Глен Бек
Залезът на демокрацията (10)

Глава 8

От ъгъла на „Хъдсън“ и западен „Бродуей“ Ноа съзря тълпата по тротоара. Кръчмата беше пълна до краен предел и дори светлината от прозорците не проникваше, тъй като много хора стояха прави покрай тях.

Просто не спирай да вървиш — рационалната страна в неговия характер му подсказа този мъдър съвет — отпиши тази ужасна нощ и се прибери вкъщи при прекрасното топло джакузи. Може би някой по-разумен младеж би се вслушал в този съвет и би се отказал, но Ноа бе твърдо решил да отиде на събирането, затова изостави всякаква мисъл за прибиране вкъщи. Ако се откажеше сега, значи напразно бе преминал през всички неприятности до този момент.

Огледа се в една тъмна витрина, прокара ръка през косата си, пооправи мръсните си мокри дрехи и пресече улицата, за да се потопи в шумната тълпа от утайката на обществото.

Въпреки глъчката отвътре се чуваше жива музика. Имаше толкова много хора, че беше невъзможно човек да се движи по права линия. Другото, което го озадачи, беше голямото разнообразие на присъстващите. Като че ли имаше представители на всички раси, социални прослойки и всякакви други, измислени от медиите, категории в американското общество. Имаше абсолютно всякакви хора — мъже в строги костюми стояха рамо до рамо с хора, облечени с анцузи и фланелки, юпита дружески си приказваха с хипита, черни и бели, млади и стари, виждаха се каубойски шапки и прически за по сто долара. Всички разговаряха оживено, изразяваха подкрепата си или несъгласието си с мнението на другите. В пресата такива събирания обикновено се описваха като сборища на бели хора с ограничени финансови възможности и още по-ограничени умствени способности. Но тук наистина присъстваха всякакви.

Когато Ноа най-после успя да си пробие път и да влезе в кръчмата, видя откъде идваше музиката. Един самотен китарист свиреше на импровизирана сцена. Външният му вид изобщо не съответстваше на мощния му глас — ако го срещнеше на улицата, човек никога не би обърнал внимание на това дребно, незначително човече с проблемна кожа и брада на три дни — но излъчването му на сцената беше като на истинска рок звезда. В момента изпълняваше някаква фолклорна песен от шейсетте години, а всяка дума и всеки акорд звучаха така ясно, че човек веднага схващаше посланието им.

Когато дойде моментът да се включи хорът, музикантът посочи към публиката, наведе се над хармониката, закрепена около врата му, и засвири тъжно и проникновено, докато хората в кръчмата извисиха глас и запяха с него.

Музиката и обстановката, която се създаваше, бяха умен пиар ход от страна на организаторите. Ако противниците им се опитваха да ги представят като тълпа бели мъже, които гледат НАСКАР, обичат да си играят с оръжия и да карат пикапи, склонни към насилие, с реакционни и расистки възгледи, какво друго биха могли да направят тези хора, освен да се опитат да създадат атмосфера на мир и разбирателство, в която да се долавя духът на Мартин Лутър Кинг и Махатма Ганди? Ако не друго, то поне ляво ориентираните им критици щяха да побеснеят от яд.

Ноа се наведе, за да направи място на една табла, отрупана с халби бира, и усети побутване по гърба. Той отстъпи, за да може келнерката да мине, а после се обърна да види с кого се е сблъскал. Пред него стоеше самата Моли Рос.

Първото нещо, което забеляза, беше, че е сменила дрехите си. Носеше хубави джинси и топъл есенен пуловер, маникюрът й бе току-що направен, а в косите, вместо моливи, беше закачила малко лилаво цвете. Но разликата не беше само в дрехите. Промяната бе едва доловима, но въпреки това осезаема и може би се състоеше в едно-единствено нещо — Моли искаше да направи впечатление и да изглежда добре пред хората тук, за разлика от явно пренебрежителното й отношение към онези в офиса. Точно така, тук тя плуваше в свои води и ефектът от това беше поразителен.

— Е — започна тя и едва забележимо се усмихна, — я да видим кой се е дотътрил тук.

За първи път Ноа долови слаб южняшки акцент в говора й.

— Виждаш, че дойдох. Нали ти казах.

Тя хвана с ръка ревера на палтото му, изцъка с език и поклати глава:

— Какво си направил, да не си вървял пеша в дъжда?

— Не питай.

— Стой и не мърдай — въздъхна неодобрително, помогна му да си свали палтото и го преметна през ръката си. — Ела, запазила съм маса близко до джубокса. Ще поогледам наоколо, сигурно някой ще може да ти даде назаем нещо за обличане.

— Недей, не си прави труда…

Но тя се обърна и едновременно с това му подаде ръка, за да не го изгуби в навалицата. Хвана ръката й и я последва, докато си пробиваха път през множеството.

Скоро се озоваха до малка кръгла маса с два високи стола близо до сцената. В изисканите заведения, местата в такава близост до сцената винаги се пазеха за отбрани посетители.

— Ей сега се връщам — заяви тя и потъна в шумната тълпа.

След още няколко изпълнения, певецът приключи с програмата си и всички започнаха бурно да му ръкопляскат и удрят с ръце по бара. Когато аплодисментите отзвучаха, една келнерка се доближи и попита Ноа какво иска за пиене.

— По някаква причина — отвърна Ноа, — изведнъж страшно ми се прииска да изпия един Самюел Адамс^[1].

Тя си записа поръчката му, но изобщо не схвана алюзията, която Ноа се опита да направи със случващото се в кръчмата.

Моли се върна с две чаши кафе, три сухи горнища и придружавана от един огромен брадат мъж в гащеризон и бейзболна шапка. Дрехите най-вероятно бе измъкнала от багажа на някои от присъстващите, които не бяха от града. Не стана ясно откъде бе намерила едрия мъж, но ако се съдеше по външния му вид, той може би беше пристигнал направо от някоя плевня.

— Кое е това ново гадже? — попита той и посочи с глава към Ноа.

— Не ми е гадже — отвърна Моли с такъв тон, сякаш подобно нещо беше напълно изключено. — Това е Ноа Гарднър от офиса, в който работя и, Ноа, да те запозная с моя стар приятел Холис.

Една огромна ръка с големината на бейзболна ръкавица се насочи към Ноа и той на свой ред протегна своята.

— Радвам се да се запознаем, Холис — заяви Ноа и стисна сърдечно ръката му, без да го предизвиква с прекалено силно ръкостискане, както много мъже обичат да правят, когато се запознават с друг мъж.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна Холис.

Изглежда, че за Холис добрите обноски още от малък са му били набивани в главата. От начина, по който подаде ръка, ставаше ясно, че за него здрависването с непознат беше събитие, към което се отнасяше с уважение. За разлика от огромния му ръст, гласът му беше неочаквано тънък и писклив. Изобщо цялостният му вид напомняше на Мечо Пух, ако човек можеше да си представи Мечо Пух като двуметрова, гладко избръсната мечка гризли.

Моли бе донесла със себе си няколко горнища — избелял суитчър от университета Кент Стейт, тъмно, проядено от молци яке с качулка и скъсан джоб, и една двуцветна тениска, на която отпред беше изписано ПРЕЗУМПЦИЯ ЗА НЕВЕЖЕСТВО. Ноа избра суитчъра.

— Благодаря — каза той и се огледа. — Къде мога да се преоблека?

— За Бога, ще си смениш само ризата. Ако искаш, можеш да се преоблечеш и тук — Моли се наведе напред, сложи лакти на масата, подпря брадичка на дланите си и го загледа с престорена невинност. — Съмнявам се, че криеш нещо, което двамата с Холис не сме виждали преди.

— А, значи, най-после призна, че и аз съм човешко същество.

Тя впи продължителен поглед в него и започна да го проучва внимателно, като че ли търсеше ключа от загадката. Това сигурно продължи не повече от една — две секунди, но на него му се стори, че изпитанието трае цяла вечност.

— Ще видим — отвърна тя.