Глен Бек
Залезът на демокрацията (9)

Глава 7

Много свободни таксита бяха минали покрай Ноа, докато той вървеше пеша към предградието, но на него никак не му се искаше да вдигне ръка и да спре някое от тях. Навсякъде из града трафикът продължаваше да бъде ужасен и въпреки че все още ръмеше, Ноа реши да не обръща внимание на дъжда и да продължи да се движи пеша, вместо отново да се забърка в някоя неприятна ситуация. Поредицата от неправилни решения продължаваше.

Гледай право пред себе си, движи се с бърза равномерна крачка и няма да ти отнеме много време да достигнеш до всяка една точка на този остров. Най-важното е да бъдеш достатъчно съсредоточен. Когато ходят пеша, нюйоркчани не са преднамерено груби, те просто искат да стигнат там, закъдето са тръгнали. Като се има предвид, че гъстотата на населението в тази част на града е седемдесет хиляди души на квадратна миля, единственият начин да постигнеш целта си е да избегнеш сблъсъка с непознати.

Но колкото и да се стараеш, понякога това е неизбежно.

Едва когато се отдалечи достатъчно от местопроизшествието, образът на шофьора изплува в съзнанието на Ноа, но тогава реши, че вече е твърде късно да се обърне и да тръгне назад.

Беше прекалено тъмно, а и той се беше отдалечил твърде много, затова не би трябвало да си мисли за надеждата, която се появи по лицето на отчаяния мъж, когато го съзря. Въпреки това Ноа виждаше образа му съвсем ясно пред очите си.

Помогни ми, приятелю.

Ноа пое дълбоко дъх и се помъчи да се отърси от спомена. Първо на първо, човече, не съм ти никакъв приятел. Второ, не нося отговорност за теб. И трето, няма нужда от трето. Не можеш да прибереш всички под крилото си. Ако започнеш да спасяваш всеки, когото срещнеш, къде ще му излезе краят?

Преди такива многословни самооправдания му действаха много добре, но сега в него се загнезди чувството за празнота и, което бе по-лошо, за вина. И когато се помъчи да прогони тези мисли от главата си, установи, че имаше и още по-сериозни проблеми, които не му даваха мира.

Какво всъщност бе станало днес по време на събранието? И какво се случваше там сега, точно в този момент?

Бащата на Ноа беше създал цяла империя в света на пиар бизнеса. Тя бе изградена преди всичко върху репутацията му на неумолим боец, на безжалостен наемник, готов да се бори за всяка кауза, стига хората, за които работеше, да можеха да заплатят времето и усилията му. Захващаше се с всичко, в което имаше пари, а такива възможности имаше навсякъде и в добри, и в лоши времена, стига само човек да прояви известна морална гъвкавост при подбора на клиентите си.

Огледай терена, проучи играчите, определи на коя страна си, изгради си стратегия за битката и действай. Това е играта и старият Артър Гарднър винаги играеше за победа. Търговец до мозъка на костите си, той знаеше как да създаде конфликт от всяка ситуация и след това да спечели пари от продажбата на оръжие за масова заблуда на една от двете воюващи страни, а най-често и на двете.

Отдавна вече не ставаше въпрос за кока-кола срещу пепси, псевдолиберални Демократи срещу лъжеконсервативни Републиканци, профсъюзи срещу работодатели, безкористните екоактивисти срещу злите корпорации, петрол срещу въглища, богати срещу бедни, измислени схеми за обръщане на изборните резултати, манипулиране на пазарите и осигуряване на господството на супер елита както в страната, така и в чужбина — това бяха световните проблеми, реални или измислени, които той експлоатираше, като се започне от глобалното застудяване през седемдесетте години и се стигне до глобалното затопляне днес. В крайна сметка борбата на доброто срещу злото нямаше никакво значение, затова той изобщо не се занимаваше с нея. Войната, мирът и политиката винаги са били част от бизнеса му, защото там бяха големите пари.

Но парите сами по себе си не бяха основният му мотив. Наистина, те вече нищо не значеха. Артър Гарднър можеше да си позволи да харчи по трийсет милиона на седмица през следващите двайсет години и това нямаше да се отрази сериозно на офшорните му банкови сметки. През годините целите и стремежите му ставаха все по-големи и отдавна вече не бяха само в сферата на финансовите интереси. Днес единствено властта все още имаше притегателна сила за човек като него.

Докато разсъждаваше върху всичко това, Ноа се движеше по бордюра на тротоара, грешка, която никой опитен пешеходец не би допуснал в дъждовно време. Точно в този момент автобус на градския транспорт премина през една локва с размера на Лейк Плесид, вдигна след себе си огромно количество мръсна, мазна вода и обля Ноа до кръста. Докато автобусът отминаваше, той забеляза няколко хлапета, залепили лица на задното му стъкло, които сочеха към него и се смееха, очевидно много доволни, че са взели участие в непредвиденото му „къпане“.

Чудесно.

Ноа спря под един навес и се огледа. Беше достигнал до важен момент в живота си, а от главата до петите бе мокър до кости. Погледна уличната табелка, за да се ориентира докъде беше стигнал, оставаха му само още няколко преки.

Докато вървеше, отново се сети за събранието с представителите на правителството, на което беше присъствал. Може би му отдаваше прекалено голямо значение. Много пъти през годините беше чувал баща си да произнася подобни емоционални речи. Така можеше да се продаде всичко — от печеливша кампания за място в Конгреса до нов перилен препарат на известна фирма. Независимо дали ставаше въпрос за нов, революционен избор на подсладител, или за днешното, така наречено фундаментално трансформиране на Съединените американски щати, клиентите винаги обичаха да слушат подобни високопарни речи и старецът с удоволствие изнасяше представлението.

Тези аргументи му прозвучаха достатъчно убедително, за да разсеят, поне за момента, тревогите му. Освен това, как звучеше онази стара поговорка? Не задавай въпрос, ако не искаш да чуеш отговора му. Ноа със сигурност не искаше да знае отговора. Много по-лесно бе да изпълняваш заповеди и да осребряваш чекове, ако наистина не знаеш какви са последствията от тези заповеди.

Според написаното в съобщението купонът тази вечер щеше да се състои в „Старс енд Страйпс Салун“, малка, симпатична, непретенциозна кръчма, тук наблизо в Трибека. Ноа беше ходил там няколко пъти с клиенти. Посещението в това заведение не беше особено изискано забавление. Кръчмата напомняше на дълбоката провинция с кичозното си обзавеждане, с дружелюбните красиви сервитьорки, с южняшкия рок, който гърмеше от джубокса, и евтината домашна бира, която се лееше от крановете.

Докато изминаваше последната пряка, Ноа силно се надяваше, че на събирането, каквото и да беше то, ще присъстват малко хора и той ще има възможност да остане насаме с госпожица Рос и добре да си поприказва с нея. Шансовете за това бяха доста добри. В крайна сметка колко ли дясноориентирани откачалки живееха в този просветен град и колко от тях щяха да се измъкнат от укрепените си подземни бункери, за да присъстват на събирането в тази студена дъждовна петъчна вечер?

В момента, в който зави зад ъгъла, видя тягостния отговор на въпроса си. Всички.