Глен Бек
Залезът на демокрацията (36)

Глава 34

Ноа стоеше до вратата и наблюдаваше как последните посетители се сбогуваха и после един по един минаха покрай него. Навсякъде в стаята бяха подредени цветя — в кошници, във вази, дори в кани за вода. Бяха вкарани няколко допълнителни масички на колелца, за да има къде да се сложат многобройните подаръци от доброжелателите.

Последният от посетителите затвори вратата след себе си, но Ноа продължи да стои на мястото си, докато Бевърли Емерсън не погледна към него. Тя се усмихна едва — едва и с превързаната си ръка направи жест, с който го канеше да седне до леглото й.

— Ето, че отново се срещаме — каза тя.

Шепнеше едва доловимо, като че ли белите й дробове можеха да задържат минимално количество въздух.

По лицето и ръцете й имаше следи от побой, черни, неравномерни петна с жълтеникави кръгове около тях. На врата й имаше превръзка, с нещо кафяво, засъхнало в средата. Беше отпаднала и останала съвсем без сили. Приличаше на бледа сянка на жената, с която Ноа се бе запознал в петък вечер. Единствено непроменено бе неповторимото огънче, което играеше в светло-зелените й очи.

Ноа нямаше представа какво трябваше да каже, затова изговори първото, което му мина през ума:

— Ще се оправиш.

При тези думи тя отново се усмихна, поклати бавно глава и докосна леко ръката му.

— Не трябва да се самозаблуждаваме — промълви тя. — Нямаме време за това.

Докато говореше, дъхът й излизаше на пресекулки, успяваше да изговори само по една-две думи, преди отново мъчително да си поеме въздух.

— Не очаквам да разбереш защо Моли стори онова, за което я бях помолила — тя стисна ръката му по-силно, като че ли цялата й сила бе съсредоточена в този жест. — Аз съм виновна, не тя. Но сега съм на смъртно легло и затова те моля да забравиш всичко друго, освен онова, което ще ти кажа.

— Добре.

— Дъщеря ми е в опасност. Трябва да ми обещаеш, че ще я отведеш на сигурно място.

В главата му се блъскаха всякакви противоречиви мисли, но въпреки обърканото си състояние и събитията от последните дни, за първи път в живота му приоритетите му се подредиха съвсем ясно и той разбра, че отговорът може да бъде само един-единствен:

— Обещавам.

Натискът върху ръката му леко намаля, жената отпусна глава върху възглавницата и затвори очи. След малко по лицето й пробягна бегла усмивка, сякаш бе приключила с мълчаливата си молитва.

— Благодаря ти — прошепна Бевърли.

Ноа не отговори, не искаше да излезе така, все едно благодарствените й думи бяха отправени към него.

— Отпратих Моли от тук, но тя все още не е в безопасност — промълви тя. — Сега чака близо до летището. Отвори най-горното чекмедже на нощното шкафче. Моли се обади и каза на една от сестрите къде се намира, записано е на едно листче.

— Добре — отвърна Ноа. — Тогава да тръгвам.

Той понечи да освободи ръката си от нейната, на тя не го пускаше.

— Знаеш ли срещу какво се борим, синко?

— Мисля, че да. Срещу едни много лоши хора.

Тя го погледна така, сякаш завиждаше на наивността му.

— „Послание на свети апостол Павел до Ефесяните, 6:12“, прочети го, когато можеш.

— Ще го направя — обеща той.

— В теб има много сила, Ноа. Повече, отколкото ти самият можеш да повярваш. Отдавна знам за майка ти и за добрите дела, които е искала да извърши. Точно това е видяла Моли в теб, поне тя така ми каза. Ти си копие на майка си, не на баща си. А сега и аз виждам точно това.

— Радвам се, че някой мисли така.

— Ноа…

— Да.

Отново се появи същата бледа усмивка.

— Ноа, като Ной от библията, нали се сещаш?

Ноа кимна и въпреки всичко около себе си, не успя да сдържи усмивката си.

— Ной от Стария Завет.

При тези думи жената отново стисна ръката му.

— Той не е бил избран, защото е бил най-добрият човек, живял някога на земята — каза тя тихо. — Просто в онзи момент не е имало по-добър от него.

Едва бе направил няколко крачки в коридора, когато Елън Девънпорт го настигна. Стисна го здраво за ръкава, дръпна го в една от близките стаи, която служеше за склад, и затвори вратата.

— Трябва да тръгвам, Елън.

— Първо трябва да ме изслушаш. Току-що научих някои неща, докато ти беше вътре. Каква ти се пада тази жена?

— Майка на моя приятелка.

Елън кимна.

— Седни за малко:

По тона й разбра, че не трябва да спори с нея, затова придърпа една табуретка и седна.

— Какво има?

— Предполагам вече знаеш, че тя умира.

— Как можеш да говориш подобни неща? Просто й е бил нанесен жесток побой, нали така? Не е толкова стара. Всичко ще се оправи с времето…

— Тихо. Чуй ме сега. Някои неща не могат да минат с времето, Ноа. И който й е причинил това, го е направил, с цел да я убие.

— Какво искаш да кажеш?

— С никого няма да споделяш това, което ще ти кажа, разбра ли? И то не само защото мога да си изгубя разрешителното.

— Добре.

— Наистина са я пребили, но са го направили само за собствено удоволствие. След това са я отровили.

Ноа усети как по тялото му преминаха тръпки.

— С какво са я отровили?

— Паракват — отвърна Елън, но по погледа му разбра, че това не му говори нещо. — Сега разбираш ли какво точно са направили онези зверове? Паракват е хербицид. Използва се за унищожаване на плевели.

— Хербицид — повтори Ноа, въпреки че много добре бе чул думите й.

— Той причинява необратима фиброза на белите дробове, образуват се сраствания и накрая човек просто престава да диша. Ако не умре веднага от задушаване, всичките му системи започват една по една да отказват и така настъпва краят. Лекарите не могат да направят абсолютно нищо, за да помогнат на жената, не могат дори да й подават кислород. От него състоянието й само ще се влоши още повече. Може би ще живее още ден или седмица, но тези, които са й го причинили, са искали да умре в мъки.

— Лекарите откъде знаят, че е бил използван този хербицид?

— Препаратът лесно се открива при лабораторни изследвания, но в този случай това не е било необходимо. Убийците й са оставили спринцовката във врата й. Когато линейката пристигнала, тя все още е била там.

Ноа бързо се изправи и в същия момент усети, че отново започва да му прилошава.

— Къде са хапчетата, които взе от мен?

Елън бръкна в джоба си и му върна шишенцето.

— Написах ти указание как да ги използваш. Бъди много внимателен, разбра ли? Не знам какво се опитваш да преодолееш в момента, но по-добре остави състоянието да отмине само, вместо да се тъпчеш с лекарства.

— Довиждане, Елън. Благодаря ти за всичко.

— Нямам представа как си се забъркал във всичко това — продължи тя, — но разбери добре. Има стотици начини, по които можеш да убиеш човек. А този, който е в състояние да причини такова нещо на друго човешко същество по този начин, не би се спрял пред нищо.