Даниъл Силва
Художникът убиец (15)

14. Бейзуотър, Лондон

Рандъл Карп бе бивш служител на Службата за техническо обслужване в Лангли, Вирджиния, а сега беше в съмнителната „Кларъндън Интърнашънъл Секюрити“, Мейфеър, в Лондон. Той пристигна в апартамента на Габриел в Съсекс Гардънс в тихите часове точно преди зазоряване. Носеше пухкав пуловер, светлосини дънки и сандали с дебели вълнени туристически чорапи. Мъкнеше две торби. В едната бяха личните му вещи, а в другата — работните му инструменти. Той остави торбите на пода във всекидневната с израз на мълчаливо задоволство и се огледа преценяващо наоколо.

— Харесва ми какво си направил от това място, Гейб. — Говореше монотонно, с южнокалифорнийски акцент.

От последния път, когато Габриел го бе виждал, си бе пуснал дълга коса, хваната на опашка, за да компенсира бързо нарастващата си плешивост.

— Дори мирише подходящо — одобрително кимна той. — Какво е това? Къри? Цигарен дим? Леко вкиснато мляко? Мисля, че тук ще ми хареса.

— За мен е голямо удоволствие — подсмихна се Габриел.

Карп отиде до прозореца.

— Е, къде е нашето момче?

— Третия етаж, точно над входа. Бели пердета.

— Кой е той?

— Палестинец, който иска да навреди на моята страна.

— За това можех и сам да се досетя. Може ли повече подробности? Хамас? Хизбула? Ислямски джихад?

Габриел не отвърна нищо, но и Кари не настоя. Той беше ненадминат специалист по аудиотехника. Прослави се сред западната разузнавателна общност с успешното си подслушване на срещата между един руснак и един агент в Прага. Беше закачил подслушвателното устройство на нашийника на кучето на руснака. Габриел се запозна с него в Кипър по време на съвместно американско-израелско следене на един либийски агент. След операцията по предложение на Шамрон Габриел нае яхта и с Карп плаваха около острова. Мореплавателските умения на Карп се оказаха добри, колкото и подслушвателната му работа, и през тридневната им морска обиколка между двамата се зароди приятелство.

— Защо избра точно мен, Гейб? — попита Карп. — Твоите момчета притежават най-добрите играчки в бизнеса. Прекрасни неща. Защо ти трябва външен човек като мен за такава проста работа?

— Защото нашите момчета не успяха да се справят с подобна задача, без да си изгорят пръстите.

— И аз така четох. Предпочитам да не свърша в затвора, Гейб, ако схващаш мисълта ми.

— Никой няма да ходи в затвора, Ранди.

Карп се обърна и погледна през прозореца:

— А онзи тип отвъд улицата ще ходи ли в затвора или имаш други планове за него?

— Какво точно искаш да знаеш? — изгледа го подозрително Габриел.

— Питам дали онзи ще свърши в някоя алея, надупчен с двадесет и два милиметрови куршуми. Хората имат странния навик да умират, когато ти се появиш наоколо.

— Това е само наблюдение. Трябва да знам с кого говори и какво казва. Обичайната работа.

Карп скръсти ръце и огледа ъглите.

— Той професионалист ли е?

— Изглежда добър. Много е дисциплиниран на улицата.

— Може да опитам подслушване през стъклото на прозореца, но ако е печен, той ще вземе контрамерки и ще ни стъжни живота. Освен това лазерът не е много прецизен. Отчита вибрациите на стъклото и ги превръща в звук. А то може да завибрира от уличното движение, от вятъра или от стереоуредбата му. Това не е най-добрият начин да свършим тази работа.

— Какво искаш да направиш?

— Мога да стигна до телефона му чрез разпределителната кутия. — Карп вдигна ръка и посочи отсрещната жилищна сграда. После обясни: — Онази метална кутия на стената вляво от входа. Оттам линиите на Бритиш Телеком влизат в сградата. От нея те се разделят към отделните абонати. Точно там бих могъл да сложа един доста простичък бръмбар на неговата линия. Той ще предава аналогов сигнал и ние ще можем да слушаме телефонните му разговори оттук с обикновено FM радио.

— Нуждая се и от покритие на стаята.

— Тогава ще трябва да проникнем в апартамента му.

— Значи ще проникнем.

— Точно така хората стигат до затвора, Гейб. Нашето момче има ли компютър?

— Предполагам. Освен другите си занимания, той е и студент на половин ден.

— Бих могъл да използвам Темпест^[1].

— Извинявай, но бях извън играта в продължение на няколко години — нервно подхвърли Габриел.

— Това е система, развита от холандския учен Ван Ейк — обясни Ранди. — Компютрите комуникират чрез монитор, като си предават сигнали по кабел. Тези сигнали притежават честота и могат да бъдат уловени от подходящо настроен приемник. Ако ползва компютъра си, можем да го наблюдаваме оттук. Ще е като да стоим зад рамото му, докато работи.

— Направи го! — каза Габриел. — Искам и служебния му телефон.

— Къде работи той?

— В един ресторант на Еджуеър Роуд.

— Един радиочестотен бръмбар не би могъл да предава от Еджуеър Роуд дотук. Разстоянието е твърде голямо. Ще трябва да поставя транслационен усилвател, за да усилва сигнала.

— От какво се нуждаеш? — попита Габриел.

— От някакво превозно средство.

— Кола може ли да свърши работа?

— Да, чудесно! — кимна Карп.

— Ще ти доставя една още днес.

— Но да бъде сигурна. Ще я вземеш от някой от вашите малки помагачи ли?

— Не се тревожи за това.

— Само не я кради, моля те. Не ми се иска да бягам от преследващи ме полицаи.

В този момент Юсеф се появи на прозореца и се зае със своята сутрешна инспекция на улицата.

— Това ли е нашето момче? — попита Карп.

— Да, той е.

— Кажи ми нещо, Гейб. Как точно възнамеряваш да влезем в апартамента му?

Габриел го погледна и се усмихна:

— Той си пада по мацки.

 

 

В два часа през нощта Габриел и Карп се промъкнаха в алеята зад „Кебаб Фектъри“. За да стигне до разпределителната телефонна кутия, Карп трябваше да се покатери върху голям, поклащащ се боклукчийски казан, пълен с гниещи отпадъци. Той отключи кутията, отвори вратичката и две минути работи мълчаливо на светлината на тънкия лъч на фенерчето с размери на писалка, което стискаше между зъбите си.

Габриел стоеше долу на пост, съсредоточил вниманието си върху входа на алеята.

— Още колко остава? — прошепна той.

— Една минута, ако млъкнеш. Две, ако продължаваш да говориш с мен.

Габриел отново погледна надолу и забеляза двама мъже с кожени якета, които вървяха към него. Единият взе една бутилка и я удари в стената. Приятелят му едва не се пръсна от смях.

Габриел се отдалечи на няколко крачки от Карп, облегна се на стената и се престори, че му е лошо. Двамата мъже го наближиха. По-едрият го сграбчи за рамото. Имаше белег на дясната буза и вонеше на бира и уиски. Другият се изхили глупаво.

— Моля ви, не искам неприятности — каза Габриел на английски с френски акцент. — Лошо ми е, твърде много пих.

— Мръсен жабар! — изломоти плешивият. — Освен това ми изглеждаш съмнителен.

— Моля ви, не искам неприятности — повтори Габриел.

Той бръкна в джоба си, извади няколко смачкани банкноти от по двадесет лири и им ги подаде.

— Ето, вземете ги, само ме оставете на мира.

Но едрият мъж с белега перна парите от дланта му. След това изтегли свитата си в юмрук ръка назад и замахна към главата на Габриел.

* * *

Десет минути по-късно те бяха в апартамента. Карп беше седнал пред оборудването си на масата в трапезарията. Той взе един мобилен телефон и набра ресторанта. Докато звънеше, увеличи звука на приемника. Чу записаното съобщение, в което се казваше, че „Кебаб Фектъри“ в момента не работи и ще отвори в единадесет и половина на следващия ден. Набра номера за втори път и отново чу съобщението по приемника. Бръмбарът и усилвателят работеха отлично.

Докато прибираше инструментите си, той се замисли за приноса на Габриел към тазвечерната работа. Карп не бе видял нищо, тъй като вниманието му бе останало приковано върху кабелите, но бе чул всичко. В продължение на три секунди бяха прозвучали четири резки удара, като последният бе най-силен. Карп определено бе чул гадното хрущене от счупване на кости. Погледна надолу чак когато свърши инсталирането на бръмбара и затвори кутията. Никога нямаше да забрави гледката: Габриел Алон се навежда над жертвите и проверява пулса им с леко докосване по шията, за да се увери, че са мъртви.

 

 

На сутринта Габриел отиде пеша под лекия дъждец до Еджуеър Роуд и купи от вестникарската будка един „Таймс“. Мушна вестника под якето си, прекоси улицата и влезе в едно близко магазинче, откъдето купи лепило, ножица и още един брой на „Таймс“.

Карп спеше, когато Габриел се върна в апартамента. Той седна до масата и сложи двата броя на вестника пред себе си. В горния край на едната страница написа кода за сигурност — свръхсекретно — и получателя — Ром, което бе кодовото име на неговия шеф.

В продължение на петнадесет минути писа съобщението, като с дясната ръка ритмично изписваше буквите, а с лявата притискаше слепоочието си. Изложението му бе сбито и лаконично, както го харесваше Шамрон.

Когато приключи, взе единия брой на „Таймс“, разгърна го на страница осма и внимателно изряза голямото рекламно каре на верига магазини за мъжко облекло. Махна настрана останалата част от вестника, взе втория брой и го отвори на същата страница. Постави доклада си върху рекламното каре и залепи отгоре изрезката от първия брой. Сгъна вестника и го мушна в страничния джоб на черната пътна чанта. След това облече палтото си, метна на рамо чантата и излезе.

Отиде пеша до Марбъл Арч и влезе в метрото. Купи си билет от автомата и преди да мине през турникета^[2], проведе кратък телефонен разговор. След петнадесет минути пристигна на спирка „Ватерло“.

Боделът на Шамрон чакаше в едно кафене на терминала за билети на Евростар, като държеше найлонова пазарска торбичка с логото на марка американски цигари. Габриел седна на съседната маса и пи един чай, докато четеше вестника. Сетне стана и излезе, оставяйки вестника на масата. Боделът го мушна в торбичката си и се отправи в обратна посока.

Габриел изчака в терминала, докато обявят влака му. Десет минути по-късно се качи на Евростар за Париж.