Глен Бек
Залезът на демокрацията (13)

Глава 11

Ноа съвсем загуби сметка колко бири беше изпил, падаше се горе-долу по една бира на всеки от специално поканените оратори. За кратко дори се поколеба дали да не почне игра на надпиване със самия себе си. Условието беше да изпива по една бира всеки път, когато чуеше някоя от мръсните думи прогресивен, социалист или глобализъм, но в такъв случай щеше да се озове пиян под масата само след няколко минути. Всички речи бяха различни, но същността им бе все една и съща. Дребните различия бяха основно в две насоки — кой е виновен за ужасното състояние, в което се намира страната, и какви действия трябва да се предприемат.

Продължаваше да седи самотен на масата до сцената. Нямаше никаква причина да остане след като Моли се разсърди, но просто не можеше да събере сили да стане и да си тръгне. Освен това ядът, който трупаше в себе си, подхранван от количеството изпита бира, го караше да се чувства по-добре в тази ужасна вечер.

Тълпата около него започна да се разпръсва след края на поредното музикално изпълнение. Ноа се надяваше да зърне някъде келнерката и да й поръча още една бира, но вместо нея до масата му се приближи огромният брадат мъж, с когото се беше запознал по-рано. Холис, чието фамилно име така и не разбра, направи знак към свободния стол срещу Ноа. Доколкото можеше да се разбере по онази част от лицето му, непокрита с четинеста брада, питаше дали столът е свободен.

— Заповядай, седни — покани го Ноа любезно.

Столът изглеждаше като куклена играчка до този огромен, добросърдечен гигант, но все пак издържа, когато Холис се отпусна върху него.

— Чудя се защо реши да седнеш при мен, след като можеш да избереш между стотина други, които със сигурност са по-приятна компания.

В този момент келнерката дойде, остави нова бира пред Ноа и бутилка кока-кола пред Холис. Той я изчака да си тръгне и след това отговори:

— Ами, просто ми се видя някак тъжен.

Точно тогава, като че ли за да развали още повече настроението на Ноа, на сцената се качи главният оратор за тази вечер — знаменитият Дани Бейли. При появяването му зазвуча хевиметъл, а публиката започна така бясно да го аплодира, че чашите на бара задрънчаха.

— Здравей, Ню Йорк! — изкрещя Бейли и съвсем заприлича на застаряваща рок звезда на поредния си прощален концерт.

Той насочи микрофона към тълпата, която му изрева в отговор, но не направи никакъв жест, с който да я накара да замълчи. Напротив, невъобразимият шум продължи още цяла минута, докато той спокойно извади лист хартия от джоба си и отново взе микрофона.

— Благодаря ви, искрено ви благодаря. Мога да слушам аплодисментите ви цяла нощ. Я да ви чуя, вие ли сте моите хора? Как можем да разпознаем кога един политик лъже? — попита той и отново насочи микрофона към публиката.

— Когато си мърда устните! — изрева тълпата в отговор.

— Точно така — потвърди Бейли. — Забележете какви имена измислят на законите, които гласуват, без дори да са ги прочели. Ако го нарекат Патриотичен закон, значи не след дълго ще започнат да го използват, за да преследват нас, истинските патриоти. Когато говорят за „нет неутралитета“, те всъщност искат да го използват, за да неутрализират враговете си. „Доктрината за справедливост“ на практика има за цел несправедливо да постави свободното слово под правителствен контрол и така да обезсмисли правата, дадени ни от Първата поправка на Конституцията. Имиграционната реформа, здравната реформа, моля ви, не си правете никакви илюзии, когато говорят за реформиране, те всъщност имат предвид трансформиране. И веднага ми идва наум въпросът „В какво се опитват да ни трансформират?“ Дали искат да направят страната ни по-добра, по-силна и по-свободна? Или да я превърнат в място, където хората могат по-лесно да бъдат контролирани, експлоатирани и манипулирани?

Събранието бурно изрази съгласието си с думите му. Бейли взе в ръка листчето хартия и направи знак на всички да замълчат.

— Някой от вас тук случайно да си търси работа? Безработицата вече прехвърли двайсет процента, имам предвид истинската безработица, а не онези измислени цифри, които всяка вечер ни поднасят във вечерните новини. Но това далеч не е всичко. Безработицата е четирийсет процента, ако имаш късмета да си млад чернокож мъж в нашата свободна държава. Донесох тази обява, защото предположих, че някой от вас може да се заинтересува от нея.

Държеше листчето така, че да има достатъчно светлина да прочете написаното.

— Открих я миналата седмица в един правителствен сайт. Това е наистина чудесно предложение да станете това, което те наричат специалист по интерниране и принудително заселване.

Последвалата реакция на тълпата бе шумна и изпълнена с яд.

— Хайде, успокойте се, помислете малко. Двайсет и пет процента от всички затворници по света се намират тук, в тази държава. Но, по дяволите, в САЩ живее само пет процента от населението на планетата. Значи ние имаме изключително голям относителен дял престъпници, нали така?

Един мъж, който стоеше встрани от прожекторите на сцената, му подаде купчина документи.

— О, я почакайте — продължи Бейли и се престори на искрено изненадан при вида на най-горния документ. — Какво е това? Мисля, че нямаме право да го видим. Това е Военна заповед 210–35 отпреди пет години. Бихте ли й хвърлили един поглед? Озаглавена е „Трудова програма за цивилните затворници“. Може би затова са им необходими нови специалисти по интерниране и принудително заселване.

Тълпата отново избухна гневно.

— Я успокойте малко топката. Това са опасни престъпници. В края на краищата някой трябва да ги тури в ред, нали така? Защо да не ги изпратим във военен трудов лагер и да ги накараме да поработят безплатно? Щом ние не сме на тяхно място, значи няма за какво да се тревожим.

Бейли взе друг документ от купчината и го разгърна:

— А какво е това тук? Меморандум от 1970 година, написан от човека, който по-късно стана директор на Федералната агенция за действие при извънредни ситуации. В този документ се иска задържането и интернирането на двайсет и един милиона, цитирам, „американски негри“ в случай на масови безредици. Не мога да си спомня точните цифри, но според мен по онова време цялото чернокожо население на Америка е било приблизително двайсет и един милиона. А това тук — той замижа и зачете написаното на най-горния документ, — според Плана на американските въздушни сили за действие при масови безредици, 55–2, министърът на отбраната има право да използва американските въоръжени сили за възстановяване на реда и законността в страната в случай на криза. През 1984 година, скрити зад този план, са извършили учение, което нарекли Rex-84^[1], виждате, че не им липсва чувство за хумор. Целта на учението е била да проверят колко бързо могат да задържат всички непокорни американци, попаднали в списъците им.

Докато говореше, Бейли продължаваше да показва документ след документ:

— Ще попитате какви са тези списъци. Ами, всякакви. Списъкът на ФБР, наречен ADEX, е създаден в края на шейсетте години. ADEX означава агитаторски индекс. В него са включени всякакви опасни интелектуалци, профсъюзни организатори и противници на войната във Виетнам. Днес Министерството на вътрешната сигурност е изготвило така наречения Списък на потенциални терористи и в него са включени имената на почти милион и половина души, като броят им нараства с двайсет процента всеки месец. Регистрирал си се, че притежаваш оръжие? В списъка си. Направил си дарение за друга партия, освен Републиканската и Демократическата? В списъка си. Влязъл си в сайта ми? В списъка си. Държал си реч за правителствените списъци пред група разпалени патриоти? В списъка си. Но на кого му е притрябвал този списък, щом могат да те следят, когато си поискат? Всички сте чували за устройството „Дигитален ангел“, което могат да имплантират под кожата ти, нали така? Казват, че в него щяла да се съхранява медицинска информация и че било предназначено за сигурността на децата и болните от Алцхаймер.

При тези думи тълпата започна да вика и свирка.

— Почакайте, може би този път ни казват истината, но какво от това? Истината няма никакво значение. С „Дигиталния ангел“ искат да ни пратят за зелен хайвер. Всички много се тревожим от имплантирането на чипове, докато чакаме на опашка, за да си купим новите модели на iPhone или блекбъри. За бога, хора, прочетете написаното със ситни букви! Не са необходими нови технологии, за да могат да ни проследят къде се намираме. Ние сами си купуваме старите! И като стана дума за това, да не забравя да благодаря на нашите приятели от интернет. Това е мястото, където, поне засега, ние можем да ги следим също толкова лесно, колкото те следят нас.

Ноа почувства, че го обливат горещи вълни. Бейли държеше в ръката си копие на изтеклия документ, за който ставаше въпрос на събранието този следобед. Цялата сутрин Ноа беше полагал огромни усилия, за да го обезсмисли. Непрекъснато си повтаряше, че сега този документ е съвсем безобиден, практически нищо не означава, но самодоволното изражение на мъжа на сцената започваше истински да го дразни.

— … ако говорите против абортите — Бейли продължи да чете документа, — ако сте ветеран от войните, ако сте защитник на Втората поправка, противник на нелегалната имиграция, искате да обучавате децата си вкъщи, ако на бронята на колата си сте залепили стикер с „Чък Болдуин президент!“ или, ако, пази боже, открият у вас копие на американската Конституция, то тогава вие, американски патриоти, вие майки, бащи, баби и дядовци, вие, пазители на свободата, ще бъдете обградени много внимателно с насочено към вас оръжие, защото може да се окаже, че сте терористи!

Тълпата реагираше на думите на Бейли все по-войнствено. Не повече от десет процента от присъстващите одобряваха този начин на говорене. И макар че това малцинство все още не беше предприело никакви физически действия, не беше далече моментът, в който щеше да го направи.

— Почакайте малко, почакайте. Вярно е, че всички сме в списъците им, но нали няма да дойдат ей така изведнъж да ни съберат и да ни изпратят в концентрационни лагери? Това може да стане само в случай на някакво непредвидено събитие, за което да ни обвинят. Тогава кой решава дали и кога сме в криза? Може би Конгресът? Същият този беззъб Конгрес, който така и не е обявил официално война на нито една от седемдесетте страни, в които наши мъже и жени се бият и загиват от 1945 година насам? Същият този Конгрес, на когото дори не му е било позволено да разбере какви са правомощията на правителството в случай на ядрена война, а те са влезли в сила през осемдесетте години? Не, Конгресът няма да реши нищо — Бейли показа друг документ. — Нещата са много по-страшни. След въвеждането на Президентската директива 51 всичко вече е съвсем официално. Президентът решава. Законно избраният президент поема контрол върху изпълнителната, законодателната и съдебната власт или както се казва в Президентска директива 67, започва да функционира „Извънредно конституционно правителство /ИКП/“. По негова заповед САЩ се превръща в ИКП и положението остава непроменено, докато някой нов великодушен крал не реши, че опасността е преминала. Истината е, че това може да се случи само тогава, когато управляващите си пожелаят. В случай че не знаете, страната ни официално е в извънредно положение почти през цялото време от 1933 година насам. Осъзнавате ли, че ако живеете на не повече от сто мили от брега или от сухоземните ни граници, вие се намирате в така наречените „Зони, в които Конституцията не важи“, където всички Закони за правата на човека не означават нищо? И това не го казвам аз, казва го Американският съвет за защита на гражданските свободи. Две трети от нас живеят в тази зона, а това са двеста милиона американски граждани. Знаете ли, че тази вечер, в града, в който се намираме, нашите любезни ръководители са създали, според думите им „Зона на свободното слово“, където всички ние можем да упражняваме правата си, дадени ни от Първата поправка. Това място се намира далече от центъра, в един ограден паркинг, където управниците и медиите няма да бъдат обезпокоявани от думите ни. Дами и господа, по силата на неотменимото ми право и власт, дадени ми от нашия Създател, най-официално обявявам мястото, където се намирам в момента, както и всеки сантиметър от великата ни страна, простираща се от Атлантическия до Тихия океан, за Зона на свободното слово!

Ноа успя да хване чашата си, преди да се обърне, защото някой от ликуващата тълпа блъсна масата му. Всички ръкопляскаха с пълна сила и моментът, в който физическото насилие щеше да се отприщи, не беше далече. От сцената Дани Бейли даде знак, че иска да продължи да говори.

— Знам, че всичко изглежда ужасно — започна отново той. — Но да ви кажа ли защо ще ги победим? Ще ги победим, защото щом истината веднъж излезе на бял свят, вече нищо няма да я спре. Когато достатъчно хора се събудят от съня си, осъзнаят какво става и излязат от сенките, готови за бой, тогава вече никой и що няма да може да ни спре. Спомнете си думите на един велик мъж: „В началото не ни обръщат внимание, след това ни се подиграват, после започват борба с нас.“

— И накрая ни побеждават — обади се Ноа.

Това беше един от онези кошмарни моменти, когато сънуваш, че си влязъл в класната стая по долни гащи. В момента, в който Ноа си каза на глас тези четири думи, цялата зала беше потънала в абсолютно мълчание, в очакване на грандиозния финал на речта. И по някакъв злощастен трик на акустиката, наркастичната перифраза, която Ноа беше направил на думите на Ганди, достигна до слуха на всички присъстващи.