Даниъл Силва
Художникът убиец (17)

16. Валбон, Прованс

Утрото беше ясно и мразовито, слънчевите лъчи огряваха планинските склонове. Жаклин нахлузи кожени панталони и вълнена блуза и прибра дългата си коса под тъмносинята каска. После си сложи слънчевите очила и се огледа в огледалото. Изглеждаше като много красив мъж, каквото всъщност бе и намерението й. Тя прекоси спалнята си и слезе по стълбите до антрето, където състезателният й велосипед „Бианки“ бе подпрян до стената. Избута колелото през входната врата, метна се на него и пое по чакълената алея. Минута по-късно летеше под студените сенки надолу по полегатия хълм към селото.

Профуча през Валбон и предприе редовното си продължително изкачване към Опио, докато студеният въздух щипеше бузите й. Първите няколко километра въртя педалите бавно и равномерно, докато мускулите й загреят. След това включи скоростите и завъртя по-бързо педалите. Скоро летеше по тесния път с наведена глава, движейки краката си като бутала. Въздухът бе изпълнен с аромата на лавандула. Край нея по терасовидния склон се простираше маслинова горичка. Жаклин излезе от сенките на маслиновите дървета на равно поле, огряно от топлото слънце. След малко усети как потта й взе да избива под вълнената блуза.

На половината път от крайната си цел тя провери времето си: само тридесет секунди по-малко от най-доброто й постижение. Не беше зле за студена декемврийска сутрин. Жаклин заобиколи кръговото движение, превключи скоростите и пое нагоре по високия стръмен хълм.

След няколко минути дишането й стана хрипливо и накъсано, краката я заболяха. „От проклетите цигари е!“, помисли си тя, но се насили да върти педалите. За да се амбицира да продължи, тя гласно нарече Мишел Дювал прасе. На стотина метра от билото се изправи от седалката, като яростно натискаше педалите и крещеше на себе си да не спира и да не се предава. Беше възнаградена с дълго нанадолнище. Можеше да се спусне по инерция, но вместо това, пи малко вода и спринтира по склона. Като влезе отново във Валбон, погледна часовника си. Беше подобрила рекорда си с петнадесет секунди. „Благодаря ти, Мишел Дювал“, усмихна се доволно тя.

Жаклин слезе от велосипеда и започна да го бута по тихите улици на стария град. На централния площад подпря колелото на един стълб, купи си вестници и се почерпи с топъл кроасан и голяма чаша димящо кафе с мляко. Когато приключи, взе велосипеда и пое по една сенчеста улица.

Зад накацалите по хълма вили, гледащи към градския паркинг, се издигаше търговска сграда. На витрината висеше табела: Целият партерен етаж се дава под наем. Беше свободен от месеци. Жаклин сви длани около очите си и се взря през мръсното стъкло: просторно празно помещение с дървен под и висок таван. Идеално за танцово студио. Тя имаше идея. Щеше да напусне манекенството и да отвори балетна школа във Валбон. През по-голямата част от годината щеше да обучава местните момичета, но през август, когато туристите се стичаха тук за лятната ваканция, щеше да отвори школа за летовници. Щеше да преподава по няколко часа на ден, да кара велосипед по хълмовете, да пие кафе и да чете в кафенето на площада. Щеше да смени името и облика си. Да стане отново Сара Халеви — еврейското момиче от Марсилия. Но за да отвори школата, й трябваха пари, а за да ги спечели, се налагаше да продължи да бъде модел. Трябваше да се върне в Париж и още малко да се примирява с мъже като Мишел Дювал. После щеше да бъде свободна.

Жаклин се качи на велосипеда си и бавно се отправи към дома си — малка вила с червен керемиден покрив, скрита сред високи кипариси. В голямата терасовидна градина, която гледаше към долината, растяха на воля розмарин и лавандула сред маслиновите дървета и ясените. В долния й край имаше правоъгълен плувен басейн.

Жаклин вкара велосипеда си в антрето и влезе в кухнята. Червената лампичка на телефонния й секретар примигваше. Тя натисна бутона за връщане на лентата и си направи кафе, докато изслушваше съобщенията.

Ивон се бе обадила да я покани на парти в дома на испански милионер тенисист в Монте Карло. Мишел Дювал се извиняваше за държането си по време на снимките онзи ден. Раната му се възстановявала чудесно. Марсел бе позвънил да й каже, че е говорил с Робер. Снимките на Мюстик щяха да се състоят. „Заминаваш след три седмици, ангелче, така че се откажи от сиренето и макароните и приведи красивото си дупе във форма“.

Тя си спомни за разходката си с колелото и се усмихна. Лицето й сигурно изглеждаше на тридесет и три, но тялото й бе по-стегнато от всякога.

Гласът на Марсел продължаваше да звучи:

„О, между другото някакъв тип на име Жан Клод се отби в офиса. Каза, че искал да говори лично с теб за някаква работа“.

Жаклин постави каничката за кафе и погледна към телефонния секретар.

„Казах му, че си заминала на юг. Той отвърна, че отивал натам и че ще те потърси, като пристигне. Не ми се сърди, ангелче. Стори ми се свестен човек. И отгоре на това — красив. Обхвана ме луда ревност. Обичам те. Чао!“, приключи Марсел.

Тя натисна бутона за пренавиване и изслуша отново съобщението, за да се убеди, че е чула правилно:

„О, между другото някакъв тип на име Жан Клод се отби в офиса. Каза, че искал да говори лично с теб за някаква работа“.

Жаклин натисна бутона за изтриване с трепереща ръка и разтуптяно сърце.

 

 

Манекенката седеше отвън, на огряната от слънцето тераса, и си мислеше за нощта, в която бе завербувана от Ари Шамрон. Беше използвала част от парите си, спечелени от модните подиуми, за да купи подарък на родителите си по повод пенсионирането им: малък апартамент на брега на морето в Херцлия. Тя ги посещаваше в Израел винаги когато можеше да се измъкне за няколко дни. Беше обикнала страната — единственото място, където се чувстваше наистина свободна и в безопасност. Но повече от всичко й харесваше фактът, че не трябваше да крие, че е еврейка.

Една вечер в джаз клуб в Тел Авив на масата й дойде възрастен мъж. Плешив, по-скоро грозен, с очила със стоманени рамки, панталон в цвят каки, кожено яке, леко разпрано на десния ръкав.

— Здравей, Сара! — каза той, като се усмихваше самоуверено. — Може ли да седна при теб?

Тя стреснато вдигна очи.

— Откъде знаете истинското ми име?

— Всъщност знам доста неща за теб. Аз съм ти голям почитател.

— Но кой сте вие? — притеснено го изгледа тя.

— Казвам се Ари. Работя за една организация, донякъде свързана с Министерството на отбраната, наречена Институт за координиране. Ние обаче я наричаме просто Службата.

— Е, радвам се, че изяснихме това — отдъхна си момичето.

Мъжът се разсмя добродушно:

— Искам да говоря с теб за една работа. Но ми е трудно да мисля за теб като за Жаклин. Имаш ли нещо против да те наричам Сара?

— Само родителите ми ме наричат така.

— Нямаш ли стари приятели?

— Имам само нови — отговори тя, като в гласа й прозвуча тъга. — Е, поне хора, които претендират за това. Всичките ми стари приятели от Марсилия се отчуждиха, след като станах модел. Сметнаха, че съм се променила заради работата си.

— Но ти наистина си се променила, нали, Сара?

— Да, предполагам, че е така. — После си помисли: „Защо казвам това на човек, с когото току-що се запознах? Дали влиза толкова бързо под кожата на всички?“

— И не е само заради работата — продължи Шамрон. — Това е начин на живот. Имаш вземане-даване с модни дизайнери и известни фотографи. Посещаваш пищни партита и първокласни ресторанти с актьори, рок звезди и безделници милионери. Като онзи италиански граф, с когото си имала любовна връзка в Милано, онзи, който издава вестници. Със сигурност не си същото малко еврейско момиче от Марсилия, чиито дядо и баба са били убити от нацистите в Собибор.

— Наистина знаете доста неща за мен.

Тя го огледа внимателно. Беше свикнала да бъде обградена от привлекателни и любезни хора и сега не знаеше как да действа в компанията на този по-скоро грозен мъж с железни рамки на очилата и дупка на якето. В него имаше нещо примитивно — недодялаността на сабра^[1], за която винаги бе слушала. Беше от типа мъже, които не знаеха как да си вържат вратовръзката, но не ги бе грижа за това. Намираше го за извънредно очарователен. Но повече от всичко бе заинтригувана от него самия.

— Като еврейка от Марсилия знаеш, че нашият народ има много врагове. Мнозина искат да ни унищожат, да разрушат всичко, което сме построили на тази земя. — Докато мъжът говореше, ръцете му сякаш моделираха въздуха. — През годините Израел е водил много войни със своите неприятели. Сега няма битки, но страната ни все още е ангажирана в друга, тайна война. Тази война е безконечна. Тя никога няма да свърши. Заради паспорта си и, честно казано, заради външността си можеш да ни бъдеш от голяма помощ.

— Да не би да искате да стана шпионка?

Той се засмя.

— Опасявам се, че става дума за нещо не толкова драматично.

— Какво искате да направя?

— Да станеш бат левейха.

— Съжалявам, но не говоря иврит.

— Бат левейха е термин, който използваме за помощник-агентките. Като бат левейха може да ти се обадим да свършиш някои неща за Службата. Понякога например ще ти поискаме да се представиш за съпруга или приятелка на някой от нашите агенти. Друг път — да се добереш до жизненоважна информация, която жена като теб може да получи по-лесно, отколкото един оперативен работник. — Мъжът замълча за момент, докато си запали нова цигара. — А някой път може да те помолим да изпълниш друга задача, която някои жени намират твърде неприятна…

— Например? — леко настръхна тя.

— Може да поискаме от теб да съблазниш някой мъж от нашите врагове, за да го поставиш в компрометиращо положение.

— В Израел има много красиви жени. Защо, за бога, имате нужда точно от мен?

— Защото ти не си израелка. Защото имаш законен френски паспорт и законна работа — търпеливо обясни Шамрон.

— Законната работа, както я наричате, ми осигурява много пари. Не съм готова да я зарежа.

— Ако решиш да работиш за нас, ще гледам задачите ти да са краткосрочни и да бъдеш компенсирана за пропуснати ползи. — Шамрон се усмихна топло. — Макар да не мисля, че ще мога да ти осигуря обичайната такса от три хиляди долара на час.

— Пет хиляди — поправи го тя с усмивка.

— Моите поздравления!

— Трябва да помисля по този въпрос.

— Но когато обмисляш предложението ми, не забравяй едно нещо. Ако по време на Втората световна имаше Израел, Морис и Рашел Халеви можеха още да бъдат живи. Моята работа е да осигуря оцеляването на държавата ни, така че следващия път, когато някой луд реши да превърне хората ни в сапун, те да имат място, където да намерят убежище. Надявам се, че ще ми помогнеш.

Шамрон й даде визитна картичка и й каза да му се обади за решението си на следващия ден следобед. После се ръкува с нея и си тръгна. Това бе най-твърдата длан, която някога бе докосвала.

 

 

А след това нито за миг не се поколеба какъв ще бъде отговорът й. Тя водеше вълнуващ и бляскав живот, но той започна да й се струва глупав и безсмислен в сравнение с този, който й предлагаше Ари Шамрон. Досадните снимки, фамилиарничещите агенти, превзетите фотографи — внезапно всичко това й се стори ужасно изкуствено и претенциозно.

Жаклин се върна в Европа за есенния моден сезон, защото имаше ангажименти в Париж, Милано и Рим. Но през ноември, когато нещата се поуталожиха, сподели с Мишел Ламбер, че е изтощена и се нуждае от почивка. Той отмени ангажиментите й, целуна я по бузата и й препоръча да замине колкото може по-далеч от Париж. Същата вечер тя отиде на гишето на „Ел Ал“ на летище „Шарл де Гол“, взе билета си за първа класа, който Шамрон бе оставил за нея, и се качи на самолета за Тел Авив.

Той я очакваше, когато пристигна на летище „Бен Гурион“. Придружи я до специална стая в терминала. Всичко бе замислено така, че да й подскаже, че сега тя е част от елита, че минава през тайна врата и животът й никога вече няма да бъде същият. От летището Шамрон я откара, профучавайки по улиците на Тел Авив, до луксозен безопасен апартамент в „Опера Тауър“ с голяма тераса, която гледаше към Променадата^[2] и плажа.

— Това ще е твоят дом през следващите няколко седмици. Надявам се, че е по вкуса ти.

— Страхотно красив е! — възкликна Жаклин.

— Тази вечер ще си починеш. Утре започва истинската работа.

На следващата сутрин тя отиде в Академията и премина кратък интензивен курс за работата на Службата. Шамрон я запозна с основните правила за свръзка. Научи я да използва берета и да прави стратегически цепки по облеклото си, така че да може бързо да извади пистолета. Научи я да отваря ключалки с шперц, да снема отпечатъци на ключове с помощта на специално устройство, да открива и да избягва проследяване. Всеки следобед Жаклин прекарваше по два часа с мъж на име Одед, който й преподаваше елементарен арабски език.

Но повечето време в Академията се обучаваше как да развива паметта си и своята наблюдателност. Шамрон я оставяше сама в стая и й пускаше за миг дузина имена на един екран, карайки я да запомни колкото може повече от тях. Заведе я в малък апартамент, позволи й да погледне в стаята за секунди, после я измъкна навън и я накара детайлно да я опише. Покани я на обяд в една закусвалня и я помоли да обрисува сервитьора, който току-що ги бе обслужил. Но Жаклин призна, че няма ни най-малка представа.

— През цялото време трябва да си наясно за заобикалящата те обстановка. Нужно е да я изучаваш внимателно, да наблюдаваш и постоянно да си нащрек. Но въпреки това не трябва да личи, че го правиш.

Обучението й не свършваше през деня. Всяка вечер Шамрон се появяваше в „Опера Тауър“ и я извеждаше по улиците на Тел Авив за още уроци. Показа й една адвокатска кантора, накара я да се промъкне вътре и да открадне комплект папки. После, на една улица с модни бутици, й нареди да открадне нещо.

— Шегуваш ли се? — не повярва Жаклин.

— Какво ще сториш, ако си в чужда страна, без пари и няма начин да се свържеш с нас, а полицията те издирва и трябва бързо да смениш дрехите си! — попита я Стареца.

— Не ставам за крадла, външността ми се набива на очи — опонира му тя.

— Тогава направи се незабележима.

Жаклин влезе в един бутик и десетина минути пробва дрехи. Когато се върна във фоайето, не беше купила нищо, но в дамската й чанта имаше секси черна вечерна рокля.

— Сега искам да намериш място — рече Шамрон, — където да се преоблечеш. После ще се срещнем на щанда за сладолед на Променадата.

Беше топла вечер за началото на ноември и навън много хора бяха излезли на разходка. Двамата вървяха, хванати за ръце, по крайбрежието — като богат старец и неговата метреса. Жаклин закачливо ближеше сладоледа си.

— Сега ще бъдеш проследена от трима души — обясни й Шамрон. — Ще се срещнем след половин час в бара на ресторанта и трябва да ми кажеш кои са те. Не забравяй, че ще изпратя един кидон да ги убие, така че не прави грешка.

Жаклин използва стандартните методи за избягване на следенето точно както я бе учил Стареца. След това отиде в бара и го завари да седи сам на една маса в ъгъла.

— Мъж с черно кожено яке, друг със сини дънки и с фланелка на Йейл и едно русокосо момиче с татуирана роза на ръката — описа тя преследвачите си.

— Грешно! — отсече Шамрон. — Току-що осъди на смърт трима невинни туристи. Да опитаме отново.

Взеха такси за късото разстояние до булевард „Ротшилд“ — широка пешеходна улица, от двете страни на която растяха дървета. Между тях имаше пейки, павилиончета и модни кафенета.

— Отново ще те следят трима души — обясни й старият шпионин. — Ще се срещнем в кафене „Тамар“ след тридесет минути.

— Къде е то? — попита Жаклин, но Шамрон се обърна, без да й отговори, и се смеси с потока пешеходци.

Половин час по-късно, след като откри кафене „Тамар“ на улица „Шенкин“, тя срещна Стареца и заговори задъхано:

— Момичето с кучето, момчето с уокмена и фланелка с емблемата на „Спрингстийн“, хлапето от кибуца с автомат „Узи“.

Шамрон се усмихна:

— Много добре. Остава ти още един тест тази вечер. Виждаш ли мъжа, който седи сам ей там?

Жаклин кимна утвърдително.

— Подхвани разговор с него, научи всичко, което можеш, и след това го съблазни да дойде в твоя апартамент. Когато стигнеш до фоайето, намери начин да се измъкнеш от ситуацията, без да правиш сцена.

Шамрон стана и се отдалечи. Жаклин настойчиво се загледа в мъжа и след няколко минути той дойде при нея. Тя разбра, че името му е Марк, бил от Бостън и работел за компютърна фирма, която търгувала с Израел. След като разговаряха около час, започнаха да флиртуват. Ала когато го покани в своя апартамент, мъжът призна, че е женен.

— Жалко! — въздъхна невинно тя. — Щяхме да си прекараме чудесно.

Тогава мъжът бързо промени решението си. Момичето се извини, че ще го остави за малко, за да използва тоалетната, но вместо това, отиде до един уличен телефон. Набра номера на рецепцията в „Опера Тауър“ и остави съобщение за себе си. После се върна на масата и каза:

— Да вървим.

Двамата отидоха пеша до хотела й. Преди да се качи в апартамента си, тя се отби до рецепцията.

— Сестра ви се обади от Херцлия — съобщи й чиновникът. — Опитала да се свърже с вас в апартамента ви, но там никой не отговарял, така че позвъни тук и ви остави съобщение. Съжалявам, госпожице, но баща ви е получил сърдечен удар.

— О, боже! — изхлипа Жаклин.

— Закарали са го в болницата. Сестра ви каза, че той ще се оправи, но иска да отидете веднага.

Жаклин се обърна към американеца и тъжно отрони:

— Извинявай, но трябва да вървя.

Той я целуна по бузата и си тръгна, оклюмал. Шамрон, който наблюдаваше цялата сцена от отсрещния край на фоайето, се приближи, ухилен като студент, който току-що е взел изпит.

— Това си беше чиста поезия! Сара Халеви, ти си природен талант.

 

 

Първата й задача не изискваше да напуска Париж. Службата се опитваше да вербува един иракски учен, специалист по ядрено оръжие, който живееше в Париж и работеше в иракско-френска фирма за доставка на материали. Шамрон реши да му заложи „нежен капан“ и възложи работата на Жаклин. Тя се запозна с иракчанина в един бар, съблазни го и отиде да прекара нощта в апартамента му. Той се влюби в нея до уши. Жаклин му каза, че ако иска да продължи да я вижда, трябва да се срещне с един неин приятел, който има бизнес предложение за него. Приятелят се оказа Ари Шамрон, а предложението — просто: работи за нас или ще те издадем на съпругата ти и на главорезите на Садам Хюсеин, че се чукаш с израелска агентка. Иракчанинът се съгласи да работи за Шамрон.

Така Жаклин усети за пръв път какво е да си разузнавач. Стори й се ободряващо. Беше изиграла малка роля в една операция, нанесла удар върху иракските ядрени амбиции. Беше помогнала да се защити израелската държава от един враг, който би направил всичко, за да я унищожи. И макар и малко, бе отмъстила за смъртта на своите дядо и баба.

Трябваше да изчака една година за следващата си задача: да съблазни и изнуди сирийски разузнавач в Лондон. Беше още един зашеметяващ успех. Девет месеца по-късно бе изпратена в Кипър, за да се запознае с директора на германска химическа компания, който продаваше изделията си на Либия. Този път беше по-сложно. Шамрон поиска от нея да дрогира германеца и да снима документите от дипломатическото му куфарче. Още веднъж тя свърши работата без засечка.

След операцията Шамрон я отведе със самолет в Тел Авив, удостои я с почетна грамота и й каза, че това е краят на кариерата й. Нямаше да мине много време и мълвата щеше да се разпространи в средите на разузнавачите. Следващата й мишена би могла да се усъмни, че красивата френска манекенка не е точно това, което изглежда. И всичко да приключи с нейната смърт.

Тогава Жаклин го помоли за още една последна задача и Шамрон неохотно се съгласи.

Три месеца по-късно я изпрати в Тунис.

Стори й се странно, че старият шпионин я инструктира да се срещне с Габриел Алон в една църква в Торино. Откри го, застанал на върха на една платформа, да реставрира фреска, изобразяваща Възнесение Господне. Тя работеше ежедневно с красиви мъже, но у Габриел имаше нещо, което накара дъха й да секне. Това бяха дълбоките му съсредоточени очи. На Жаклин й се прииска да я погледне по начина, по който гледаше фреската. Реши, че ще се люби с него, преди да приключи операцията.

Двамата потеглиха за Тунис на следващата сутрин и се регистрираха в един хотел на плажа. През първите няколко дни той я оставяше сама, докато работеше. Вечерта се връщаше в хотела, вечеряха, разхождаха се из пазара или по алеята край брега. После се прибираха в стаята си. Разговаряха като влюбени, в случай че помещението се подслушваше. Габриел спеше с дрехите в своята половина на леглото, сякаш ги разделяше невидима стена.

На четвъртия ден я взе със себе си и й показа плажа, където командосите щяха да излязат на брега, и вилата на мишената им. Страстта й към него се задълбочаваше. Това беше мъжът, посветил живота си да защитава Израел от враговете му. В сравнение с него тя се чувстваше незначителна и повърхностна. Постепенно откри, че не може да отдели очи от него. Искаше й се да прокара пръсти през късата му коса, да докосне лицето и тялото му.

Една нощ, докато лежаха заедно в леглото, тя без предупреждение го прегърна и го целуна по устните. Но той я отблъсна, смъкна завивките си на пода и изкара там известно време.

Жаклин си помисли: „Боже мой, изложих се като пълна глупачка!“ Но по-късно Габриел се върна в леглото и седна от нейната страна. Наведе се и прошепна в ухото й:

— Аз също искам да се любя с теб, но не мога. Женен съм.

— Не ме е грижа! — задъхано отвърна тя.

— Когато операцията приключи, никога повече няма да се видим.

— Знам.

Той беше точно такъв, какъвто си го бе представяла: умел и артистичен, педантичен и нежен. В ръцете му се почувства като една от картините му. Почти можеше да усети как я докосва с очи. Изпита глупавата гордост, че е успяла да надмогне самоконтрола му и да го съблазни. Прииска й се операцията никога да не свършва. Но това, разбира се, не можеше да стане, и нощта, когато напуснаха Тунис, бе най-тъжната в живота й.

След това тя се втурна яростно в работата си на манекенка. Каза на Марсел да приема всяко предложение. Труди се без прекъсване шест месеца, напрягайки се до пълно изтощение. Дори опита да се среща с други мъже, обаче не се получи. Постоянно мислеше за Габриел и за Тунис. За пръв път в живота си бе завладяна от любовта…

Когато се почувства абсолютно безпомощна, отиде при Шамрон и настоя да я свърже с Габриел. Той отказа. Жаклин започна да се моли съпругата на Габриел да умре. А когато Ари й каза какво се е случило във Виена, усети непоносима вина.

 

 

Не беше виждала Габриел от онази нощ в Тунис и сега не можеше да си представи защо я търси. Ала час по-късно, когато съзря колата му да влиза в алеята, лицето й разцъфна в усмивка. „Благодаря на бога, че си тук, Габриел“, прошепна Жаклин. Чувстваше се като една чудесна, но зацапана картина, на която търпеливите му ръце можеха да вдъхнат нов живот.