Глен Бек
Залезът на демокрацията (23)

Глава 21

Таксито спря. Моли отвори вратата и се обърна към Ноа.

— Качи се горе — каза тя. — Виж как живее другата половина от човечеството.

Трябваше да се мине през една доста внушителна метална врата, за да се стигне до входа. Отключването на ключалката й изискваше доста умения. Сигурно по-често е била разбивана, отколкото отваряна с ключ. Зад нея се намираше неприветлив двор, а тежката входна врата водеше към малко фоайе, осветено от една-единствена крушка.

Той я последва и тя го поведе към третия етаж по тясно скърцащо стълбище. От време на време го предупреждаваше да не се одере на парапета или да не стъпи на някоя прогнила дъска. Вратата на втория етаж беше заключена с тежък катинар и верига. В първия момент Ноа си помисли, че това е направено, за да не влязат и да се настанят вътре клошари, но после, като видя плачевното състояние на сградата, реши, че катинарът предпазва по-скоро клошарите, а не жилището.

Като че ли някой си беше правил труда от време на време да поддържа стените и прозорците, но сякаш цялата сграда бе строена без план и не беше завършена. Направените ремонти стояха като кръпки, а стълбището от самото начало е било изградено от съвсем различни дъски. Докато се изкачваха нагоре, Ноа видя прозорци, заковани с парчета шперплат, а тук–там стърчаха пирони. По стените се забелязваха дълги пукнатини, които вероятно стигаха чак до основите на сградата и предупреждаваха, че тя всеки момент може да се срути. От време на време по слабо осветеното стълбище се усещаше течение, чуваха се зловещи звуци, като че ли сградата се движеше, а тръбите на парното свистяха и дрънчаха.

Стигнаха до третия етаж. Моли извади ключовете си и започна да отключва множеството ключалки. На вратата на апартамента нямаше номер.

— От кога живееш тук? — попита Ноа.

— Не много отдавна — вратата заяде и тя трябваше да я бутне с рамо, за да я отвори. — Вътре обстановката е малко по-приятна.

Беше права. Наистина, след като прекрачиха прага, влязоха в съвсем различен свят. Докато тя заключваше, той направи няколко крачки навътре и се огледа.

Очевидно тук бяха положени огромни усилия, за да бъде превърнато помещението в самостоятелно убежище, напълно изолирано от града навън. Някога това сигурно е било огромно индустриално хале, което с малко въображение и много труд е било превърнато в уютно жилищно пространство. В резултат на това се бе получил голям хол, чиито отделни части бяха обособени чрез множество подвижни прегради. От мястото си Ноа видя голяма многофункционална стая встрани от входа, от другата страна бяха кухнята и пералнята, а в дъното имаше няколко стаи за гости.

Моли закачи ключовете си на кукичка до вратата.

— Е, как ти се струва?

— Колко души живеят тук? — попита Ноа.

— Не знам точно, около десетина, така че не се изненадвай, ако срещнеш някого. Всички идваме и си отиваме, никой от нас не живее тук постоянно. Имаме много такива убежища в различни градове на страната, така че когато ни се наложи да пътуваме, да можем да отседнем на сигурно място. Онова там е моята стая, но почти нищо от вещите вътре не ми принадлежи. — Докато говореше, тя влезе в кухнята. — Седни. Ще ти направя студен чай. Или може би предпочиташ бира?

— Не, направи ми чай.

— В нашия край го пият много сладък.

— Така да бъде, южнячке. Колкото по-сладък, толкова по-добре.

Ноа отиде до средата на голямата стая и се озова пред леко издигната платформа, оградена от всички страни с японски паравани от тъмно дърво и оризова хартия. Зад тях имаше няколко полици с книги, скрин, бюро с падащ капак и тоалетка. По-голямата част от пространството бе заета от хамак, закачен на спирателните кранове на две дебели метални тръби. Върху него бяха застлани одеяла и нахвърляни възглавници. Така се образуваше стая — вътре в стаята. Меката светлина в нея идваше от няколко малки лампи и хартиени фенери в пастелни цветове. Цялата атмосфера в това затворено пространство предразполагаше към отмора и релаксация.

Ноа хвърли поглед към една от полиците с книги и откри, че там са подредени най-разнообразни четива. В единия край имаше някои по-стари и по-нови класически романи, но повечето от произведенията можеха да се нарекат ексцентрични. Някои от тях бяха дори забранени. Те дори не принадлежаха към едно и също идеологическо течение. „Правила за радикали“ на Алински стоеше редом до „Никой не смее да говори за конспирация“. По-нататък „Синята книга на обществото“ на Джон Бърч бе поставена между „Открадни тази книга“ на Аби Хофман и „Империя“ на Орсън Скот Кард. До тях пък беше преводът на „Наближаващият бунт“. Под тях беше подредена цяла поредица от специализирани книги, чийто автор бе Рагнар Бенсън. Ноа извади одърпаните издания едно по едно и прочете заглавията им.

„Убежището на съвременния беглец“

„Оръжия за партизанска борба“

„Как да си направим гранатомет вкъщи“

„Съветите на Рагнар как да приготвим детонатори в домашни условия“

„Как да окажем първа помощ“

„Как да живеем от плодовете на земята в града и сред природата“

— Виж ти какви забавни книжки четем.

Само спокойната атмосфера и бегло познатият странен глас, който идваше някъде отблизо, възпряха Ноа от по-емоционална реакция. Той се обърна и видя пред себе си огромния приятел на Моли, с когото предишната вечер се бяха запознали в кръчмата. Сега той беше почти на нивото на очите му, тъй като Ноа бе стъпил на платформата.

— Холис — каза Ноа и слезе при него. — Как така никога не те чувам, когато се приближаваш?

Огромният мъж го прегърна приятелски и го потупа по рамото.

— Сигурно се движа, без да вдигам много шум.

— Май ще трябва да ти вържа звънче на врата, за да не ме стряскаш повече.

— Хайде, ела да те поразведа наоколо — предложи Холис.

В задната част имаше много повече стаи, отколкото Ноа си беше помислил в първия момент. Някои бяха спални помещения, други работни, а трети се използваха за събрания. В стаята, която Холис обяви, че е негова, имаше ниско войнишко легло, няколко маси, по които цареше абсолютен ред, и един голям червен шкаф на колела, вероятно пълен с инструменти. Цялата подредба подсказваше, че почивката не е сред най-важните неща, които обитателят на стаята вършеше през нощта.

— Какво е всичко това? — попита Ноа.

Върху една от масите бяха подредени части и уреди за тестване на малка по размер електронна апаратура, на друга стояха разглобени комуникационни средства, а върху третата имаше почистващи материали и части от разглобена, страшна на вид, черна пушка, както и един пистолет. В отворения шкаф отстрани се виждаха още оръжия, но вниманието на Ноа беше привлечено от това, което видя на най-близката работна маса.

— Куршуми ли правиш?

— Правя амуниции — Холис взе един завършен образец в ръка и посочи точката под сивкавия връх. — Куршумът е само тази малка част в края. Това тук е 44 калибър с куха сърцевина. Може да спре почти всичко.

На масата бяха подредени различни кофички и бурканчета с различен на вид черен прах в тях, аптекарска везна, съдинка с месингови гилзи и машина, която приличаше на прецизна сокоизстисквачка, закрепена с менгеме за плота на масата.

— Защо, за Бога, ти е притрябвало сам да си правиш амунициите?

Холис седна, сложи си предпазните очила, взе един недовършен патрон и започна да работи върху него.

— Ноа, ти обичаш ли сладки? — попита той.

— Да, Холис, защо? В момента говорим за огнестрелни оръжия, но да, обичам сладки.

— И кои обичаш най-много?

Той постави пълната с барут гилза в долната част на машината, сложи най-отгоре куршума, вмъкна затягащия ринг с умелото движение на касоразбивач и след това започна да върти дългия лост, докато частите прилепнаха плътно една до друга и образуваха неделимо цяло.

— Обичаш ли онези сухи малки неща, които купуваш от магазина?

Холис извади готовия патрон от машината и го задържа в ръката си така, че Ноа да може да се възхити на съвършенството му.

— Или предпочиташ топлите сладки, току-що извадени от фурната, които любимата ти е приготвила специално за теб?

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Ако питаш мен, когато стреляш по мишена, можеш да използваш всичко, което имаш под ръка. Но когато знам за какво съм излязъл на лов, ще си подготвя най-подходящите амуниции. Те ще ми свършат много по-добра работа от онези, които мога да си купя готови от магазина.

— Не разбирам от оръжия, но едва ли разликата е чак толкова голяма.

— Според мен разликата е огромна. — След като измери нещо с шублера, Холис направи някакви незначителни корекции на пресата и се зае отново с работата си. — Пробвай някой път да застреляш мъжки лос с куршум за елен и ела да видиш какво става. Все едно си го чукнал по носа с вестник.

— Разбирам.

— Как да не разбираш. Няма нищо по-ужасно от това — разярен ранен лос да те преследва през голото поле. Едва тогава започваш да разбираш колко важни са добрите амуниции.

Ноа отново започна да разглежда предметите, подредени по масата. В другия край имаше няколко пластмасови кутии, пълни с вече готови патрони.

— Колко патрона можеш да направиш за един час?

— С такава преса ли? Мисля, че някъде между седемдесет и пет и двеста — Холис вдигна поглед над рамката на защитните си очила и се усмихна. — Всичко зависи от мотивацията ми.

— Момчета — обади се Моли, беше донесла чаша чай и за Холис, — приказвате ли си?

— Холис точно ми обясняваше какво трябва да направя следващия път, когато ми се наложи да стрелям по лос.

Тя потупа с ръка огромния си приятел:

— Нали не възразяваш, ако отвлека Ноа за малко.

— Дръжте се прилично, хлапета — засмя се Холис.

Отнякъде се чуваха гласове и Моли го поведе към тях, като по пътя си минаха покрай няколко врати и оградени пространства. Накрая се озоваха в голяма стая, в която мъже и жени на различна възраст бяха седнали около една конферентна маса. Обзавеждането се състоеше от различни сгъваеми столове, а голямата маса бе направена от няколко малки, прикрепени една към друга.

Всички слушаха жената, седнала начело на масата, която очевидно изнасяше лекция, но при влизането им в стаята настъпи пълно мълчание.

— Да ви представя на всички, това е Ноа Гарднър — започна Моли. — Ноа, това са някои от регионалните лидери на „Фаундърс Кийпърс“. Ти каза, че лесно помниш имена, затова сега ще те подложа на едно изпитание.

Тя започна да представя един по един присъстващите в стаята, като се движеше по посока на часовниковата стрелка. Посочваше човека и назоваваше името на историческата личност, което той или тя бе възприел при влизането си в организацията.

— Запомни ли ги? — попита накрая тя.

— Я да видим — той започна от човека, чието име бе назовала последно, и тръгна в обратната посока. — Това е Патрик, Итън, Джордж, Томас, Бенджамин, Самюел, Джон, Алекзандър, Джеймс, Натаниел, още един Бенджамин — Франклин или Ръш, не ми каза кой от двамата — Франсис, Уилям и Стефан.

— Много добре.

— Всичко това дължа на Дейл Карнеги^[1].

Пред всеки от присъстващите имаше отворена книга и доколкото Ноа можеше да прецени, те всички си приличаха, но съдържанието им беше различно.

— Какво прекъснахме? — попита той. — Да не е събрание за обсъждане на стратегията за действие?

— Не и тази вечер — отвърна Моли и направи знак на жената, която говореше, да продължи.

Тя изглеждаше десетина години по-възрастна от Ноа и се беше представила с псевдонима „Томас“.

— „Затова ценете дълбоко духа на нашия народ — заговори тя — и дръжте вниманието му будно. Не съдете хората прекалено сурово за грешките им и ги привличайте към себе си, като ги образовате. Ако те загубят интерес към обществения живот, и вие, и аз, и Конгресът, и законотворците, съдиите и губернаторите, всички ще се превърнем във вълци.“

Това бяха думи от трудовете на Томас Джеферсън. Въпреки че Ноа не можа да ги разпознае, той видя заглавието в книгата пред мъжа, който стоеше до нея. Докато тя говореше, той следеше внимателно съдържанието, като си сочеше с пръст текста в книгата. Тя пресъздаваше думите енергично и с чувство, не ги повтаряше механично, все едно чете писмо, написано преди повече от век. Като че ли в момента мислите на Джеферсън напълно съвпадаха с нейните собствени.

— „Изглежда, това е в самата ни природа — продължи жената, — въпреки някои отделни изключения. Опитът показва, че човекът е единственото животно, което е готово да погълне себеподобните си, защото не мога да използвам по-мека дума за това, което правят правителствата в Европа, или за начина, по който богатите се отнасят към бедните.“

Около масата имаше един празен стол и пред него бе поставена същата книжка. Моли я взе и махна за довиждане на останалите, докато те се подготвяха да изслушат следващия оратор. Хвана Ноа за ръка и го изведе от стаята.

— Тази книга няма ли да им трябва? — попита той.

— Не, тя е моята — каза Моли и му я подаде. — Аз обаче не съм като тях. Те са наизустили всичко, което дадена личност е казала или написала, а аз знам по малко от много източници. Най-вече от Томас Пейн^[2].

— И какво означава всичко това?

Книжката бе подвързана на ръка и беше съвсем явно, че не е предвидена за широко разпространение. Беше стара, но си личеше, че е пазена внимателно. На вътрешната страница имаше номер, от което ставаше ясно, че е част от поредица подобни книги.

— Това е едно от нещата, с които „Фаундърс Кийпърс“ се занимават — обясни Моли. — Ние запаметяваме.

— Запаметявате речи, писма и други подобни, така ли?

— Запаметяваме всичко, свързано с основаването на държавата ни. Човек никога не знае, може би един ден ще ни се наложи да го направим отново.

— Значи съхранявате всичко в паметта си. Защо го правите, страхувате се, че един ден всички учебници по история ще бъдат изгорени ли?

— Ако не си забелязал, подобни неща вече са се случвали, Ноа. Не е необходимо да ги изгарят, просто ги променят. Попитай едно хлапе от началното училище какво знае за Джордж Вашингтон и най-вероятно ще чуеш всички глупости, измислени по негов адрес, но няма да чуеш и дума за приноса му за създаването на държавата ни. Попитай някой ученик от гимназията какво знае за Роналд Рейгън и той ще ти каже, че Рейгън е бил актьор, който впоследствие е станал политик, или че по една случайност е бил на власт, когато Горбачов е сложил край на Студената война. Ако попиташ някой студент какъв е смисълът на социалното осигуряване, отговорът ще бъде, че това е начинът да се осигурят пенсии за всички американски граждани. А хората на трийсетгодишна възраст знаят за Втората световна война това, което са видели във филма „Спасяването на редник Райън“. Разбираш ли какво имам предвид? Изобщо не е необходимо историята да се пренаписва. Просто трябва да направиш така, че никой да не си спомня истината.

Ноа внимателно затвори книгата и й я върна обратно.

— Моли.

— Да.

— Кажи ми нещо от Томас Пейн.

Моли го хвана за ръка и докато вървяха, заговори тихо:

— „Настъпило е време, когато човешкият дух е подложен на изпитание — започна тя. — В тези трудни времена войникът и патриотът, които са готови да защитават страната си в мирно време, се отдръпват, но този, който е готов да се бори за нея сега, заслужава цялата любов и благодарност на народа ни. Не е лесно да се пребориш с тиранията, както не е лесно да победиш дявола и въпреки това ние сме убедени, че колкото по-трудна е битката, толкова по-славна е победата. Не ценим онова, което сме постигнали лесно, ценим истински само онова, което сме постигнали с много мъка. Единствено Господ знае каква е истинската стойност на нещата и би било наистина странно, ако не оценим високо такъв божествен дар като свободата.“

Върнаха се обратно в стаята на Моли, тя му даде студения чай и седна внимателно на ръба на хамака. Той се настани на съседния диван, направен от стари щайги с нахвърляни възглавници върху тях. Чаят наистина се оказа много сладък, но не беше лош на вкус.

— Изглежда, Холис е натрупал цял арсенал в стаята си — започна Ноа. — Тези оръжия законни ли са?

— Две от тях са регистрирани. Останалите са в процес на регистрация. Холис се подготвя за участие в изложение на оръжия в северната част на щата.

— Значи отговорът е не, не са законни.

— Знаеш ли през какви трудности трябваше да се мине, за да се узаконят двете пушки в този град?

— Мога да си представя.

— Отне повече от година и мъжът, на чието име се водят, трябваше да даде пръстови отпечатъци, да се яви на интервю и да плати над хиляда долара, за да може да упражни едно от конституционните си права.

— Добре дошла в Ню Йорк. Трябва да се примириш с много неща, щом си решила да живееш тук.

— Чакай, не каза ли преди, че в колежа си учил основи на правото? Сигурно преподавателят ви е отделил няколко минути на Втората поправка на Конституцията.

— Да, така е — отвърна Ноа. — Но има много начини, по които тя може да се интерпретира.

Тя се замисли и след малко отговори:

— „Не трябва да се ограничава правото на хората да притежават и носят оръжие“, това ми се струва съвсем ясно.

— Изпусна точно онази част, която предизвиква спорове.

— В миналото думите „паравоенно движение“ са означавали нещо съвсем различно, Ноа. Първото такова движение е създадено от Бен Франклин. В него са участвали всички мъже, готови да защитават родното си място, независимо каква е била заплахата. Това е било нещо толкова естествено, като да заключиш входната си врата. Днес полицията има задължението да защитава обществото, но никой не е длъжен да защитава теб или мен като индивид. Върховният Съд няколко пъти излезе с такова решение. И със сигурност никой няма да ни защити от правителството, ако, не дай Боже, се стигне дотам. Тъй като съм чела Втората поправка много пъти, според мен тя недвусмислено заявява, че при нужда имаме право да защитим себе си и съседите си.

— Като стана дума за четене — подхвана Ноа, — я ми кажи какви са тези книги на оная полица?

Моли хвърли бърз поглед натам:

— Как какви?

— Прочетох някои от заглавията. Това се нарича подривна литература.

— Хората използват тези книги, за да ни очернят, а някои от тях са написани от враговете ни. Изчела съм всичко, за да знам срещу какво се боря и какво да отговарям, ако ме попитат за тях. Според теб има ли нещо лошо в това?

— Коя е тая откачалка Рагнар Бенсън?

— Въобще не е откачалка — засмя се Моли. — Между другото това е псевдоним, едва ли някой знае кой е той в действителност. Въпреки това в книгите му има доста полезни неща.

— Като това как да си направим гранатомет в мазето ли?

— Това е от времето, когато е бил наемен войник. Оттогава доста се е променил и улегнал. Сега се интересува повече от това как човек може да бъде независим и подготвен да се справи с всяка ситуация от прелестите на живота извън системата.

— Говориш сякаш го познаваш лично.

За момент тя го погледна изпитателно и след това се наведе към него:

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Може би днес не е най-подходящият ден да ми задаваш този въпрос.

— Това е чичото на Холис — прошепна Моли. — А сега се сети кой наследи семейния бизнес и написа някои от книгите?

— Холис? — изненада се Ноа и посочи с пръст зад гърба си. — Този Холис?

Моли кимна и едва забележимо се усмихна:

— Не трябва да съдиш за хората по външния им вид. Той е много умен.

— Да, бе, такъв е бил и „Юнабомбър“^[3]. Доколкото знам, бил е отличникът на класа си.

— Когато си нервен, започваш да се шегуваш — отбеляза Моли. — Така ставаш още по-готин.

— Благодаря.

— Допий си чая или ще си помисля, че не ти е харесал.

Той изпи остатъка на една глътка, а Моли му направи знак да дойде и да седне на хамака до нея.

— А, не — възрази той, — преживял съм двайсет и осем години, без да се опитвам да седна в такова нещо. Ти ела при мен.

— Хайде, никак не е трудно.

— Ще се обърна.

— Няма — тя протегна ръце към него. — Искам, поне за известно време, да забравим всичко около нас. Ела тук, не ме карай да те моля отново.

Нямаше как да откаже на такава молба. Тя му показа как и той внимателно се настани на края на хамака.

— А, сега внимавай — предупреди го Моли. — Вдигни си краката от пода и легни, само гледай да не се обърнеш от другата страна.

Той я послуша и двамата се облегнаха назад, след което в продължение на няколко секунди хамакът се люшкаше насам-натам. След известно местене, клатене и опасност от преобръщане, което караше и двамата да се заливат от смях, крехкото равновесие беше постигнато. В края на краищата двамата се озоваха легнали, гушнати един в друг, а люлката леко се люлееше.

Стаята й нямаше таван и високо над тях, между металните релси на покрива, някой беше подредил бели коледни лампички, които приличаха на звезди по ясно нощно небе.

— Хей, Моли — прошепна той.

— Да.

— Какво ще кажеш да си останем така тук дълго, дълго време?

Тя се притисна до него:

— Де да можехме.

И преди беше забелязал сребърната й гривна, но сега видя, че на нея е гравирано нещо.

— Какво пише тук?

Тя приближи китката си до очите му:

— Нося я от много дълго време и надписът е започнал да се изтрива, така че трудно се чете.

Ноа задържа ръката й и я намести така, че слабата светлина да пада върху полуизтрития надпис. След като най-после беше сигурен, че е прочел думите правилно, каза на глас:

— „По силите ни е да изградим един нов свят.“

— Точно така — потвърди Моли.

— Кой е казал това? Чувал съм го и преди.

— Томас Пейн.

Той отново се отпусна назад.

— Но как си представяш, че можеш да направиш това, Моли? Не казвам, че не си способна, просто не мога да си представя как ще стане.

— Има още нещо — каза тя.

С помощта на другата си ръка тя внимателно обърна гривната, така че да се види надписът на вътрешната й страна: „Вяра — Надежда — Милосърдие“

— Това е… много хубаво.

— Хубаво?

— Изглежда, не те разбирам много добре — извини се Ноа. — Искам да кажа, че разбирам какво означават тези думи, но това не ми прилича на план за действие, нали така? Имаш ли представа срещу какво се изправяш?

— Да, но май враговете ни нямат такава — отвърна Моли.

— Обясни ми.

— Добре — съгласи се Моли. — Ще ти задам един бърз въпрос: Кой е направил първия изстрел по времето на Американската революция?

— Това е подвеждащ въпрос. Никой не знае кой точно е направил първия изстрел.

— Това ли е окончателният ти отговор?

— Да.

Тя се подпря на лакът и се изправи, за да го вижда по-добре.

— Първият изстрел не е бил направен от оръжие. Първият изстрел е била проповедта на Джонатан Мейхю, много години преди битките при Лексингтън и Конкорд. Фразата „Няма да плащаме данъци, докато нямаме свои народни представители“ не е излязла от устата на някой политик. Била е казана от проповедник.

— Значи това е връзката с вярата.

— Нещата са доста по-дълбоки, Ноа. Правата са ни дадени от една по-висша сила. Човекът нито може да ги даде, нито може да ги отнеме. И мисля, че тук е основната разлика между това, което се е случило по време на Френската революция, и това, което ние сме постигнали тук. Ние сме вярвали, че сме водени от волята Божия, а те са вярвали в думите на Годуин. Затова ние сме успели, а те са се поддали на човешките слабости.

Той докосна втората дума, гравирана върху сребърната гривна:

— Ами надеждата?

— Това означава, че ние вярваме в силата на човешкия дух. Надеждата и истината са взаимно свързани — ако всичко наоколо е лъжа, то тогава за нас няма никаква надежда. Ако лекарят ти каже, че си болен, ти не го обвиняваш за диагнозата. Ти знаеш истината, независимо колко страшна е тя, и можеш да направиш план как да се излекуваш. Това е надеждата, т.е. и в най-трудните времена да вярваш, че утрешният ден ще е по-хубав от днешния.

Моли посочи последната от трите думи:

— Милосърдието се обяснява лесно. Ние вярваме, че всеки един от нас може да помогне на другия да достигне до този хубав утрешен ден. Бен Франклин е обяснил значението на думите, изписани върху гривната ми, когато ректорът на Йейл го е помолил да обобщи в какво вярва американският народ. Той отговорил така: „В това, че Бог съществува, че има живот в отвъдното и Той ще ни държи отговорни за всичко, което сме извършили в живота си, и че най-добре Му служим, като служим на събратята си“. Вяра, надежда и милосърдие.

— Звучи добре — каза Ноа и намести възглавницата под главата си. — Но, колкото и да ми е неприятно, трябва да ти призная, че всичко това не ми се струва достатъчно.

— Може би човек не може да проумее всичко изведнъж — заяви Моли. — Никой от нас не се е приобщил към идеята за един ден. Когато дойде времето да го разбереш, ще го разбереш.

На стената до тях висеше скица, нарисувана върху бял лист, закачена така, че да се вижда добре от хамака.

— Кой е нарисувал това? — попита Ноа.

Тя обърна глава натам, извъртя се леко, протегна ръка, свали рисунката от стената и я задържа така, че и двамата да я виждат добре.

Беше зимна картина на малка дървена къща сред гората, близо до поток. Всички подробности бяха изрисувани много внимателно — на верандата имаше люлка, встрани от къщата се намираше градина, оградена с ниска метална ограда, пътека от плоски камъни водеше към входната врата, а по стрехите и первазите на прозорците беше навалял сняг. Бе нарисувана с молив, само прости линии и светлосенки, но чувствителната ръка на художника бе успяла да й придаде неповторима атмосфера.

— Наистина е красиво — отбеляза Ноа. — Къде се намира?

— Никъде, само в съзнанието ми — отвърна тя и го погледна. — Искаш ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Това е всичко, което наистина искам. Ето тази малка къща. Вероятно за човек като теб това звучи доста глупаво.

— Напротив. Звучи ми много добре.

— Искам къща като тази, която да споделям с любимия човек, и свободата да изживея живота си според собствените си разбирания. В преследване на щастието, нали си чувал за това? За всеки човек това означава различно нещо, а и така трябва да бъде. Ето, това е моето щастие, за него мечтая.

— Надявам се, че един ден ще се озовеш там.

— Надявам се и двамата да го направим.

Ноа се замисли за момент.

— Защо сега, в този момент, не излезеш навън и не започнеш да търсиш това място?

— Искаш да кажеш защо аз да не получа каквото искам, пък всички останали да вървят по дяволите?

— Не казах точно това…

— Нашето общество е болно от рак, Ноа. И двамата видяхме рентгеновите снимки. Ако не го спрем, той ще се разпространи навсякъде, независимо къде се опитваме да се скрием. Освен това искам да знаеш нещо, трябва да го знаеш.

— Какво?

— Няма нещо, което не бих пожертвала, за да защитя страната си. Няма значение колко трудно ще ми бъде, но ще направя всичко, което е по силите ми.

— Разбирам те — каза Ноа. — И ти се възхищавам за това.

— Не искам това бреме на плещите си. Не искам да се окажа права. Иска ми се всичко да бъде различно. Ако можех, щях просто да си седя така, както ти каза преди малко.

— А на мен ми се иска да мога да изпитвам такива силни чувства като теб.

Минутите отминаваха в мълчание и докато лежеше така по гръб, вперил поглед в онези изкуствени звезди, и чувстваше тялото й притиснато до своето, Ноа се опита да си припомни какво точно бе преследвал през всичките отминали години. Реши, че единственото нещо, което има смисъл, е обикновената човешка близост.

След това за миг му се стори, че зрението му се замъглява. Сякаш светлините от лампичките по тавана бяха започнали да се размазват и въпреки че премигна, странната светеща мъгла се появи отново, този път съпроводена с усещането, че му се вие свят.

— О, боже!

— Какво има?

— Нищо. Само за момент ми се зави свят.

Усещането едва беше отминало, когато се появи отново, този път по-силно. Той се напрегна и се опита да го потисне. Моли се надигна и го загледа загрижено.

— Добре ли си?

— Да — Ноа се опита да поеме дълбоко въздух. — Добре съм.

Но това въобще не беше вярно. Едно време, докато още бе в колежа, беше участвал в едно глупаво надпиване и след като бе погълнал огромно количество пунш за кратко време, усети как алкохолът навлезе в кръвта му и го удари. Тогава бе изпитал ужасно чувство на безпомощност, защото в момента, в който бе осъзнал каква глупост е извършил, вече не можеше да направи нищо, за да предотврати последствията.

— Трябва да стана — каза той.

Думите му бавно достигаха до слуха му и звучаха доста странно. Започна да го обхваща паника и тогава усети хладната й, успокояваща ръка върху челото си.

— Не мърдай — промълви тя.

В този момент той вече се чувстваше напълно изцеден. Първо го напусна силата, а след това и желанието да се движи. Остана единствено усещането му за някакво бавно движение, започваше да губи съзнание и му се струваше, че е застанал на самия ръб на бездънна пропаст.

Стаята около него се завъртя, предметите губеха очертанията си и тогава видя до себе си трима непознати млади мъже, облечени в костюми и вратовръзки.

— Време е да тръгваме, Моли — каза единият от тях, а гласът му бе далечен и нереален.

— Оставете ме само още минута. Чакайте ме долу.

Те си отидоха, но на тяхно място се появи някаква нова фигура.

— Нали ще останеш при него, Холис?

— Ще остана, докато мога.

Ноа усети ръцете й, които го прегръщат, сълзите й върху бузата си, устните й до ухото си и тогава го обгърна тъмнината. Беше изпаднал в безсъзнание, но последните думи, които прошепна в ухото му, останаха съвсем ясни в настъпилия мрак:

— Наистина съжалявам.