Даниъл Силва
Художникът убиец (40)

39. Монреал

Те излязоха от хотелската стая в осем часа и слязоха с асансьора до фоайето. Вечерният наплив на регистриращите се гости бе секнал. Някакъв мъж снимаше двойка японци. Тарик спря, обърна се и театрално взе да потупва джобовете си, сякаш бе забравил нещо важно. Когато непознатият приключи със снимането, арабинът продължи да върви. От бара на хотела се чу рев: американци гледаха футбол по телевизията.

Двамата с Жаклин слязоха с ескалатора до подземния Монреал и изминаха пеша краткото разстояние до станцията на метрото. Тарик гледаше да я държи от дясната си страна. Жаклин се досети, че той е левак — очевидно не искаше тя да е в позиция да сграбчи ръката му, ако се наложеше да посегне за пистолета си. Помъчи се да си спомни какъв вид пистолети предпочиташе арабинът. „Макаров“, сети се. Тарик харесваше пистолети „Макаров“.

Той се движеше през гарата, сякаш знаеше пътя. Качиха се на някакъв влак и се отправиха на изток, към улица „Сен Дени“. Когато излязоха на многолюдния булевард, острият студ накара дъха й да секне.

„Може да се случи на някое тихо, безлюдно място или насред оживена улица…“ — спомни си думите на Габриел.

Задържа очите си сведени и устоя на импулсивното си желание да се огледа за него.

„Може да ме видиш да приближавам, но не трябва да поглеждаш към мен. Не трепвай и не произнасяй името ми“.

— Какво има? — попита я Тарик, без да я поглежда.

— Просто умирам от студ.

— Ресторантът не е далеч.

Минаха край няколко бара и приземна таверна, от която се лееха звуците на блус. Следваха магазин за грамофонни плочи втора употреба, вегетариански ресторант, ателие за татуировки. Разминаха се с група скинари. Единият от тях се поспря, за да подхвърли нещо цинично на Жаклин. Тарик го изгледа студено, момчето млъкна и се отдалечи.

Пристигнаха в ресторанта, който се помещаваше в стара викторианска къща, до самия тротоар. Той я поведе нагоре по стълбите. Салонният управител им помогна да съблекат палтата си и ги отведе до една маса край прозореца на втория етаж. Тарик седна така, че да може да наблюдава улицата долу. Когато дойде сервитьорът, Жаклин си поръча чаша бордо.

— А за мосю Даво?

— Бутилка газирана вода, ако обичате — отговори той. — За съжаление тази вечер имам леко главоболие.

Италианският ресторант се намираше малко по на север, на отсрещната страна на улица „Сен Дени“. За да се доберат до него, Габриел и Дебора трябваше да слязат по късо стълбище със заледени стъпала. Всички маси край прозореца бяха заети, но те седнаха достатъчно близо, за да може Габриел да вижда дългата черна коса на Жаклин през прозореца от другата страна на улицата. Шамрон и Зви Ядин бяха отвън, в един нает ван. В южния край на квартала, граничещ със Стария град, един от хората на Ядин седеше зад волана на лека кола. Друг от екипа чакаше в автомобил през една пресечка на запад, на улица „Сангине“. Тарик беше заварден отвсякъде.

Габриел поръча вино, но дори не го опита. Взе си салата и паста^[1], но от миризмата на храна му се заповдига. Дебора бе добре обучена в Службата. Служеше му за бат левейха. Флиртуваше със сервитьора, поговори с двойката от съседната маса. Изяде порцията си и част от тази на Габриел. От време на време хващаше ръката му. Той се чувстваше неудобно, защото още веднъж откри прилики с Леа — парфюмът й, златистите точици в почти черните й очи, начинът, по който жестикулираше с дългите си ръце, докато говореше. Габриел погледна през прозореца към тротоара на улица „Сен Дени“, но в мислите си беше във Виена и седеше с Леа и Дани в траторията^[2] в Еврейския квартал.

Чувстваше студена пот да се стича по гръбнака му, по гърдите му. Беретата беше в предния джоб на канадката му, която висеше на облегалката на стола, така че усещаше до бедрото си успокояващата тежест на пистолета. През това време Дебора говореше: „Може би трябва да заминем. Някъде в Карибско море, на остров Барбейдос, на някое топло местенце с хубава храна и вино“. Габриел я слушаше с половин ухо — кимаше на подходящите места и дори от време на време успяваше да вметне по някоя дума. Но цялото му съзнание бе заето от представата как точно ще убие Тарик. Тези мисли не му доставяха удоволствие, не бяха продиктувани от ярост или желание за възмездие. Обмисляше прецизно детайлите, както когато трябваше да реши какви маневри да направи с платнохода си при бурно време или как да реставрира някой олющен участък върху картина на петстотин години.

Представяше си какво ще стане, след като Тарик бъде застрелян. Дебора щеше да се погрижи за себе си, но Габриел носеше отговорност за Жаклин. Щеше да я сграбчи и да я отдалечи колкото може по-бързо от трупа. Един от агентите на Ядин щеше да ги прибере по-нагоре по улица „Сен Дени“ с взет под наем зелен форд и щяха да се отправят направо към летището. По пътя щяха да сменят колите. На летището щяха да отидат директно до частния терминал и да се качат в самолета на Бенджамин Стоун. Ако нещата се развиеха по план, щеше да се прибере в Израел на следващата сутрин.

Но ако имаше изненади…

Габриел не искаше да мисли за провал.

Точно тогава мобилният му телефон тихо изпиука. Той го доближи до ухото си и слуша безмълвно известно време. Прекъсна връзката, подаде телефона на девойката, изправи се и си облече канадката. Беретата го удари в бедрото. Бръкна в джоба и стисна пистолета за дръжката.

Беше платил сметката предварително, за да не възникне някоя сцена, когато стане време да тръгнат. Дебора вървеше пред него, докато пресичаха ресторанта. Габриел усещаше, че лицето му гори. Като излязоха навън, се подхлъзна и едва не падна, докато се качваха по стълбите. Момичето го сграбчи за ръката, за да го задържи прав. Стигнаха до тротоара, ала нямаше и следа от Тарик и Жаклин. Габриел се обърна и застана с лице към Дебора. Целуна я по бузата и приближи устни до ухото й:

— Кажи ми, когато ги видиш.

Той зарови лице до шията на момичето, така косата й го прикриваше. Тя смущаващо ухаеше на Леа. Беше прегърнал Дебора с лявата си ръка, а дясната все още беше в джоба му, стиснала дръжката на беретата.

Габриел изрепетира наум сцената за последен път. Отделните етапи от нея минаха пред очите му като кадрите на учебен филм в Академията. „Обръщаш се и тръгваш право към него. Не се колебай и не се оглеждай. Като се приближиш, извади пистолета с дясната си ръка и открий огън. Не мисли за евентуалните очевидци, а само за мишената. Стани временно терорист. Спри едва когато той е мъртъв. Резервният пълнител е в левия ти джоб, ако имаш нужда от него. Не се оставяй да те хванат. Ти си елитен кадър, по-ценен от всеки друг. Направи всичко, за да избегнеш залавянето. Ако те приближи полицай, убий го. При никакви обстоятелства не трябва, да допускаш да бъдеш арестуван“.

— Ето ги.

Дебора лекичко го отблъсна от себе си. Габриел се обърна и тръгна през улицата, отделяйки очи от Тарик само колкото да се увери, че не идва кола. Дръжката на пистолета се навлажни от изпотената му длан. Не чуваше нищо друго, освен собственото си дишане и ударите на сърцето си, които сякаш кънтяха в ушите му. Жаклин вдигна глава. Очите им се срещнаха за част от секундата, после тя рязко погледна встрани. Тарик я хвана за лакътя.

Когато Габриел измъкна беретата от джоба си, една кола изскочи иззад ъгъла и се насочи с бясна скорост към него. Той нямаше друг избор, освен да отскочи назад. После автомобилът внезапно заби спирачки, като Габриел остана от едната му страна, а арабинът и Жаклин — от другата.

Задната врата откъм Тарик се отвори. Той бутна Жаклин напред и я натика в колата. Дамската й чанта се изхлузи от рамото й и тупна на улицата. Тарик оголи зъби и зловещо се усмихна към Габриел. Сетне се метна светкавично на задната седалка до Жаклин.

Автомобилът потегли с мръсна газ. Габриел пресече улицата и вдигна чантата на Жаклин. После се върна до ресторанта и хвана под ръка Дебора. Двамата тръгнаха пеша нагоре по улица „Сен Дени“. Той отвори чантата на Жаклин и набързо прегледа съдържанието й. Вътре бяха портфейлът й, паспортът, някакви гримове и златната запалка, която Шамрон й беше дал в галерията.

Когато Габриел и Дебора нахълтаха във вана, който ги очакваше, Стареца едва сдържаше гнева си:

— Трябваше да стреляш, Габриел!

— Не можех!

— Можеше да стреляш над покрива на колата! — укори го Шамрон.

— Глупости!

— Можеше да стреляш, но се поколеба!

— Поколебах се, защото ако не уцелех Тарик с този изстрел над покрива на автомобила, куршумът щеше да попадне в ресторанта от другата страна на улицата! — кипна Габриел. — И сега щеше да носиш отговорност за смъртта на някой невинен!

— Преди никога не си допускал възможността за пропуск.

Ванът рязко потегли и се понесе с пълна скорост по улицата. Габриел седеше на пода в задния товарен отсек, Дебора — срещу него. Беше подпряла брадичка на коленете си и напрегнато го гледаше. Габриел стисна очи и се опита за момент да помисли спокойно. Операцията бе претърпяла пълен провал. Жаклин бе изчезнала. Тя остана без пари, без паспорт и най-важното — без проследяващо устройство. Преди имаха голямото предимство пред Тарик, че през цялото време знаеха къде е Жаклин. Сега това предимство бе изчезнало.

Мислено възстанови събитията в тяхната последователност: Тарик и Жаклин излизат от ресторанта; колата се появява изневиделица; арабинът блъска Жаклин на задната седалка; вълчата му усмивка.

Пред затворените му очи изникна призрачният образ на Тарик от съня му: как му маха да отиде при него с ръка, сякаш нарисувана от Ван Дайк. „Знаел е през цялото време — помисли си Габриел. — Знаел е, че ще го причакам на улица «Сен Дени». Всъщност той ме отведе там“.

Шамрон отново заговори:

— Преди всичко трябваше да мислиш за Жаклин, а не за някой неизвестен човек в ресторанта зад нея. Налагаше се да стреляш, независимо от последствията.

— Дори и да бях успял да го уцеля, Жаклин пак щеше да бъде отведена. Тя беше в колата, а двигателят работеше. Щяха да я отвлекат и аз нищо не можех да направя, за да ги спра.

— Трябваше да стреляш по колата. Можехме да ги сгащим на улицата.

— Ти това ли искаше? Престрелка насред Монреал? — избухна Габриел. — Такава издънка! Щеше да имаш още един Лилехамер на главата. Още един Аман. Още една катастрофа за Службата.

Шамрон се обърна назад, изгледа Габриел, после се вторачи право напред. Всички замълчаха.

— А сега какво, Ари? — попита след малко Габриел.

— Ще ги намерим — отвърна, поуспокоен, Стареца. — Имаме много добра представа къде отиват.

— Не можеш сам да откриеш Тарик в Щатите.

— А ти какво предлагаш, Габриел?

— Трябва да предупредим американците, че той вероятно се е насочил към тяхната територия. Да съобщим и на канадците. Може би те ще успеят да му попречат да преведе Жаклин през границата. Ако имаме късмет, дори може да успеят да ги спрат още в Монреал.

— Да съобщим на американците и на канадците ли? И какво точно ще им кажем? Извинявайте, ама смятахме да убием един палестинец на ваша територия! — иронично заговори Шамрон. — Оплескахме работата и сега искаме с тяхна помощ да оправим бъркотията. Не мисля, че това ще се приеме много добре в Отава и Вашингтон.

— Тогава какво да направим? Да скръстим ръце и да чакаме ли?

— Не, ще отидем в Щатите и ще засилим охраната около нашия министър-председател. Тарик не е изминал целия този път за нищо. Накрая ще трябва да направи своя ход.

— А какво ще стане, ако мишената му не е министър-председателят?

— В дадената ситуация единственото, което ме интересува, е сигурността на нашия премиер.

— Сигурен съм, че Жаклин ще се радва да го чуе! — развика се Габриел.

— Знаеш какво имам предвид, така че не се хващай за думите ми — опита се да го успокои Шамрон.

— Обаче забравяш едно нещо, Ари. Тя вече няма паспорт. — Габриел вдигна дамската й чанта. — Той е тук. Как ще я преведат през границата без паспорт?

— Очевидно Тарик е уредил нещата по друг начин.

— Или няма намерение да я взема със себе си. Може би първо ще я убие.

— Ето защо трябваше да стреляш, Габриел.