Даниъл Силва
Художникът убиец (19)

18. Валбон, Прованс

Следобед се застуди. Докато Габриел сложи дърва в камината и запали огъня с вестник, Жаклин направи сандвичи. Приклекнал, той наблюдаваше как тънките пламъци лизнаха дървото. От време на време леко наместваше подпалките или някоя от по-големите цепеници. Пипаше парещите дърва, без да трепне. Най-накрая се изправи и изтупа ръцете си. „Движи се с лекотата на танцьор“ — помисли си Жаклин. Изглеждаше й някак подмладен, с по-ясни и ведри очи.

Тя сложи храната на един поднос и я занесе във всекидневната. С години си бе представяла подобна сцена. В известен смисъл бе подредила тази стая за Габриел, беше я обзавела, както смяташе, че ще му хареса — селски черги върху каменния под, удобни мебели.

Остави подноса на малката масичка и седна на дивана. Габриел се настани до нея и сложи лъжичка захар в кафето си. „Да, така щеше да бъде, ако връзката ни бе приключила с брак“, помисли си Жаклин. Щяха да кръстосват с колата из планината, да се разхождат в някой стар планински град. Да обикалят по крайбрежието и из старото пристанище на Кан, да гледат филм и… После обратно вкъщи, за да се любят на светлината на огъня в камината.

Но Габриел прекъсна мечтите й:

— Отново работя за Службата и се нуждая от твоята помощ.

Значи в крайна сметка всичко опираше само до работата. Габриел се бе върнал заради това. Той щеше да се преструва, че онова в миналото никога не се е случвало. Но може би така беше по-лесно.

— Ари ми каза, че си напуснал Службата.

— Помоли ме да се върна заради една задача. Знаеш какъв може да бъде Шамрон, когато иска нещо.

— Спомням си — отвърна Жаклин. — Слушай, Габриел, не знам точно как да се изразя, затова просто ще кажа, че много съжалявам за случилото се във Виена.

Той извърна глава, но очите му бяха студени и безизразни. Очевидно за него Леа беше неприкосновена. Веднъж Жаклин бе видяла нейна снимка. Съпругата на Габриел изглеждаше точно както си я бе представяла — тъмнокоса сабра, преливаща от устременост и самоувереност. Някога Жаклин жадуваше да притежава тези качества. Фактът, че той бе избрал жена като Леа, накара Жаклин да го заобича още повече.

Габриел рязко смени темата:

— Предполагам, че си чула за атентата срещу нашия посланик в Париж?

— Разбира се. Беше ужасно.

— Шамрон е убеден, че Тарик стои зад него.

— И иска да го намериш ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Но ти дълго беше извън играта — възрази Жаклин. — Защо не използва някого от своите катса!

— Вероятно не си забелязала, но напоследък Службата имаше повече провали, отколкото успехи.

— Тарик от години успява да бъде на крачка пред Службата. Защо се надяват ти да го откриеш точно сега?

— Шамрон е идентифицирал един от неговите агенти в Лондон. Поставих подслушвателно устройство на телефона в работата му, но трябва да инсталирам такова и в апартамента му, за да разбера с кого и за какво говори. Ако имаме късмет, ще можем да научим къде Тарик планира следващия си удар.

— За какво съм ти аз?

— Трябваш ми, за да вляза в апартамента му.

— Защо ти е нужна моята помощ? Знаеш как да се справиш с ключалка и да поставиш бръмбар.

— Точно в това е въпросът — замислено рече Габриел. — Не искам да отключвам с шперц вратата му, влизането с взлом е рисковано. Ако разбере, че някой е проникнал в апартамента му, ще загубим предимството си. Искам ти да влезеш вместо мен, да вземеш отпечатък от ключовете му и да провериш какъв е телефонът му, за да мога да направя дубликат.

— И как очакваш да стане това? — Жаклин, разбира се, знаеше отговора, но просто искаше той да го каже.

Габриел стана, за да сложи още едно дърво в огъня.

— Юсеф харесва жените. Той се наслаждава на лондонския нощен живот. Искам да го срещнеш в някой бар или дискотека и да се сприятелиш с него. След това съм уверен, че ще те покани в апартамента си.

— Съжалявам, Габриел, но не съм заинтересована. Нека Ари да ти даде някое от новите си момичета.

Той се обърна и я погледна озадачено. „Изненадан е, че му отказвам, не го е очаквал“, помисли си тя.

— Предлагам ти възможност да ми помогнеш да открия Тарик ал Хурани, преди да е убил още евреи и да е причинил още вреди на мирния процес.

— А аз ти казвам, че съм си свършила моята част от работата. Сега е ред на някое друго момиче — прекъсна го Жаклин. После добави по-меко: — Разбирам защо Шамрон е искал да те привлече отново. Ти си най-добрият. Но нямам представа защо се нуждаеш точно от мен.

— Ти също си добра — отвърна Габриел. — А и мога да ти се доверя.

„Какво се опитваш да ми кажеш?“, запита се тя, но гласно изрече:

— След три седмици заминавам за снимки в Карибско море.

— Трябваш ми само за няколко дни.

— Няма да направя това безплатно.

— Тъй като искам теб — отговори Габриел, — ти си в позицията да кажеш цената си.

Жаклин бързо изчисляваше колко ще й трябват за наем, ремонт, реклама…

— Петдесет хиляди.

— Франка ли?

— Не ставай смешен, Габриел. Долари.

Той се намръщи. Жаклин скръсти ръце с решителен вид.

— Петдесет хиляди долара или се обади на Шамрон да му поискаш ново момиче.

— Добре, петдесет хиляди — съгласи се Габриел.

Тя се усмихна.

 

 

Жаклин се обади на Марсел Ламбер в Париж и му каза да отмени снимките й за следващите две седмици.

— Да не си си загубила ума! — втрещи се той. — Не може да говориш сериозно. Жена в твоето нестабилно положение не влошава нещата, отменяйки фотосесии. Ето как някои си спечелват кофти репутация.

— Марсел, от седемнадесет години съм в този бизнес и никога не съм проваляла снимки. Просто изникна нещо и трябва да замина за няколко дни.

— Това ли очакваш да кажа на хората, които са били достатъчно добри да те наемат? Нещо изникна? Хайде, скъпа, поне измисли нещо по-логично.

— Кажи им, че съм се разболяла.

— И от какво?

— Проказа — отвърна тя.

— О, да, прекрасно! — Гласът му внезапно стана сериозен. — Жаклин, нямаш някакви неприятности, нали? Наясно си, че можеш да ми се довериш, тъй като знам всичките ти тайни.

— Не забравяй, че и аз знам всички твои тайни, Марсел. Не, нямам неприятности. Има просто нещо, за което трябва да се погрижа, а то не търпи отлагане.

— Не си болна, нали, Жаклин?

— В отлично здраве съм.

— И не си се захванала отново с кокаина? — шепнешком попита той.

— Престани, Марсел!

— Операция на торбички под очите ли?

— Майната ти!

— Явно, че причината е мъж. Някой, който най-после е успял да смекчи желязното ти сърце.

— Приключвам, ще ти се обадя след няколко дни.

— Значи съм прав! Мъж е! — възкликна тържествуващо Марсел.

— Ти си единственият мъж за мен.

— Иска ми се да е така.

— A tout a I’heure^[1] — рече Жаклин и затвори, преди да чуе неговото чао в слушалката.

Те излязоха в късния следобед и поеха на север, по лъкатушещото шосе в планината. Над клисурите се носеха разкъсани облаци. Когато се изкачиха по-нависоко, едри капки дъжд затрополиха по предното стъкло на наетото от Габриел пежо. Жаклин наклони назад облегалката си, унесено наблюдавайки водните струи, които се стичаха върху люка на колата. Мисълта й вече бе насочена към Лондон и мишената. Тя си запали цигара и помоли:

— Разкажи ми за него.

— Не — отвърна Габриел. — Не искам да има нищо в главата ти, което може да те постави в компрометиращо положение.

— Дойде при мен, защото знам какво правя, Габриел. Разкажи ми нещо за него.

— Името му е Юсеф. Израснал е в Бейрут.

— Къде в Бейрут?

— В „Шатила“.

— Боже! — възкликна тя и притвори очи.

— Родителите му са били бежанци от 1948 година. Живеели са в едно арабско село в Лида, но по време на войната са избягали през границата в Ливан. Останали са известно време на юг, после са се преместили в Бейрут да търсят работа и са се установили в лагера „Шатила“.

— А как се е озовал в Лондон?

— Негов чичо го е довел в Англия. Погрижил се е да получи образование и да научи перфектно английски и френски. После Юсеф станал политически радикал, решавайки, че Арафат и ООП са капитулирали. Подкрепял е палестинските лидери, които искали войната да продължи, докато Израел бъде изтрит от картата на света. Забелязали го от организацията на Тарик. Юсеф е неин активен член от няколко години.

— Звучи очарователно — усмихна се кисело тя.

— Той наистина е такъв — мрачно отрони Габриел.

— А някакви хобита?

— Харесва палестинската поезия и европейките. Освен това помага на Тарик да убива израелци.

 

 

Габриел напусна шосето и пое с пежото на изток, по тесен планински път. Минаха през едно заспало село и завиха по кален, набразден от коловози друм, край който се издигаха голи мокри чинари. Той кара, докато не забеляза счупена дървена порта, водеща до един разчистен от дърветата парцел. Тогава спря колата, излезе и отвори портата достатъчно широко, та да мине пежото. Влезе с него на поляната и изключи двигателя, но остави фаровете да светят. Бръкна в дамската чанта на Жаклин, извади нейната берета и един допълнителен пълнител. После грабна едно от лъскавите й модни списания и откъсна предната и задната му корица.

— Хайде, излизай! — подкани я Габриел.

— Много гадно вали — обгърна раменете си Жаклин.

Без да продума повече, Габриел слезе от колата и прецапа през подгизналата поляна до едно дърво, където на изкривен ръждив пирон висяха очуканите останки от табела с надпис „Влизането забранено“. Той набучи на пирона предната корица на списанието и тръгна обратно към колата. Силуетът на Жаклин се открои на светлината на фаровете. Беше нахлупила качулката си, за да се пази от дъжда, и стоеше със скръстени ръце. Цареше тишина, нарушавана единствено от тихия шум на радиатора на пежото и далечния лай на фермерско куче. Габриел извади пълнителя, увери се, че патронникът е празен, после подаде пистолета и амунициите на Жаклин.

— Искам да разбера дали все още можеш да си служиш с това.

— Но аз познавам момичето на тази корица! — възнегодува Жаклин.

— Застреляй я в лицето — равно изрече Габриел.

Жаклин вкара пълнителя в беретата и чукна основата на дръжката в дланта си, за да се увери, че е влязъл добре. Пристъпи напред, вдигна оръжието, присви леко колене и завъртя тялото си с няколко градуса, за да намали прицелния си профил за въображаемия враг. Стреля без колебание, ритмично и непоколебимо, докато пълнителят се изпразни.

Гледайки я, Габриел внезапно се озова в мислите си пак на стълбището в жилищната сграда в Рим.

Жаклин свали беретата, извади пълнителя и провери патронника, за да се увери, че е празен. После връчи оръжието на Габриел:

— Сега да видим твоя опит.

Но той просто пусна беретата в джоба на палтото си и отиде до дървото да провери резултата. Само един куршум бе пропуснал. Пробойните бяха плътно една до друга в горния десен ъгъл. Габриел откъсна корицата, набучи на нейно място другата и върна пистолета на Жаклин:

— Направи го отново, но този път се придвижвай напред, докато стреляш.

Тя вкара втория пълнител в беретата, дръпна предпазителя и закрачи, стреляйки, към мишената. Последният изстрел беше почти от упор. Сетне свали корицата от списанието, обърна се и я вдигна, така че на светлината на фаровете да се видят дупките в хартията. Всички куршуми бяха попаднали в целта. Върна се при Габриел и му подаде беретата.

— Събери си гилзите — каза той.

Докато Жаклин събираше разпилените гилзи, Габриел бързо разглоби пистолета. Извади щангата от багажника на колата и заудря частите на беретата, докато станаха неузнаваеми. После двамата се качиха в пежото и поеха по обратния път. Докато пътуваха, Габриел хвърли през прозореца кориците на списанието и счупените части на пистолета. След като отминаха селото, пак отвори прозореца и разпиля гилзите.

Жаклин си запали още една цигара.

— Как се справих?

— Взе изпита.