Глен Бек
Залезът на демокрацията (35)

Глава 33

В таксито, на път за болницата, Ноа позвъни два пъти по телефона. Първия път се обади в болницата, за да разбере на кой етаж и в коя стая се намира пациентката, а втория път разговаря с една стара приятелка, на която имаше пълно доверие. Тя вече бе тръгнала и щеше да го чака във фоайето на „Ленокс Хил“.

През едно далечно лято Елън Девънпорт, от Ийст Хамптън, беше станала първата му истинска приятелка. Приятелството с момиче беше нещо напълно непознато за него, защото въпреки че взаимно се бяха харесали още от първия миг, и двамата веднага разбраха, че най-глупавото нещо, което могат да направят, бе да станат гаджета. Все пак просто за да се уверят, че са прави, един път бяха излезли на среща, но неудобството, което и двамата бяха изпитали, можеше да се компенсира само от удоволствието, с което по-късно разказваха тази история на приятелите си.

Сега Елън беше специализант втора година по неврология в болницата „Маунт Синай“ в другия край на града. Когато Ноа й позвъни, тя точно приключваше с двайсет и четири часовото си дежурство, но вярна на себе си, веднага се съгласи да се срещне с него, без дори да попита защо.

Докато се движеше по коридора на отделението, Ноа забеляза три неща: огромната тълпа хора, които бяха изпълнили до краен предел малкия параклис на етажа; малка група посетители, застанали пред една врата в дъното на коридора; и доктор Елън Девънпорт, облечена в измачкана бяла престилка, която му махаше от една ниша близо до асансьорите.

Когато се приближи до него, Елън го прегърна, след това се отдръпна назад и каза намръщено:

— Изглеждаш ужасно, Гарднър.

— Благодаря.

Вниманието му бе съсредоточено върху хората, които се въртяха из коридора, едновременно страхувайки се, че може да срещне Моли или че може никога повече през живота си да не я види. Някои от хората се заглеждаха в него, по всичко изглеждаше, че много добре знаеха кой е той.

— Хей — Елън щракна с пръсти пред очите му, — съвсем сериозно ти говоря. Трябва веднага да си легнеш.

— Елън, моля те, направи ми една услуга — започна Ноа.

Ръцете му леко потреперваха, докато вадеше шишенцето с лекарството от джоба си. Сложи едно хапче в устата си и го преглътна без вода.

Елън взе шишенцето от ръцете му и го приближи до очите си. После внимателно изгледа Ноа отново, този път беше истински разтревожена.

— Ако ще ме молиш да ти предпиша още метадон, трябва да знаеш, че съм си оставила рецептите на работата.

— Жената в стаята в дъното на коридора — прекъсна я Ноа. — Моля те да й помогнеш. Не знам как — извикай специалист, направи всичко, което трябва. Искам да съм сигурен, че за нея се грижат добре.

— Ноа, лекарите тук са наистина много добри.

— Чуй ме, Елън…

Ноа замълча, защото в този момент до тях се приближи една непозната жена. Беше възрастна, с болнав вид и слаба като тръстика. С крайчеца на окото си Ноа бе забелязал, че тя току-що излезе от стаята в дъното на коридора. Жената кимна почтително към Елън, обърна се към него и когато заговори, в гласа й имаше много повече мъка, отколкото в думите, които изрече:

— В момента е будна. Някой й е казал, че си тук и тя иска да разговаря с теб.