът потегли, реши, че това ще е последната нощ. На сутринта щеше да каже на Габриел, че се маха.

 

 

Габриел крачеше из квартирата си, превърната в подслушвателен пост, като от време на време подритваше една жълто-зелена топка за тенис. Наближаваше полунощ. Жаклин и Юсеф току-що бяха правили секс и той слушаше взаимните им уверения за изпитаното удоволствие. После чу, че Юсеф използва тоалетната, а Жаклин отиде в кухнята да си налее нещо за пиене. Чу я да пита арабина не знае ли къде са се дянали цигарите й.

Габриел легна на дивана и подхвърли топката към тавана, докато чакаше Юсеф да започне тазвечерната си лекция. Запита се каква ли ще бъде темата. Каква беше снощи? А, да! Разобличаване на мита, че евреите са превърнали пустинята в градина. Не, това беше предишната вечер. Снощи беше за предателската политика на страните от арабския свят към палестинците. Той угаси лампата и продължи да подхвърля и да хваща топката в тъмното, за да провери рефлексите и възприятията си.

Чу се шум от отваряне на врата и щракване на ключ на лампа.

Юсеф каза мрачно:

— Трябва да поговорим. Преди те излъгах, но сега искам да ти кажа истината.

Габриел улови топката в тъмнината и я стисна силно в шепата си. Спомни си за Леа, за нощта, когато тя използва същите думи, за да му съобщи, че ще си отмъсти за изневярата му, като си хване любовник.

Жаклин отговори безгрижно:

— Това ми прозвуча доста сериозно.

С леко движение на китката Габриел подхвърли топката в мрака.

— Става дума за белега на гърба ми.

Габриел се изправи и светна лампата. След това провери магнетофоните, за да се увери, че работят на запис.

Юсеф приседна в края на леглото.

— Излъгах те как получих белега. Искам сега да ти кажа истината.

Той въздъхна дълбоко, после заговори тихо, като често правеше паузи:

— След като Организацията за освобождение на Палестина бе прогонена от Ливан, нашето семейство остана в Шатила. Може би си спомняш този ден, Доминик, когато Арафат и неговите бойци напуснаха Бейрут, а израелците и американците стояха на кея и им махаха за сбогом. Като си отиде ООП, вече нямаше кой да ни защитава. В Ливан цареше хаос. Християни, сунити, шиити, друзи — всеки воюваше с всеки, а ние, палестинците, се оказахме в центъра на тази вихрушка. Живеехме в постоянен страх, че ще се случи нещо ужасно. Е, спомни ли си сега?

— Бях малка, но мисля, че си спомням — каза Жаклин.

— Положението беше като барутен погреб. Трябваше му само една искра, за да пламне опустошителен пожар — продължи развълнувано Юсеф. — Тази искра се оказа убийството на Башир Гемайел — лидер на ливанските християни маронити и президент на страната. Загина при експлозия на бомба, поставена в колата му, пред щабквартирата на Християнската фалангистка партия…

… Онази нощ половината Бейрут крещеше за отмъщение, докато другата половина умираше от страх. Никой не беше сигурен кой е поставил бомбата. Ала фалангистите бяха убедени, че са виновни палестинците. Те ни ненавиждаха. На християните не им харесваше, че се бяхме установили в Ливан и сега, когато бойците на ООП ги нямаше, искаха да ликвидират палестинския проблем веднъж завинаги. Преди смъртта си Гемайел го бе казал много ясно: „В страната ни живее един народ, който не ни е нужен, и това са палестинците“.

… След убийството му израелците влязоха в Западен Бейрут и заеха позиции срещу лагерите „Сабра“ и „Шатила“. Те искаха да ги прочистят от укритите в тях бойци на ООП и за да се предпазят от загуби, изпратиха въоръжената милиция на фалангистите да свърши мръсната работа вместо тях. Всички знаеха какво ще се случи, щом милиционерите нахлуят в лагерите. Гемайел беше мъртъв и ние трябваше да платим цената. Щеше да настъпи кървава баня, но въпреки това израелците ги оставиха да влязат…

… По залез-слънце евреите изпратиха в „Шатила“ отряд от сто и петдесет фалангистки милиционери. Те бяха въоръжени с пушки, но повечето носеха и ножове, и брадви. Касапницата трая четиридесет и осем часа. Онези, които бяха застреляни, извадиха най-голям късмет. Ужасна смърт споходи останалите. Фалангистите съсичаха някои на парчета. На други отрязваха крайниците и ги оставяха да умрат от болка и загуба на кръв. Трети одираха живи. На четвърти изваждаха очите и ги оставяха да се скитат слепи сред касапницата, докато не бъдат застреляни. Завързваха хора за камиони и ги влачеха по улиците, докато издъхнат…

… Децата също не бяха пожалени. Според фалангистите те щяха да пораснат и да станат терористи, затова ги избиха всичките. И жените не бяха пощадени — та нали можеха да родят бъдещи терористи! Милиционерите се развличаха, като ритуално отрязваха гърдите на палестинките — гърдите дават мляко и могат да откърмят бъдещи терористи. През цялата нощ вилняха из лагера, като нахлуваха в домовете и посичаха всичките им обитатели. Когато се стъмни, израелците изстрелваха в небето сигнални ракети, за да могат фалангистите да вършат по-лесно пъкленото си дело…

От ужас Жаклин притисна устата си с ръка. Но Юсеф продължи разказа си:

— Израелците отлично знаеха какво става в лагера. Техните позиции се намираха само на двеста метра от покрайнините на „Шатила“. От покривите на околните сгради можеха да виждат цялата територия на лагера. Можеха да чуват разговорите на фалангистите по радиостанциите си. Обаче не си мръднаха пръста, за да ги спрат. Защото те искаха да се случи точно това…

… Тогава бях седемгодишен. Баща ми беше мъртъв. Беше убит през лятото, когато израелците обстрелваха лагера с оръдия и ракети по време на така наречената Битка за Бейрут. Живеех в „Шатила“ с майка ми и сестра ми. Тя беше с година и половина по-голяма от мен. Ние се скрихме под леглото, като слушахме със свити сърца писъците и гърмежите и гледахме отблясъците на сигналните ракети по стените. Молехме се на Аллах по някакъв начин фалангистите да пропуснат нашата къща. От време на време чувахме гласовете им току до прозореца ни. Те се смееха. Съсичаха който се изпречеше пред очите им, но се смееха. Всеки път, когато наближаваха дома ни, майка ми ни запушваше устата, за да мълчим. Тя едва не задуши сестра ми…

… Най-накрая разбиха и нашата врата. Аз се отскубнах от прегръдката на мама и изтичах към тях. Попитаха къде са близките ми. Отговорих, че всички са мъртви. Те се изсмяха и казаха, че скоро и аз ще ида при тях. Единият от фалангистите имаше нож. Той ме сграбчи за косата и ме извлече навън. Смъкна ризата ми и отряза от гърба ми голямо парче кожа. После ме завързаха за един камион и взеха да ме влачат по улиците. Най-накрая припаднах, но преди да изгубя съзнание, си спомням, че няколко фалангисти стреляха по мен. Явно ме използваха като тренировъчна мишена…

… Не знам как, но оживях. Може би са ме помислили за мъртъв и са ме зарязали на улицата. Когато дойдох в съзнание, въжето, с което ме бяха влачили, още бе завързано за десния ми глезен. Изпълзях под една купчина отломки и се притаих. Крих се там ден и половина. Най-накрая клането приключи и фалангистите се изтеглиха от лагера. Излязох от моето скривалище и успях да стигна до нашата къща. Намерих трупа на майка ми в леглото. Беше гола и явно беше изнасилена. Гърдите й бяха отрязани. Потърсих сестра си. Открих я върху кухненската маса. Бяха я накълцали на парчета и ги бяха наредили в кръг, в чийто център бе поставена главата.

Жаклин скочи от леглото, изтича в банята и започна да повръща. Юсеф я последва и коленичи до нея, като придържаше разтърсващото й се от спазми тяло.

Когато тя се поуспокои, той каза:

— Беше ме попитала защо мразя толкова много израелците. Защото изпратиха фалангистите да ни избият. Мразя ги, защото стояха настрана и не направиха нищо, докато християните — техните големи приятели в Ливан — изнасилиха и убиха майка ми и нарязаха на парчета сестра ми. Сега знаеш защо съм против така наречения мирен процес. Как бих могъл да вярвам на тези хора?

— Разбирам те — прошепна Жаклин.

— Наистина ли ме разбираш, Доминик? Възможно ли е това? Този път бях напълно откровен с теб. Има ли нещо, което ти искаш да ми разкажеш за себе си? Тайни, които си скрила от мен?

— Няма нищо, което да е от значение за нас двамата.

— Истината ли ми казваш, Доминик?

— Да.

 

 

В четири часа и петнадесет минути сутринта в апартамента на Юсеф се разнесе телефонен звън. Той събуди палестинеца, но не и Габриел, който беше седял до разсъмване, прослушвайки отново и отново разказа за „Сабра“ и „Шатила“. Телефонът иззвъня само веднъж. Съненият глас на Юсеф каза:

— Ало.

— Ланкастър Гейт, утре в два часа.

Прекъсване.

— Кой беше? — размърда се Жаклин в леглото.

— Бяха сгрешили номера — отвърна палестинецът. — Хайде заспивай.

 

 

Беше ранна утрин в квартал Мейда Вейл. Група ученици закачаха красиво момиче, но на Жаклин й се стори, че са фалангистки милиционери, въоръжени с ножове и брадви. Наблизо избръмча камион, бълвайки черен пушек, а на нея й се привидя, че отзад за бронята му е завързан човек, който се влачи по улицата. Когато жилищната й кооперация се извиси пред очите й, тя си представи как израелски войници стоят на покрива, гледат с бинокли касапницата долу и изстрелват ракети, за да може убийците да виждат по-добре своите жертви. Жаклин влезе в сградата, изкачи стълбите и се шмугна в апартамента си. Габриел седеше на дивана във всекидневната.

— Защо не ми каза? — викна още от входа тя.

— За какво? — не разбра мъжът.

— Защо не ми каза, че той е преживял клането в лагера „Шатила“? Че семейството му е било насечено?

— И какво щеше да промени това?

— Трябваше да знам! — Тя си запали цигара и вдиша дълбоко дима. — Истина ли е? Верни ли са нещата, които той ми разказа?

— Кои от тях?

— Всичките, Габриел! Не си играй шибани игрички с мен! — изкрещя Жаклин.

— Да, верни се. Цялото му семейство е загинало в „Шатила“. Той е страдал. И какво от това? Ние всички сме страдали — хладно отвърна Габриел. — Но това не му дава правото да убива невинни хора.

— И той е бил невинен, Габриел! Бил е просто едно момче!

— В момента провеждаме операция. Сега не е време да обсъждаме морала на антитерористите.

— Извинявам се, че повдигнах въпроса за моралната страна на нещата. Забравих, че ти и Шамрон никога не се замисляте за нещо толкова тривиално.

— Не ме слагай на един кантар с Шамрон.

— И защо не? Защото той дава заповедите, а ти ги изпълняваш?

— А какво ще кажеш за Тунис? — попита Габриел. — Знаеше, че мисията там е свързана с наказателна акция, но се съгласи да участваш в нея. Дори изрази желание да помагаш в нощта на убийството.

— Така е, но защото мишената беше Абу Джихад. Ръцете му бяха изцапани с кръвта на стотици евреи.

— Ръцете на този също са изцапани с кръв. Не го забравяй.

— Той е само едно момче, чието семейство е било посечено на парчета, докато израелската армия е гледала и не се е намесила.

— Не е момче, а двадесет и пет годишен мъж, който помага на Тарик да убива хора — прекъсна я Габриел.

— А ти ще го използваш, за да се добереш до Тарик и да си отмъстиш заради това, което той ти е сторил? Кога ще спрете да проливате кръв? Кога?

Габриел се изправи и си облече якето.

— Искам да се оттегля! — заяви решително Жаклин.

— Не можеш да напуснеш сега.

— Напротив, мога. Не искам повече да спя с Юсеф.

— Защо?

— Имаш безочието да ме питаш защо? — ахна Жаклин.

— Извинявай, не исках да… — заоправдава се Габриел.

— Мислиш ме за курва, нали! Смяташ, че ми е все едно с кого спя! — настръхна тя.

— Не е вярно.

— Такава ли бях за теб в Тунис? Просто една курва?

— Знаеш, че не е вярно.

— Тогава кажи ми каква бях за теб.

— Не, ти ми кажи какво смяташ да правиш. Да се върнеш във Франция? Във вилата си във Валбон? Обратно при парижките ти приеми, снимките и модните дефилета, където най-трудният проблем е да решиш какъв цвят червило да си сложиш?

Тя го зашлеви по бузата. Той я изгледа втренчено. Очите му бяха студени като лед, а по страните му плъзна руменина. Жаклин замахна да го зашлеви отново, но Габриел нехайно вдигна лявата си ръка и отби удара й.

— Нима не разбираш какво става? — попита той. — Юсеф неслучайно ти разказа за случилото се с него в „Шатила“. Проверява те. Трябваш му за нещо.

— Не ми пука.

— Смятах те за човек, на когото мога да разчитам. Не очаквах, че ще се предадеш по средата на играта.

— Млъкни, Габриел!

— Ще се свържа с Шамрон и ще му кажа, че напускаме операцията.

Той посегна към дръжката на вратата, но тя го сграбчи за ръката и трескаво заговори:

— Убийството на Тарик няма да оправи нещата. Това е една илюзия. Или си мислиш, че е като да реставрираш картина? Откриваш повреденото място, ретушираш го и всичко отново е наред. Обаче при хората не е така. В действителност не е така и при картините. Ако се вгледаш внимателно, винаги можеш да откриеш къде са били реставрирани. Белезите никога не зарастват. Реставраторът не „лекува“ картината, той просто прикрива раните.

— Трябва да знам дали искаш да продължиш.

— А аз искам да знам дали за теб в Тунис бях само една курва.

Габриел протегна ръка и докосна лицето й.

— Там беше моята любима. — Ръката му се отпусна до тялото. — И заради това загина моето семейство.

— Не мога да променя миналото.

— Знам.

— Обичаше ли ме?

Той се поколеба за момент, после каза:

— Да, много.

— А сега обичаш ли ме?

Габриел затвори очи:

— Трябва да знам дали можеш да продължиш.