Даниъл Силва
Художникът убиец (27)

26. Лисабон

Гъста мъгла, идваща от Атлантическия океан, се стелеше над река Тахо, докато Кемел си проправяше път по многолюдните улици на квартала Байро Алто. В ранната вечер някои от работниците се прибираха вкъщи, а други пълнеха баровете и кафенетата. Пред шублерите в заведенията за бързо хранене — серведжариас — се образуваха опашки от желаещи да вечерят набързо. Кемел пресече малък площад, където, седнали на открито в мразовитата вечер, старци посръбваха червено вино и си бъбреха. Продавачки на риба — варинас — носеха в големи кошници току-що уловен костур.

Кемел зави в тясна алея, край която бяха наредени сергии, предлагащи евтини дрехи и сувенири. Сляп просяк му поиска пари. Той пусна няколко ескудо в черната дървена кутия, провесена на врата му. Една циганка предложи да му гледа, но Кемел учтиво отказа и продължи да върви. Байро Алто му напомняше някогашния Бейрут и бежанските лагери. За сметка на това Цюрих му се струваше студен и стерилен. Не беше чудно, че Тарик толкова харесваше Лисабон.

Влезе в претъпкан ресторант в традиционния стил фадо^[1] и седна на една маса. Сервитьорът постави пред него зелена бутилка с домашно вино и чаша. Кемел си запали цигара и си наля. Виното бе съвсем обикновено, с леко тръпчив вкус, но изненадващо приятно.

След минута същият сервитьор излезе на подиума в предната част на залата и се присъедини към двамата китаристи. Когато те изсвириха първите няколко акорда, той притвори очи и запя. Кемел не разбираше думите, но скоро, за своя изненада, откри, че е завладян от мелодията.

По средата на песента на неговата маса седна непознат мъж — небръснат, с дебел вълнен пуловер, протъркана полушубка и вързано на голям възел шалче на врата. Изглеждаше като докер от пристанището. Той се наведе и измърмори няколко думи на португалски. Кемел вдигна рамене:

— Съжалявам, но не говоря вашия език.

После отново съсредоточи вниманието си върху певеца. Той приключи емоционално песента, но съгласно традицията фадо продължи да стои, изпънат като струна, в стойка мирно.

Докерът потупа Кемел по лакътя и отново му заговори на португалски. Този път Кемел само поклати глава, без да отделя очи от певеца.

Тогава непознатият се наведе напред и каза на арабски:

— Попитах дали ти харесват песните фадо.

Кемел се извърна и се вгледа внимателно в седналия до него мъж. И онемя от изненада.

— Да отидем на някое тихо място, където ще можем да поговорим — усмихна се Тарик.

Вървейки бавно, те напуснаха Байро Алто и се запътиха към застроения на хълма стар квартал Алфама. Лабиринт от тесни улички и каменни стълбища се виеше между варосаните къщи. Кемел винаги се удивляваше на странната способност на Тарик да се слива със заобикалящата го среда. Изкачването по стръмния хълм обаче явно го изморяваше и Кемел се запита колко ли дълго ще може да издържи при този начин на живот.

Тарик наруши мълчанието:

— Не отговори на въпроса ми. Харесват ли ти песните фадо!

— Предполагам, че те са за ценители. — Кемел се усмихна и добави: — Като самия Лисабон. Не знам, но по някаква причина той ми напомня за дома.

— Фадо е музика, посветена на страданието и мъката, затова ти напомня за дома.

Минаха край една старица, която метеше стълбите пред къщата си.

— Разкажи ми за Лондон — помоли Тарик.

— Изглежда, Алон е направил първата крачка.

— Не му отне много време. Какво се случи?

Кемел му разказа за Юсеф и жената от художествената галерия:

— Снощи видял непознат мъж в своя жилищен блок. Заприличал му на израелец. Смята, че може да е поставил бръмбари в апартамента му.

Кемел забеляза, че Тарик вече пресмята наум възможното развитие на нещата, преди да попита:

— На този твой агент може ли да бъде поверена важна задача?

— Той е много интелигентен младеж — отвърна Кемел. — И много лоялен. Познавах баща му. Беше убит от израелците през осемдесет и втора.

— Търсил ли е бръмбарите? — заинтересува се Тарик.

— Казах му да не го прави.

— Добре, да ги остави на мястото им. Може да са ни от полза. А какво ще кажеш за непознатата? Още ли е в играта?

— Инструктирах Юсеф да продължи да се вижда с нея.

— Как изглежда тя? — заинтересува се Тарик.

— Очевидно е доста привлекателна — обясни Кемел.

— Имаш ли достатъчно хора в Лондон, които да я следят?

— Ще се намерят.

— Направи го. И ми донеси нейна снимка. Имам една идея.

Минаха през малък площад и продължиха да се изкачват по стръмния хълм. Докато стигнат до върха, Тарик обясни целия си план.

— Блестящ е! — възкликна Кемел. — Обаче има един недостатък.

— Какъв?

— Ти няма да се измъкнеш жив.

Тарик се усмихна тъжно и отговори:

— Това е най-добрата новина, която чувам от доста време насам.

Той се обърна и се отдалечи. След минута бе изчезнал в мъглата. Кемел потръпна. Вдигна яката на палтото си и тръгна обратно към Байро Алто да послуша още музика фадо.