Даниъл Силва
Художникът убиец (22)

21. Мейда Вейл, Лондон

Габриел внесе куфарите, докато Жаклин преценяваше новия си дом — малка гарсониера с един прозорец, който гледаше към вътрешен двор. Цялото обзавеждане се състоеше от разтегателен диван, фотьойл с напукана кожа и малко писалище. Близо до прозореца имаше олющен радиатор, а до него — врата, водеща към кухничка, която бе малко по-голяма от каютата в платнохода на Габриел. Жаклин започна унило да отваря и затваря кухненските шкафчета, сякаш всяко следващо бе по-отблъскващо от предходното.

— Поръчах на бодела да направи някои покупки — каза Габриел.

— Не можа ли да намериш нещо малко по-сносно! — възнегодува Жаклин.

— Доминик Бонар е момиче от Париж, което е дошло в Лондон да си търси работа. Не мисля, че мезонет с три спални в Мейфеър би бил подходящ за нея.

— Ти тук ли ще отседнеш? — заинтересува се тя.

— Не точно…

— Постой малко. Мисълта да остана сама тук ме потиска.

— Добре, но само няколко минути.

Жаклин напълни чайника с вода, сложи го на печката и включи котлона. Габриел намери пакетчета чай и кутия пастьоризирано мляко и се настани на дивана. Тя приготви две чаши чай и ги занесе в стаята. Сетне събу обувките си и седна срещу него, като подпря брадичка на коленете си.

— Кога започваме?

— Утре вечер. Ако не стане, ще опитаме следващата вечер.

Жаклин си запали цигара, отметна глава назад и издуха дима към тавана. После погледна Габриел с присвити очи:

— Спомняш ли си онази нощ в Тунис?

— Коя нощ?

— Нощта, когато проведохме операцията.

— Разбира се, че я помня.

— Сякаш беше вчера. — Тя затвори очи. — Не ми излиза от ума плаването с лодките към кораба. Бях толкова въодушевена, че не усещах тялото си. Направо летях, защото наистина го бяхме направили — бяхме влезли в къщата на копелето насред лагера на ООП и го бяхме премахнали. Искаше ми се да крещя от радост. Обаче никога няма да забравя изражението на твоето лице. Ти беше мрачен, сякаш мъртвите мъже седяха до теб в лодката.

— Много малко хора разбират какво е да застреляш човек от упор — каза Габриел. — А още по-малко знаят какво е да опреш пистолет в главата на някой и да натиснеш спусъка. Да убиеш при секретна операция е различно от това да гръмнеш човек на Голанските възвишения или Синай, дори когато става дума за престъпник като Абу Джихад.

— Сега го разбирам. Почувствах се ужасно глупаво, когато се върнахме в Тел Авив. Държах се победоносно, докато ти страдаше. Надявам се, че можеш да ми простиш.

— Няма нужда да се извиняваш.

— Обаче това, което не разбирам, е как Шамрон те примами обратно след всичките тези години.

— Това няма нищо общо със Стареца. Свързано е с Тарик.

— Какво по-точно? — попита Жаклин.

Известно време Габриел остана мълчалив. После се изправи и отиде до прозореца. Във вътрешния двор три момчета ритаха топка под кехлибарената светлина на лампите, а някакъв стар вестник, носен от влажния вятър, се въртеше над главите им като откъснато крило.

— По-големият брат на Тарик — Махмуд — беше член на „Черният септември“ — започна бавно да говори Габриел. — Ари Шамрон го засече в Кьолн и ме изпрати да го убия. Аз се промъкнах в апартамента му, докато той спеше, и насочих пистолета си в лицето му. След това го събудих, за да не умре спокойно. Застрелях го в очите. Седемнадесет години по-късно Тарик си отмъсти, като взриви пред очите ми колата, в която бяха съпругата ми и синът ми.

Жаклин притисна с ръка устата си. Габриел продължаваше да гледа през прозореца, но тя бе сигурна, че сега вижда Виена, а не играещите в двора момчета.

— Дълго време си мислех, че Тарик е допуснал грешка — продължи Габриел. — После разбрах, че никога не прави такива грешки. Внимателен е и всичко обмисля добре. Той е идеалният хищник. Целенасочено бе преследвал семейството ми. Взриви ги, за да ме накаже за убийството на брат си. Знаеше, че за мен това ще е по-голямо наказание от смъртта. — Той се обърна с лице към нея. — Но от професионална гледна точка това бе превъзходна работа.

— И сега ти, на свой ред, ще го убиеш, така ли?

Габриел погледна настрани и не отговори.

— Винаги съм се обвинявала заради случилото се във Виена — призна Жаклин. — Ако не бяхме…

— Ти не беше виновна — прекъсна я той. — Беше моя грешка, не твоя. Аз трябваше да мисля повече. Държах се безразсъдно. Но сега всичко това е минало.

Студенината в гласа му я прониза като нож. Тя дълго гаси цигарата си, после вдигна очи към него:

— Защо каза за нас на Леа?

Габриел гледаше през прозореца, без да отговори. Жаклин се притесни, че е отишла твърде далеч. Опита се да измисли начин да разведри обстановката и да смени темата, обаче отчаяно искаше да научи отговора. Ако Габриел не беше признал за любовната си връзка, Леа и Дани можеше да не бъдат с него по време на мисията му във Виена.

— Казах й, защото не исках да я лъжа — бавно изрече той. — Целият ми живот беше лъжа. Шамрон ме беше убедил, че съм съвършен, но не бях. За пръв път бях проявил малко човешка слабост. Предполагам, че съм имал нужда да го споделя с нея. Вероятно за да ми прости.

Той грабна палтото си. Лицето му бе изкривено от мъка, но не беше ядосан на нея, а на себе си. Миг след това гласът му прозвуча напълно делово:

— Утре те очаква дълъг ден. Настани се и се опитай да си починеш. Джулиан ще те посрещне в девет часа.

После излезе.

Докато разопаковаше багажа си, Жаклин се поразведри за няколко минути, но после болката крадешком се върна в нея. Тя се отпусна на дивана и заплака. Запали нова цигара и огледа мрачното малко жилище. „Какво правя тук, по дяволите?“ Беше се съгласила да се върне по една-единствена причина — мислеше, че ще може да накара Габриел да я обикне. Но той бе отхвърлил любовната им авантюра в Тунис като момент на слабост. От друга страна, защо се бе върнал да убие Тарик след всичките тези години? Беше ли това просто отмъщение? Не, мотивите му бяха много по-дълбоки и по-сложни. Може би изпитваше нужда да убие Тарик, за да може да си прости за случилото се с Леа и най-накрая да продължи своя живот. „Но дали някога ще може да прости на мен?“, запита се Жаклин. Вероятно единственият начин да спечели прошката му бе да помогне да убият Тарик. А това щеше да стане, като накараше другия мъж да я хареса и да я отведе в леглото си.

Жаклин затвори очи и се замисли за Юсеф ал Тауфики.

Габриел бе оставил колата си на Ашуърт Роуд. Той разигра сцената с изпускането на ключовете на бордюра и затърси пипнешком в тъмнината, сякаш се опитваше да ги намери. В действителност претърсваше шасито на колата за нещо, което не трябва да е там — пакетче или висящ кабел. Автомобилът изглеждаше чист, така че се качи в него и в продължение на половин час обикаля в кръг из Мейда Вейл и Нотинг Хил, за да се увери, че не го следят.

Ядосваше се на себе си. Беше научен — първо от баща си, а после и от Ари Шамрон, — че мъжете, които не могат да пазят тайна, са слаби и малодушни. Баща му бе оцелял в Аушвиц, но никога не пожела да говори за това. Беше го ударил само веднъж — когато го попита какво се е случило в лагера. Ако не беше номерът, татуиран на дясната му мишница, Габриел никога нямаше да узнае, че баща му е бил концлагерист.

В действителност Израел бе пълен с пострадали хора — майки, които погребваха синовете си, убити във войните, деца, които се прощаваха с братя и сестри, убити от терористи. След Виена Габриел прие закона на баща си: „Понякога хората умират твърде рано. Скърби за тях насаме. Не носи траура на ръкава си като арабите. И когато скръбта ти премине, изправи се отново на крака и продължи живота си“.

Обаче последната част на посланието — да продължи живота си — го бе затруднила най-много. Той обвиняваше себе си за случилото се във Виена не само заради любовната си връзка с Жаклин, но и заради начина, по който бе убил брата на Тарик. Беше искал да изпита удовлетворението, че Махмуд си дава сметка за смъртта си, че е бил ужасен в мига, когато беретата на Габриел изпрати първия си куршум в мозъка му. Шамрон го бе научил да тероризира терористите — да мисли и да действа като тях. Габриел смяташе, че е бил наказан, задето позволи да стане като врага си.

Сетне продължи да се наказва сам. Една след друга затвори вратите и препречи прозорците, които някога му бяха давали достъп до удоволствията на живота. Носеше се през времето и пространството по начина, по който си представяше, че прокълнатите духове посещават мястото, където са живели: можеха да видят обичните си хора, но бяха неспособни да общуват с тях, да вкусят, да докоснат или почувстват нещо. Той преживяваше красотата само в изкуството, поправяйки щетите по картините, нанесени от нехайни собственици или от неумолимото време. Шамрон го бе направил разрушител, Габриел се бе върнал към същността си на лечител. За съжаление не бе способен да излекува себе си.

Тогава защо разказа тайните си на Жаклин? Защо отговори на проклетите й въпроси? Сам поиска да го направи, още в момента, в който влезе във вилата във Валбон. Тогава изведнъж почувства нужда да разкрие миналата си болка и разочарование. Но имаше и нещо по-важно: не му се налагаше да й дава обяснения. Помисли си за налудничавите си фантазии, свързани с майката на Пийл — как й разказва истината за себе си… всичко това произтичаше от най-дълбоко вкоренения му страх — да каже на друга жена, че е професионален убиец. Жаклин вече знаеше неговите тайни.

Вероятно тя бе права само за едно нещо — той трябваше да поиска от Шамрон друго момиче. Жаклин беше неговата бат левейха и утре той щеше да я изпрати в леглото на друг мъж.

Габриел паркира зад ъгъла на улицата, където се намираше апартаментът му, и тръгна забързано по тротоара към входа на блока. Погледна нагоре към прозореца си и прошепна: „Добър вечер, господин Карп“. Представи си как Ранди отвръща: „Добре дошъл, Гейб. Дълго нямах новини от теб“.