Глен Бек
Залезът на демокрацията (15)

Глава 13

Отвори очи и я видя надвесена над него.

Множеството най-разнообразни болки, които изпитваше, го убедиха, че образът й не е плод на въображението му. Главата му лежеше в скута й, а Моли бе обвила ръце около него, докато препълненият полицейски микробус подскачаше по неравните улици на път към центъра на града.

Полицейски микробус!

— Здрасти — каза тя.

— Здравей.

Светлината от синьо-бялата флуоресцентна лампа беше силна и неприятна. Извърна глава и моментално усети остра болка в гърба си, сякаш оса го беше ужилила право в гръбначния мозък. Задната част на микробуса беше претъпкана с хора, между които той бегло разпозна някои от присъствалите тази вечер в кръчмата. Повечето стояха изправени, но някои, също като него, бяха полегнали, очевидно изпитвайки физическо страдание.

Ноа отново вдигна очи към Моли:

— Какво се случи…

Тя докосна устните си с пръст и му направи знак да замълчи. Тогава той забеляза, че китките й са вързани с найлонови ленти.

Микробусът се наклони и спря рязко, задните врати се отвориха, някой го дръпна силно и го извлече на улицата. Новинарските екипи и репортерите вече бяха пристигнали и ги чакаха готови да предават от мястото на събитието. Прожекторите бяха включени моментално и кореспондентите на местните и национални медии започнаха да крещят в стремежа си да зададат въпроси, а операторите се блъскаха, за да заснемат сцената отблизо. Ноа едва се държеше на краката си, когато заедно с останалите бе строен в редица и подкаран към полицейския участък.

След като репортерите останаха отвън, последва поредица от обискиране и претърсване, придружени от резките заповеди на полицаите, докато накрая се чу изщракването на металната врата и всички бяха заключени в килии.

Ноа беше вкаран в една от многото килии в огромното помещение, в които можеха да се поберат над триста души. Разбира се, всички присъстващи бяха мъже, жените бяха откарани някъде другаде. Повечето от хората около него бяха от присъствалите на събранието. Имаше и други, явно добре запознати със системата, които са били задържани по-рано през деня за различни провинения като скитничество, проституция и нарушаване на обществения ред в пияно състояние.

С пристигането на задържаните от кръчмата килиите бяха изпълнени до краен предел. Повечето от хората бяха изпаднали в шок и мълчаха, но имаше и такива, които се държаха предизвикателно — крещяха, предизвикваха сбивания, дразнеха охраната, искаха да разговарят с адвокатите си, с майките си или с всеки друг, който би могъл да им помогне.

Ноа беше един от последните, вкарани в килията, затова се озова най-отпред, опрян в решетките. Все още му се виеше свят и много му се искаше да седне, но беше притиснат отвсякъде, все едно пътуваше в градския транспорт в най-натоварения час.

След малко съзря нещо, което така и не успя да си обясни. Вероятно имаше някаква грешка. Мъжът, който беше стрелял в кръчмата, беше изведен от съседната килия. Движеше се съвсем свободно, дори нямаше белезници на ръцете. Отправи се най-спокойно към изхода, придружен от един полицай.

— Гарднър!

Някой в другия край на помещението изкрещя името му и това го върна към действителността. Един сержант с бележник в ръка, последван от други двама полицаи, се приближи към него.

Ноа протегна ръка през решетката:

— Аз съм. Аз съм Ноа Гарднър.

Тримата мъже дойдоха съвсем близко и започнаха да го оглеждат внимателно, очевидно го сравняваха с описанието, записано в бележника. Изглежда, златният му пръстен от училището „Ривърдейл“ напълно ги убеди в самоличността му.

Сержантът отново прегледа записките си, намери ключа на килията и отключи вратата. Докато Ноа излизаше, един мъж, който явно не бе на себе си, се опита да се измъкне, но веднага бе върнат с твърда ръка обратно при останалите обитатели.

— Какво става? — попита Ноа, докато все още го водеха нанякъде.

— Адвокатът ти идва насам — отвърна сержантът и в гласа му съвсем ясно се долови отвращението му към калпавата американска съдебна система.

След като премина през няколко коридора Ноа се озова в малък страничен кабинет, седнал срещу бюрото на един мъж, който вероятно беше разследващият полицай. Мъжът беше цивилен, небръснат, с омачкани дрехи и изглеждаше сякаш бе в края на дълго дежурство или е бил събуден и извикан спешно тук. Това не беше полицаят, с когото се беше сблъскал в кръчмата, със сигурност щеше да разпознае лицето му.

Бюрото бе отрупано с оръфани папки и всякакви канцеларски принадлежности, по таблото за обяви бяха залепени бележки, графици за дежурства, рапорти, снимки и една глупава карикатура, получена по факса. Цялата атмосфера на този малък, наблъскан, задушен кабинет показваше, че хората, които работят тук, са претоварени, ниско платени и преуморени.

— Господин Гарднър, имате право да запазите мълчание — започна полицаят, вперил поглед в някакъв пресниман документ пред себе си, — както и да откажете да отговаряте на въпросите. Разбирате ли ме?

— Да.

— Имате право да се консултирате с адвокат, преди да разговаряте с полицията, както и адвокатът ви да присъства по време на всички разпити. Ако не можете да си позволите адвокат, ние ще ви осигурим такъв. Разбирате ли ме?

— Да, разбирам.

— А сега — продължи ченгето и за първи път вдигна очи към Ноа, — преди да те попитам дали си готов да разговаряш с мен, искам много добре да разбереш още нещо. Тук не сме те извикали за глоба за неправилно паркиране. Тази вечер някой ще отиде в затвора. Ти и приятелчетата ти ще бъдете качени в един голям автобус. Придружени от въоръжена охрана, ще бъдете откарани в ареста на Манхатан, по-известен сред обитателите му като Гробницата. Там ще ви направят снимки за полицейските досиета, ще ви вземат проби за ДНК и пръстови отпечатъци, след което ще ви предявят официалните обвинения, ще ви закарат в съда и там ще гледат мярката ви за неотклонение. Честно казано, тъй като е петък вечер, а заведението е доста препълнено, може би чак в неделя или дори в понеделник ще успеете да се явите пред съда. Ако не ви освободят под гаранция — а като знам в какво ви обвиняват и че е намесено Министерството на вътрешната сигурност, много се съмнявам, че това ще стане — ще ви качат на друг автобус, където ще ви оковат за седалките, а на прозорците ще има решетки.

Ще ви откарат в „Райкърс Айлънд“. Теб лично ще те обвинят в — полицаят спря за момент и намести очилата на носа си — предизвикване на безредици, оказване на съпротива при арест и нападение срещу полицай. Само за последното ще получиш най-малко три и половина години затвор. А някой от вас, не знам точно кой, ще бъде обвинен в опит за убийство. Ако това ти звучи по-страшно от всичко казано досега, то е, защото наистина е така.

Полицаят отпи от кафето си и отново намести очилата си.

Ноа имаше странното усещане, че ченгето не за първи път изричаше съвсем същите думи.

— А сега чакам някой — и под някой разбирам теб — да прояви желание да ми разкаже какво точно се случи и тогава с удоволствие ще наредя на полицаите, извършили арестите, да отделят хората, случайно присъствали там, от истинските престъпници. Ето защо ние с теб можем да разговаряме сега и тук или мога да те оставя да поразсъждаваш по въпроса, докато се сближаваш с обитателите на Гробницата. Не знам какво си чувал за онова място, но повярвай ми, там далеч не е толкова приятно, колкото тук — заяви той и направи широк жест, който обхващаше потискащото мрачно помещение, в което се намираха.

Столът изскърца, когато полицаят се наведе напред и заговори тихо, сякаш се страхуваше, че някой колега отвън може да го чуе как любезничи със заподозрения.

— Виж какво, струва ми се, че си добро момче. Не е необходимо да се забъркваш в цялата тази каша. Нищо не мога да направя за теб, в другата стая има свидетел, който твърди, че те е видял да удряш полицая с палка. Аз лично не вярвам в това, но ти трябва сам да се защитиш, защото аз с нищо не мога да ти помогна. Сигурен съм, че просто си попаднал в погрешния момент на погрешното място, но, Ноа, сега ти трябва да ми разкажеш всичко — при тези думи отвори чекмеджето си, извади от там малък диктофон, включи го и го постави на бюрото между тях. — Сега, след като знаеш правата си, готов ли си да отговаряш на въпросите ми?

Преди Ноа да успее да отговори, по вратата се чуха три кратки почуквания, след което Чарли Нилън, адвокатът на семейство Гарднър, влезе, без да изчака да го поканят. Той грабна диктофона от бюрото, изключи го и го пусна в джоба си. Ченето се опита да се противопостави, но адвокатът го възпря с жест, който недвусмислено показваше, че ще разговаря с него едва по-късно.

— Каза ли нещо? — обърна се Чарли към Ноа.

— Не…

— Съвсем нищо?

— Не казах нищо, освен че разбирам какви са правата ми.

— Браво на теб.

Чарли Нилън беше от старата генерация супер професионалисти, които твърдо вярваха в силата на първото впечатление.

Когато и да го срещнеше човек, той винаги беше сякаш излязъл от страниците на списание с представителния си вид на изтъкнат адвокат. За щастие, освен че изглеждаше добре, беше и изключително умен.

Нилън хвана Ноа за брадичката и извъртя главата му към светлината, за да огледа раните, нанесени му при ареста. След това затвори вратата и се обърна към мъжа зад бюрото:

— Детектив…

— Халидей.

— Детектив Халидей, искам веднага да освободите клиента ми, да свалите всякакви обвинения от него и да унищожите документите, свързани с ареста му.

Полицаят леко изсумтя от негодувание, но протестът му не прозвуча особено убедително.

— Позвъних на капитана ви, докато идвах насам — продължи Чарли. — За случая знаем само ние четиримата и нещата трябва да си останат така и занапред.

— А сега вие ме изслушайте — обади се Халидей. — Изобщо не ме интересува какво искате, на кого сте се обадили и как трябва да си останат нещата…

Телефонът на бюрото му иззвъня, той погледна кой се обажда и побърза да вдигне слушалката.

— Проведете спокойно разговора си — заяви Чарли. — Ако ви потрябваме, ние с клиента ми ще бъдем отсреща в стая Г.

Стая Г се оказа друго малко помещение за разпити. Чарли затвори вратата, накара Ноа да седне, извади от джоба си бутилка минерална вода и му я подаде.

— От къде разбра, че съм тук? — попита Ноа.

Чарли го изгледа така, сякаш искаше да каже, че младият господин Гарднър задава твърде неуместни въпроси, като се има предвид ситуацията, в която беше изпаднал. В същото време набираше някакъв номер по мобилния си телефон и след като го постави до ухото си, посочи с ръка бутилката, все едно най-важното нещо, което Ноа можеше да направи в момента, бе да се погрижи да не се обезводни.

На Ноа му се стори, че адвокатът се обажда или на помощник главния прокурор, или на самия главен прокурор на щата. Но преди да успее да разбере за какво си говорят, вниманието му беше изцяло привлечено от нещо, което забеляза през малкото прозорче на вратата.

Навън, в залата за посещения, се бяха събрали десетина полицаи, които пиеха кафе и приятелски разговаряха с няколко цивилни колеги. Ноа стана, приближи се до стъклото на вратата и не можа да повярва на очите си.

Там се бяха събрали онези, които вдигаха най-много шум и се държаха най-предизвикателно по време на речите в кръчмата. Всички бяха облечени почти еднакво, единствената разлика се състоеше в дръзките надписи по фланелките им и разнообразните аксесоари, с които се бяха окичили. Когато по-рано вечерта се бяха разпръснали между останалите в кръчмата, човек трудно можеше да ги определи като група, но сега облеклото и цялостното им поведение ясно разкриваха какви са в действителност. И сега, след като представлението беше изнесено, се бяха събрали тук на афтър парти.

Ноа особено ясно си спомняше единия от тях. Беше абсолютно сигурен, че го е видял в кръчмата — мъжът беше облечен в ярка бархетна риза, ловджийски елек, на главата си беше вързал кърпа с цветовете на знамето на Конфедерацията, а под мишницата му имаше кобур за пистолет.

Ноа чу, че адвокатът прекрати разговора си и затвори телефона.

— Добре — въздъхна Чарли, — хайде, Дилинджър^[1], сега да седнем и да си поговорим.

— Чарли…

— Сгреших, аз ще говоря, а ти ще ме слушаш.

Седнаха, а Ноа премести стола си така, че да може да наблюдава помещението отвън.

— Не знам какво си направил или не си направил — започна Чарли — и, честно казано, не ме интересува. Единственото важно нещо в момента е в какво могат да те обвинят, а ти си попречил на полицай да изпълни служебните си задължения, като си употребил физическа сила. Както знаеш, това е сериозно престъпление в този щат. Погледни ме. Ако наистина си извършил това, според закона няма никакво значение каква е причината — самозащита, афект, временна невменяемост — все едно, ще те осъдят. След като им припомних за някои услуги, които сме им правили, те все пак искаха да повдигнат обвинение, макар и за по-безобидно провинение като сбиване, хулиганство или нещо подобно. Наложи се да им припомня и за други услуги и в крайна сметка се разбрахме. Тази нощ ще си тръгнеш от тук все едно никога нищо не се е случвало.

— Изслушай ме за минута…

— Случаят е сериозен, Ноа. И е добре да знаеш, че това е всичко, което мога да направя. Тази вечер изиграх всичките си козове. Какво мислиш ще се случи, ако от тук нататък те хванат да пресечеш на червено, да хвърлиш дъвката си на улицата или да пуснеш радиото в колата си прекалено силно? Нищо повече не мога да направя. От този момент нататък гледай да не преминаваш отвъд „Трийсет и четвърта“ улица.

— Разбирам и искрено ти благодаря. А сега мога ли да кажа нещо?

Чарли погледна часовника си.

— Казвай.

— Всичко това е било постановка.

— Не ме интересува.

— Виж онези мъже отвън — Ноа посочи през прозореца, Чарли се извърна и хвърли един поглед, — всички те бяха тази вечер на събранието. И целта им е била да започнат безредици. След като се умориха да чакат хората сами да се сбият, един от тях извади пистолет и стреля.

— Чакай да видя дали правилно те разбирам. Ти твърдиш, че нюйоркски полицай под прикритие е стрелял нарочно в препълнената с хора кръчма, за да предизвика безредици?

— Точно така.

— Това по никакъв начин не може да е вярно.

— Добре, може и да не е бил полицай. Не видях значки по онези, които нахлуха, но може да са били… някакви други, например наета охранителна фирма, която е свършила мръсната работа и след това ни е предала на нюйоркската полиция.

— Ноа — Чарли го прекъсна търпеливо, но твърдо, — успокой се. Каквото и да се е случило, това изобщо не те засяга.

— Как можеш да говориш така? Онзи мъж там, с баджа „посетител“ и с кобура под елека, точно той стреля пръв и предизвика цялата бъркотия. В този момент мъжете с каски и палки нахлуха незабавно. Никой не позвъни на 911, те стояха пред вратата и сякаш чакаха да им се подаде знак. Ами пресата и всички тези репортери пред полицейското управление, откъде биха могли да знаят…

— Добре, дори и всичко да е било постановка, какво бихме могли да направим ти и аз? Ти за кого се смяташ, за Нелсън Мандела ли? Нека да ти отворя очите, синко — няма Дядо Коледа, няма Великденски заек и няма добра правосъдна фея, която да направи нещо по повод на това, което си мислиш, че си видял. По света има неправда, а ти си голям късметлия, защото никога няма да се сблъскаш с това, с което повечето хора се сблъскват през живота си — при тези думи той потупа Ноа по рамото и продължи. — Справедливият ти гняв бе подобаващо отбелязан. А сега да сме благодарни, че можеш да се измъкнеш от тук. Да отидем някъде да хапнем по парче пай.

— Няма да си тръгна.

— Извинявай, не чух.

— Няма да си тръгна, преди да бъдат освободени и останалите, които бяха докарани тук с мен.

Чарли не отговори веднага.

— Сигурен ли си в това, което видя? — попита той най-накрая.

— Абсолютно.

— Представяш ли си какво ще стане, ако се разровя в това, а после се окаже, че си сбъркал? Тогава сделката, която току-що сключих, отпада.

— Сигурен съм, Чарли.

— Добре — отвърна адвокатът спокойно. — Ще видя какво мога да направя. Но трябва да знаеш още отсега, че каквото и да открия, ще е необходим много по-голям авторитет от моя. А това означава, че трябва да се обадя на баща ти.

Това не беше най-прекрасната новина, но Ноа пое дълбоко въздух и кимна в знак на съгласие.