Глен Бек
Залезът на демокрацията (44)

Глава 42

Ноа беше глътнал последното хапче още по средата на полета и сега, когато ефектът му вече отзвучаваше, започваше да изпитва първите неприятни признаци на абстинентния синдром. Когато стигнаха до офиса за коли под наем, вече се чувстваше истински зле. Болеше го глава, побиваха го тръпки, виеше му се свят, гадеше му се и се чувстваше ужасно отпаднал. Положението му беше тежко, а през следващите няколко часа вероятно щеше да се влоши още повече.

Моли караше, тъй като той очевидно не бе в състояние да седне зад волана, а тя, най-меко казано, караше целеустремено. Ако Ноа не се чувстваше така зле и беше в подходящото авантюристично настроение, сигурно щеше да приеме всичко значително по-лесно. Сега обаче, когато все по-ужасно започваше да му се гади, цялото това лашкане, ускоряване и рязко натискане на спирачката в тежкия трафик не му се видяха никак забавни.

Освен това тя през цялото време мълчеше. Откакто се бяха качили в колата, отговаряше едносрично на въпросите му и съвсем ясно му даде да разбере, че нищо не е толкова важно, че да се налага да го дискутират точно в този момент.

Бяха излезли от Лас Вегас преди повече от половин час, затова всичките му надежди, че ще успее да се наспи добре в някой петзвезден хотел, бяха останали на поне трийсет мили зад гърба му. Ако се съдеше по стрелката на скоростомера, накъдето и да се бяха отправили, трябваше да пристигнат там възможно най-скоро.

— Ако продължаваш да караш така, полицията ще те спре — предупреди я Ноа.

Тя не отговори и продължи да кара все така бързо.

— Къде отиваме, Моли?

— Да помогнем на един приятел — отвърна тя рязко. — Моля те, престани да ми говориш и ме остави да карам.

— Добре.

— Благодаря ти.

Не след дълго излязоха от магистралата и поеха по един тесен път през пустинята, който на екрана на GPS-а приличаше на тънка линийка. Преди да потеглят й бе отнело доста време и нерви да въведе крайната им цел в устройството. Беше му казала, че й е много трудно, тъй като адресът не се състоеше от улица и номер, а само от координатите на географската широчина и дължина.

Листчето, от което беше преписала тези координати, все още стоеше завряно в една от поставките за чаши.

Добре тогава.

Щом тя не искаше да му отдели няколко секунди и да му каже какво точно си беше наумила, той щеше да разбере сам. Преди Моли да успее да го спре, той взе листчето, разтвори го, запали лампичката на тавана на купето и приближи написаното до очите си.

На листа имаше два пренесени от друго място есемеса или имейла, не беше много ясно кое от двете. Може би защото мозъкът му работеше на забавени обороти, но му се наложи да ги прочете два пъти. Първия път съзнанието му отказа да възприеме написаното.

„моли,

кажи на всички — стойте далече от Лас Вегас в понеделник

ФБР оп. «извънредна ситуация»

пази се

целувки

дб“

„ЛИЧНО — НЕ ПРЕПРАЩАЙ — ИЗТРИЙ СЛЕД КАТО ПРОЧЕТЕШ!

Срещата днес, понеделник следобед, южна Невада.

Ако не се обадя до сряда, значи съм мъртъв^[1],

ето къде да търсите трупа ми

37° 39’ 54.35 северна ширина

116° 56’ 31.48 западна дължина

СТОЙТЕ ДАЛЕЧЕ от Невада

дб“

— Не е за вярване.

Тя му хвърли бегъл поглед, после отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Когато отвори ръката си, в която бе стискал листчето, то бе толкова смачкано, че бе станало нечетливо.

— Не мога да повярвам — повтори Ноа, — ти и хората ти отново ме оплетохте в мрежите си.