Даниъл Силва
Художникът убиец (11)

10. Сейнт Джеймс, Лондон

— Слушай, Джули — каза Оливър Димбълби, като наведе рунтавата си глава над масата и понижи глас: — Знам, че имаш неприятности. Цялата улица го знае. Тук няма тайни.

Оливър Димбълби беше розовобузест мъж, ходеше с розова риза и винаги изглеждаше доволен от себе си. Пясъчнорусата му коса бе къдрава, с тънки стърчащи кичурчета над ушите му. Ишърууд и Димбълби бяха толкова близки, колкото можеха да бъдат двама конкуренти в лондонската търговия с картини, което означаваше, че Джулиан го презираше, но поносимо.

— Загубил си своя покровител — продължи Димбълби. — Не можеш да продадеш нито една картина. Дори поредната ти секретарка този месец те напусна две седмици по-рано от обичайното. По дяволите, как й беше името?

— Хедър — мрачно отвърна Ишърууд.

— А, да, Хедър. Срамота е да загубиш девойка като нея, щеше да ми е приятно да я опозная по-добре. Тя дойде при мен, преди да отиде при Джайлс Питауей. Прелестно момиче е, но й казах, че не ловувам в гората на приятел. Отпратих я. За съжаление тя пое по Ню Бонд Стрийт и се озова право в ръцете на дявола.

— Какво целиш, като ми натякваш, че имам проблеми? — запита подозрително Ишърууд.

— Питауей е, нали? Иска да ни унищожи всичките! — В говора на Оливър се долавяше източноанглийски акцент, а гласът ме бе надебелял от двете бутилки бургундско вино, което изпиха по време на обяда си в „Уилтън“. — Позволи ми да ти разкрия една малка тайна, стари приятелю. Всички сме на един хал. Нямаме купувачи и хубави картини за продаване. Всичко е модерно изкуство и импресионизъм, а никой не може да си позволи да търгува с Ван Гог и Моне, освен едрите риби. Онзи ден в галерията ме посети една поп звезда. Искаше нещо за спалнята си, което да върви с пухената му завивка и килима от Санта Фе. Изпратих го в Селфриджес^[1]. Тъпото копеле не долови хумора в това. Баща ми ме беше предупредил да стоя настрана от този бизнес. Понякога ми се иска да бях послушал стария мръсник. Джайлс Питауей засмука всичко на пазара. И то с целия този боклук. Боже! Но е боклук, нали, Джули?

— Повече от боклук — съгласи се Ишърууд и наля още вино.

— Миналата седмица минах край една от галериите му. Погледнах витрината. Там имаше една много лъскава, много бляскава тъпотия от онзи френски художник флорист от Колмар. О, мамка му, как му беше името, Джули?

— Да не би да имаш предвид Жан Жорж Ирн?

— А, да, точно така! Букет от рози, хиацинти, латинки, грамофончета и други цветя. На това му викам кутия шоколадови бонбони. Разбираш ли какво имам предвид, Джули?

Ишърууд бавно кимна и сръбна от виното си. Димбълби си пое дъх и продължи:

— Същата вечер вечерях с Роди в „Мирабел“. Знаеш какви могат да бъдат вечерите с него. Няма нужда да ти казвам, че когато двамата излязохме от ресторанта в полунощ, наистина летяхме много високо. Не изпитвахме абсолютно никаква болка. Помотахме се известно време по улиците. Нали знаеш, че той се развежда. На жена му най-накрая й писна от неговите антики. Както и да е, скоро се озовахме пред същата галерия, притежавана от достопочтения Джайлс Питауей, пред същата тъпа картина на Жан Жорж Ирн — букет от рози, хиацинти, латинки, грамофончета и други цветя.

— Не съм сигурен, че искам да чуя останалото — изпъшка Ишърууд.

— О, обаче трябва! — Оливър Димбълби се наведе напред и навлажни тънките си устни. — Роди полудя. Произнесе една от своите речи. Говореше толкова високо, че вероятно са го чули чак в „Сейнт Джонс Уд“. Каза, че Питауей е дявол, господството му било знак, че апокалипсисът наближава. Прекрасна реч наистина. Аз просто стоях на тротоара, аплодирах го и от време на време подхвърлях: „Правилно!“

Димбълби се примъкна още по-близо и зашепна:

— Когато приключи речта си, Роди започна да удря витрината с куфарчето си. Знаеш онова грозно метално нещо, което той упорито продължава да носи. След няколко удара стъклото се счупи и алармата се включи.

— Оливър! — не издържа Ишърууд. — Кажи ми, че това е просто една от твоите измишльотини! Мили боже!

— Истина е, Джули, голата истина. Не ти разказвам врели-некипели. Сграбчих Роди за яката и двамата хукнахме да бягаме. Роди бе толкова пиян, че после не си спомни нищо.

Ишърууд усети, че от виното главата му натежава.

— Какво целиш с тази окаяна история, Оливър?

— Искам да кажа, че не си сам. Всички страдаме. Джайлс Питауей ни е хванал за топките и ги стиска по-здраво от всякога. Моите вече посиняха!

— Напротив, ти оцеляваш, Оливър. Дори ставаш по-дебел. Скоро ще имаш нужда от по-голяма галерия.

— О, благодаря, справям се, обаче мога да го правя и по-добре. И ти можеш, Джули. Не че те критикувам, но би могъл да търгуваш с повече картини, отколкото сега.

— Нещата коренно ще се променят. Трябва само да устискам няколко седмици и после ще бъда добре. Това, от което се нуждая, е ново момиче — рече Ишърууд.

— Мога да ти намеря — веднага обеща Димбълби.

— Но не такова… Нужно ми е момиче, което да стои на телефона, да знае нещо за изкуството.

— Девойката, за която си мисля, е много добра на телефона и е истинско произведение на изкуството. Да не би да се уповаваш на картината, която купи в „Кристис“ миналото лято?

— Оливър, откъде ти хрумват подобни неща?

— Както казах, тук няма тайни.

— Оливър, ако целиш нещо с този разговор, моля те, изплюй камъчето по-бързо! — не издържа Ишърууд.

— Искам да кажа, че ние трябва да се обединим, да се съюзим, ако ни се ще да оцелеем. Никога няма да победим гадния Джайлс Питауей, но ако сключим договор за взаимна защита, можем да живеем в мир един до друг.

— Само си плещиш, Оливър. За бога, опитай се поне веднъж да говориш направо. Не съм една от твоите любовници.

— Добре. Мисля си за партньорство.

— Партньорство ли? Какъв вид?

— Честно ли да говоря?

— Да, разбира се.

— Партньорство, при което да откупя целия ти бизнес.

Ишърууд го изгледа невярващо, ала Димбълби продължи да настъпва:

— Имаш чудесна галерия. Имаш прекрасни картини в хранилището си…

— Престани, Оливър! — изкрещя шокиран, Джулиан.

Но мъжът с розовите бузи и розовата риза продължи невъзмутимо:

— Дори си успял да спечелиш известна репутация. Бих искал да разгледам имуществото ти и да ти предложа добра цена. Достатъчно пари, за да можеш да си платиш дълговете. После бих искал да разпродам всичките ти залежали картини, да получа нещичко за тях и да започна наново. Може да работиш за мен. Ще ти давам щедра заплата плюс комисиона. Давам ти шанс да се измъкнеш сух, Джули.

— Да работя за теб ли? — зяпна Ишърууд. — Да не си се побъркал напълно? Как смееш?

— Не се наежвай, не се засягай — успокои го Оливър. — Това е просто бизнес, нищо лично. Ти затъваш, Джулиан. Подавам ти спасителна сламка. Не бъди глупак, хвани се за нея.

Ишърууд скочи на крака и зарови в джобовете си за пари.

— Моля те, Джулиан, аз черпя. Не се дръж така.

— Разкарай се! — Ишърууд хвърли две банкноти от по двадесет лири в розовото лице на Димбълби. — Как смееш да ми наговориш тези глупости!

Той излетя от ресторанта и нервно закрачи към галерията си. Значи чакалите от Сейнт Джеймс Стрийт обикаляха и дебелият Оливър Димбълби искаше за себе си най-голямото парче от трупа. „Оливър да откупи бизнеса ми! — мислено беснееше Ишърууд. — Ама че нахалство! Аз да работя за този тантурест дребен женомразец!“ Беше готов да се обади на Джайлс Питауей и да му разкаже историята за счупената витрина.

Докато пресичаше Мейсън Ярд, се закле да не се предава без бой. Но за да се бие, му бе нужна реставрираната картина от Вечелио и поради тази причина трябваше да намери Габриел. И то преди да е попаднал под влиянието на Шамрон и да си е отишъл завинаги.

Джулиан се качи по стълбите и влезе в галерията. Беше ужасно потискащо да бъде сам. Свикнал бе да вижда някое красиво момиче зад бюрото, когато се връщаше на работа след обяд. Седна зад бюрото си, намери номера на Габриел в тефтерчето си с телефоните, набра го, изчака телефонът да звънне дванадесет пъти и затръшна слушалката. „Може би просто е отишъл до селото. Или е излязъл в морето с проклетия си кораб. Или пък Шамрон вече се е добрал до него“, премисли притеснено той, а гласно изруга:

— Мамка му!

Излезе от галерията, спря едно такси на „Пикадили“ и отиде до Грейт Ръсел Стрийт. Освободи таксито няколко пресечки преди Британския музей и влезе в магазина за художествени материали и консумативи за рисуване „Л. Корнилисън енд Сан“. Почувства се странно спокоен, когато се видя заобиколен от лакирани рафтове отрупани с бои, палитри, хартия, платна, четки и графитни моливи.

Русокос ангел на име Пенелопи му се усмихна зад щанда и възкликна:

— Джулиан, супер! Как си? Боже, изглеждаш съсипан.

— Пен, просто обядвах с Оливър Димбълби. — Не беше необходимо друго обяснение. — Слушай, чудех се дали не си виждала нашия приятел. Не отговаря на телефона и започвам да си мисля дали не е паднал от крайбрежните скали в Корнуол.

— За съжаление от доста време не съм имала късмета да видя този прекрасен мъж — въздъхна Пенелопи.

— Някой друг в магазина да го е чувал?

— Почакай. Ще проверя.

Пенелопи попита Маргарет, тя попита Шърман, той пък — Триша и така нататък, докато нечий мъжки глас, идващ от дъното на магазина, съобщи тържествено:

— Говорих с него тази сутрин.

— Ще ми кажеш ли какво искаше той? — попита Ишърууд.

— Да отменя месечните му доставки на материали.

— Колко месечни доставки?

— Всичките до по-нататъшни инструкции.

— Каза ли защо?

— Че казвал ли е някога?

 

 

На следващата сутрин Ишърууд отмени срещите си за останалите дни от седмицата и нае кола. В продължение на пет часа той се носи с пълна скорост по магистралите. От Уестуърд до Бристол. На юг край Ламанша. После по дългия път през Девън и Корнуол. Времето бе променливо като настроението му: в един момент плисна пороен дъжд, в следващия грейна бледо зимно слънце. Вятърът обаче беше постоянен. Духаше толкова силно, че на Ишърууд му бе трудно да задържи малкия форд ескорт на пътя. Обядва, шофирайки, и спря само три пъти — за да зареди с бензин, за да се изпикае и когато в Дартмур колата му блъсна някаква морска птица. Той вдигна трупа с помощта на празна найлонова торбичка от сандвич, за да не си изцапа пръстите, и каза една кратка еврейска молитва за умрялата животинка. После церемониално я хвърли сред избуялия край пътя пирен.

Пристигна пред къщата на Габриел малко преди три часа. Корабът на реставратора бе покрит с брезент. Джулиан дълго звъня на вратата, после заудря с юмруци и едва не откърти дръжката, но никой не му отвори. Беше заключено.

Надзърна през прозореца в безупречно чистата кухня. Габриел не се славеше с домакински умения, но дори и по неговите стандарти кухнята беше изключително подредена и в нея нямаше и следа от провизии. Отишъл си е, заключи Ишърууд. Беше заминал за много дълго време.

Влезе в задната градина и тръгна покрай къщата, като пробваше всеки прозорец с напразната надежда, че Габриел е забравил да затвори някой от тях. Обаче това не беше в стила му.

Върна се по стъпките си и отново застана на кея. Откъм морето над реката се носеха градоносни облаци. Едра дъждовна капка го удари по челото и се търкулна под очилата му. Той ги свали, гледката се размаза пред погледа му. Измъкна носната си кърпа от джоба, изтри лицето си и пак си сложи очилата.

Когато околността отново дойде на фокус, видя едно момче да стои на няколко крачки от него. Сякаш се бе появило от нищото. Приличаше на котка, дебнеща плячка. Ишърууд никога не бе имал деца и му бе ужасно трудно да определи възрастта му. Предположи, че е единадесет-дванадесет годишно. Хлапето със слабичко лице го оглеждаше враждебно. Най-сетне попита:

— Защо дебнете около къщата?

— Не дебна. А кой, по дяволите, си ти? — удиви се Ишърууд.

— Аз съм Пийл. А вие кой сте?

— Приятел съм на мъжа, който живее тук. Казвам се Джулиан.

Ишърууд протегна ръка, но момчето продължи да стои неподвижно на мястото си, с леко извито настрани тяло.

— Никога не ми е споменавал, че има приятел на име Джулиан.

— Той не споменава много неща.

— Какво искате?

— Да говоря с него.

— Няма го.

— И сам виждам това. Знаеш ли къде е?

— Не ми каза.

— А имаш ли представа кога ще се върне?

— Не.

Дъждът се усили. Хлапето продължи да стои неподвижно и да го следи изпитателно. Ишърууд вдигна ръка над очилата си и се обърна да погледне къщата.

— Знаеш ли с какво се препитава? — попита той.

Пийл кимна утвърдително.

— А някой друг в селото знае ли?

Хлапето поклати отрицателно глава.

— Той работи за мен — каза Джулиан, сякаш признаваше някакво престъпление. — Аз притежавам картината, която той реставрира.

— На Рембранд или на Вечелио?

Въпросът на момчето накара Ишърууд да се разтопи в усмивка:

— На Вечелио, скъпи приятелю.

— Красива е.

— Така е.

Те останаха един до друг за момент, забравили за дъжда. Джулиан видя нещо от себе си в малкия часовой. Още една душа, която Габриел бе завладял, а след това изоставил…

— Кой го отведе? — попита най-накрая.

— Плешивият мъж, който крачи като войник. Познавате ли го?

— За съжаление — да! — въздъхна Ишърууд. Сетне се усмихна на Пийл: — Гладен ли си?

Момчето кимна.

— Има ли някое място в селото, където може да се пие чай и да се хапнат сладкиши?

— И питки, пълнени с месо и зеленчуци — допълни Пийл. — Обичате ли питки с кренвирш?

— Не мога да кажа, че някога съм опитвал такава, но пък и моментът е специален. Трябва ли първо да поискаш разрешение от родителите си?

— Той не ми е баща — махна с ръка момчето, — а на мама не й пука.

 

 

Ари Шамрон пристигна на летище „Лод“ в Тел Авив късно на следващата сутрин. Рами чакаше на изхода. Той поведе Стареца през зоната за пристигащи и двамата отидоха в обезопасената стая, запазена за персонала на Службата и за специални гости. Ари захвърли официалния си костюм и навлече военните си панталони и късото кожено яке.

— Министър-председателят иска да те види тази вечер, шефе — рече Рами.

Шамрон си помисли: „Дотук със заявлението, че ще стои настрана от операцията“.

Те потеглиха с колата през хълмовете към Йерусалим. Шамрон се възползва от пътуването да прегледа купчината книжа, натрупали се по време на краткото му отсъствие.

Както обикновено, имаше криза в разнородното коалиционно правителство на премиера. За да стигне до кабинета му, Ари трябваше да си проправи път през задимения коридор, пълен с враждуващи политици.

Премиерът слушаше съсредоточено, докато Шамрон го информираше за последните събития. Министър-председателят бе интригант по природа. Беше започнал кариерата си в убийствената атмосфера на Академията, а после се премести във Външно министерство — едно гнездо на оси. Докато излезе на политическата сцена, вече бе спец в черния занаят на бюрократичното вероломство. Стремглавото му издигане в партийната йерархия се приписваше на силния му интелект и готовността му да прибягва до хитруване, подвеждане и открито изнудване, за да постигне желаното. У Шамрон той бе видял сродна душа — мъж, който не би се спрял пред нищо, ако вярва, че каузата му е справедлива.

— Има само един проблем — заяви Ари.

Министър-председателят го изгледа нетърпеливо, сякаш казваше: „Дай ми решения, не проблеми“. Шамрон притежаваше вродено недоверие към хората, но този път му се налагаше да говори направо:

— Става дума за Бенджамин Стоун.

— Какво има пък сега?

— Бизнесът му е в ужасно състояние. Той краде Питър, за да плаща на Пол, а на приятелите на Пол започва да им писва от тази ситуация.

— Това ще ни засегне ли?

— Ако потъне тихо, просто ще ни липсват парите му. Но ако се сгромоляса с трясък, може да направи нещата неудобни за нас. Опасявам се, че той знае твърде много — обясни Шамрон.

— Бенджамин Стоун не прави нищо тихо и кротко — замислено рече премиерът.

— Няма две мнения по въпроса.

— Какво стана с онези прекрасни видеофилми, на които го засне миналата година на „Цар Давид“?

— По онова време това изглеждаше добра идея — поклати глава Шамрон, — но Стоун е развил доста голям непукизъм към общественото мнение. Не съм сигурен, че ще бъде много разстроен, ако светът го види как се възползва от услугите на израелска проститутка.

— Политиците пред вратата ми са мой проблем — каза министър-председателят. — Ала се опасявам, че Бенджамин Стоун е твой. Оправи се с него, както намериш за добре.