Глен Бек
Залезът на демокрацията (18)

Глава 16

Стюарт Кърнс затвори черното калъфче с документите си, след като се убеди, че сержантът зад бюрото ги е разгледал внимателно. Лицето на мъжа остана абсолютно безизразно, но когато най-накрая вдигна очи, от погледа му стана ясно, че е разбрал за какво става въпрос.

Кърнс му подаде голям кафяв плик, в който се намираха разрешителното да проведе разпит и заповедта за освобождаването на затворника при определени условия. Мъжът прие документите с рязко движение и внимателно ги подреди при останалите, за да изчакат реда си. След това безмълвно направи знак с глава към агент Кърнс. Агентът измина разстоянието до малкия съседен кабинет и седна да чака, както всички останали.

Кърнс си помисли, че това беше още една от привилегиите, които значката даваше. Цивилните граждани трябваше да отидат първо в отдела за моторни превозни средства, за да бъдат обслужени по този любезен начин.

Всъщност това беше демонстрация на власт, съвсем нищожна власт наистина, но неизбежно присъстваща при всяка бюрократична процедура. Дори и най-ниските чинове си придаваха важност и не пропускаха възможността да покажат на останалите къде им е мястото. В този случай служителят на ФБР бе принуден да прояви любезност при вида на значката, на която беше изписано „Полицейско управление на Ню Йорк“.

Вече много по-малко се дразнеше, когато при изпълнение на служебните си задължения често се сблъскваше с подобно масивно-агресивно поведение. След като трийсет и една години бе блъскал глава в стената на правоохранителната система, нямаше защо да се учудва, ако един ден установеше, че мозъкът му се е превърнал в пихтия, а стената все още си стои на мястото. Не можеш непрекъснато да си затваряш очите за случващото се около теб. Първата му съпруга, застанала на прага, за да си тръгне завинаги, го беше казала най-добре: Не става въпрос за другите хора, за шефа ти, за враговете ти или за хлапето от супермаркета. Става въпрос за теб самия. Ти получи точно това, което искаше, Стюарт.

Благодаря ти още веднъж, слънчице, за подкрепата, която ми оказваш. Ти беше най-доброто нещо, което ми се случи в живота. Съпруга номер две дори не остави бележка, когато си замина.

Малкото помещение, в което го пратиха да изчака, беше чисто, но задушно. Нямаше нито един прозорец. Голите стени бяха боядисани в мрачен нюанс на бежовото, а мебелите бяха стари, зацапани и очевидно събрани откъде ли не. Надрасканото дървено бюро спокойно можеше да е същото, на което авторът на „Моби Дик“, Херман Мелвил, е писал, когато е бил затворен тук по време на Гражданската война. Каквито и удобства да предлагаше на посетителите огромната сграда на предварителния арест на Манхатън, тази стая сигурно беше една от най-непривлекателните.

На бюрото беше поставена рамка, в която все още стоеше жълтеникавата семейна снимка, купена от магазина. От портрета на задружното селско семейство го гледаше отражението на преждевременно остарял мъж, с посивяла коса и масивна челюст. Колко бързо минават годините!

Сержантът от приемната почука на вратата, влезе и му подаде копията от необходимите документи, всички подписани и парафирани.

— В момента извеждат вашия човек — каза той. — Ще бъде тук след минута.

— Чудесно.

— Трябваше да ми кажете — добави сержантът, изведнъж станал изключително любезен.

Стюарт Кърнс намести очилата си, но не вдигна поглед от документите, които преглеждаше.

— Вие също можехте да попитате — отвърна той.

При тези думи сержантът усети, че е отпратен, и побърза да напусне стаята.

Промяната в отношението на сержанта без съмнение се дължеше на това, че бе разбрал кой е възложил задачата на Кърнс. На ченге като него, което по цял ден се занимава с бумащина, можеше да му достави удоволствие съвсем съзнателно да остави един федерален агент да виси и да чака половин ден, но когато заповедта идва директно от щаб квартирата на Обединените сили за борба с тероризма във Вашингтон, никой в неговата позиция не иска да се окаже, че е бил спънка във войната срещу терора.

Кърнс погледна часовника си. Седем и половина и ако можеше да се съди по шума отвън, обитателите на Гробницата вече се разбуждаха.

Шумът на подобни места е съвсем специфичен. Ако се намираш между обитателите, то той е заглушен от врявата, която хората около теб вдигат. Но отдалече всички тревожни гласове се сливат в един общ шум, който напомня на зловещ вятър — кънтящ, непрестанен вой, който се носи откъм килиите в определени часове на денонощието.

Докато чакаше, Кърнс извади от куфарчето си една голяма папка и я отвори на бюрото пред себе си. Това беше съкратената версия на досието на младия човек, с което ФБР разполагаше и с когото агентът щеше да се срещне след малко. Бяха го уверили, че мъжът по никакъв начин няма да се окаже костелив орех, особено тази сутрин, след като специално е бил изпратен да прекара тежка нощ в килията на най-закоравелите рецидивисти. При повечко късмет двамата бързо щяха да сключат сделка, без да си губят времето в излишни преговори.

Папката се оказа необикновено дебела за човек, който никога не е бил арестуван за нещо по-сериозно от притежание на незначително количество наркотици — предимно кокаин, както и малко синтетична дрога, а преди години в него е бил открит чувал за боклук, пълен с първокачествена марихуана. Тогава поискал споразумение с прокурора и бил освободен, след като свидетелствал срещу съучастниците си. Този факт си заслужаваше да се отбележи специално.

Когато бил двайсет и няколко годишен, направил неуспешен опит за самоубийство, който по-скоро е бил вик за помощ, отколкото желание да сложи край на живота си. Но през деветдесетте години, когато излежавал девет-десет дневна присъда в щатския затвор в Луизиана, последвал нов опит, този път много по-сериозен. Страницата, на която се съобщаваше това, беше маркирана, както и психиатричната му експертиза от онова време.

Имаше също така и дребни данъчни измами, както и други нарушения на закона още от времето, когато е бил тийнейджър. Последните данни бяха от по-ново време и бяха събрани в резултат на разрешение от прокурора да се наблюдава домът и работното му място. Освен това в папката имаше записи от едно шоу, към което властите проявяваха интерес. То се излъчваше по някакво непрофесионално радио. Имаше и списък на видеоматериали, които се разпространяваха по интернет от група, наричаща себе си „Патриот“. Когато за пръв път поиска разрешение за подслушване на телефона му, обвинението беше отбелязано като „подстрекателство към неподчинение / контра тероризъм“. Но последното официално разрешение беше дадено от три сътрудничещи си институции, чиито съкращения бяха отбелязани в полето — ДС-ОСБТ, НМ-РГБВТ, НМ-РГКОМП.

Обединени сили за борба с тероризма, Работна група за борба с вътрешния тероризъм и Работна група за контрол на оръжията за масово поразяване. Офисите на последните две се намираха в Ню Мексико.

Ако се съдеше по съдържанието на папката и, което беше далеч по-важно, съдейки по собствения си дългогодишен опит в тази област, Стюарт Кърнс заключи, че властите никога не са се притеснявали сериозно от дейността на този млад мъж. Като че ли преди много години е било взето решение да го заловят и обвинят в нещо, но не са били много сигурни в какво. Той никога не е представлявал истинска заплаха, просто е приказвал много и това е създавало известни проблеми. Но както е известно, и по-странни неща са се случвали на този свят.

В наши времена защитниците на гражданските права все повече губят битката между националната сигурност и личните свободи. Това се случва постепенно, а и всеки път, когато сме отстъпвали от гражданските си права и свободи, ни се е струвало, че го правим в името на сигурността си. С времето обаче бяха настъпили сериозни промени. Днес дори и най-либералните политици открито поддържат идеята за превантивно задържане на хора, заподозрени в тероризъм, за неопределено време без съд и присъда, за провинения, които в някои случаи никога не са извършили.

В миналото, когато нещата са били по-прости, презумпцията за невинност е била доктрина, достойна за уважение, макар че трябва да признаем, че невинаги се е прилагала на практика. Днес тя е по-скоро идеал, към който се стремим, отколкото основополагащ принцип в американското правораздаване. През последните години все по-уплашеното общество с готовност приема, особено когато става въпрос за определени групировки и провинения, подмяната на този основен принцип с друг, а именно: Арестувай ги и при най-малко съмнение.

Към папката имаше прикрепена снимка на мъжа, направена предишната вечер по време на някакво събиране на крайнодесни екстремисти. Тогава той влязъл в открит конфликт с полицията и вследствие на това Стюарт беше получил среднощно телефонно обаждане, при което му бе съобщено, че е възможно да са попаднали на важна липсваща част от пъзела. Имаше вероятност мъжът да изрази готовност да помогне на страната си, но ако това не се окажеше вярно, то тогава не им оставаше нищо друго, освен да го принудят да направи всичко възможно да помогне на самия себе си.

Към вратата се приближиха трима надзиратели, които водеха със себе си един затворник в твърде окаяно състояние. Той едва се държеше на краката си или вследствие на силна преумора, или поради побоя, нанесен от съкилийниците му през нощта.

Надзирателите го вкараха в стаята, настаниха го да седне срещу бюрото, закопчаха го с белезници за стола, оставиха един найлонов плик с вещите му до него и след като новият му настойник кимна и подписа документите, излязоха, без да продумат и дума.

Главата на мъжа висеше надолу, брадичката му опираше в гърдите. Ако страничните облегалки на стола не го подпираха, сигурно щеше да се стовари на пода.

— Ти ли си Даниел Карол Бейли?

Когато чу името си, той се стресна, сякаш се събуждаше от някакъв кошмар. Понечи да раздвижи ръце, но белезниците не му позволиха. Примигна и сви рамене, като че ли очакваше някой отново да го срита в главата. Изглеждаше твърде зле, но ако го почистеха и пооправеха малко, сигурно щеше да може да пътува и така щяха да се вместят в графика. Ако основният му проблем бяха не толкова синините и нараняванията, а преумората и недоспиването, то тогава всичко беше наред, можеше да си отспи и в самолета.

— Ти ли си адвокатът ми? — попита Бейли.

Гласът му беше слаб, думите му едва се разбираха. Устните му бяха подути, погледът му трудно се фокусираше, едното му ухо беше раздрано, очевидно някой бе откраднал обицата му или го беше ухапал. Преди да го доведат, някой се беше погрижил за него и доста нескопосано бе почистил кръвта, засъхнала около носа и устата му, но трябваше първо да го заведат на истински лекар, ако искаха да го закарат на летището.

— Не, не съм адвокатът ти.

— Искам да се обадя по телефона, имам право да се обадя по телефона…

— Сега, ако искаш, можеш да се обадиш и да извикаш адвоката си. Имаш това право. Но трябва да те предупредя какво ще последва, ако го направиш. Имам информация от възможно най-високото място. Като се има предвид досието ти, повдигнатите обвинения от миналата нощ и най-вече — при тези думи Кърнс посочи папката пред себе си — данните от провежданото в момента федерално разследване, дори и с най-добрия адвокат ще ти дадат петнайсет-двайсет години в много по-гаден затвор от този. Това са фактите. Но нещата могат да се случат и по друг начин, Дани.

Задържаният като че ли бавно започваше да идва на себе си и да разбира какво се случва в момента.

— Кой си ти?

Стюарт Кърнс му показа служебната си карта, след това я извади от калъфчето и я постави на ръба на бюрото.

— Ще ти кажа само няколко думи, но съм сигурен, че те много ще ти харесат — заговори той. — Аз съм представител на властта и съм тук, за да ти помогна.