Глен Бек
Залезът на демокрацията (47)

Глава 45

Може би го бяха обработвали през цялата нощ. А може и да бяха минали дни. Още там, на пътя, Ноа бе загубил всякаква представа за време.

Бяха започнали да го разпитват на едно място, след това бяха достигнали до убеждението, че и най-ужасното нещо, което можеха да му сторят, не беше достатъчно. Бяха го вкарали в една закрита кола и след това пътуваха със самолет нанякъде. Когато пристигнаха на новото място, разпитът започна отначало.

Вече имаха много информация. Знаеха, че от телефона в апартамента на Ноа са проведени разговори в други щати с някои от съучастниците на известен активист, който бе участвал в заговор за унищожаването на един — два американски града. Знаеха, че Ноа е помогнал на една от водещите личности в конспирацията да получи достъп до класифицирана информация. Знаеха, че й е помогнал да се измъкне от охраната на летището и да пристигне в другия край на страната, за да участва в провалилия се терористичен акт. Знаеха, че в ръцете на терористите са попаднали две ядрени бомби, че едната е била взривена, а другата е в неизвестност.

Втората група, която го разпитваше, беше по-организирана и много по-изобретателна в методите, които използваше. Те му причиняваха не само болка, но и всяваха ужас в него, защото най-ужасното мъчение е това, което се случва в ума ти. След като бяха минали много часове и бяха изпробвали върху него какво ли не, те най-накрая се спряха на едно старо изпитано мъчение, което обикновено веднага дава резултати.

Ноа лежеше завързан на студена метална маса, главата му бе обездвижена и закрепена така, че да се намира по-ниско от краката му, върху лицето му бе поставена мокра кърпа, която ограничаваше дишането му. Започнаха да капят вода върху кърпата малко по малко, не повече от половин чаша, точно колкото водата да започне да се стича през ноздрите му и да навлиза в гърлото му. Някаква първична част в мозъка ти откача, когато осъзнаеш, че се давиш и нищо не можеш да направиш. Колкото и да се опитваш да бъдеш силен, нищо не помага. Ако Ноа наистина знаеше нещо, щеше да им го каже, преди да са минали и десет секунди, и те щяха да са сигурни, че той им казва истината.

Докато го измъчваха, му говореха различни неща, за да го накарат да наруши мълчанието си. Казаха му, че майката на Моли, когато е била подложена на подобен разпит, е разкрила целия заговор, включително и участието на Ноа в него. Казаха му, че самата Моли е била арестувана, и описаха най-подробно всички мъчения, на които е била подложена. Твърдяха, че тя го бе издала почти веднага, както и че е съобщила имената на всички свои съучастници.

След изтезанията, на които бе подложен, Ноа с готовност би повярвал на всичко, което му казваха, но дори замъгленият му, изтерзан мозък осъзнаваше, че твърденията им не могат да бъдат верни — тези две жени никога не биха предали каузата си. Ако Моли трябваше да умре, тя щеше да умре в мълчание. Тази мисъл беше едничката надежда от много дълго време, за която Ноа можеше да се залови.

Всичко се повтаряше отново и отново, като че ли те не бързаха за никъде и искаха да се убедят за кой ли път, че той не знае нищо, което би могло да им бъде от полза. За тях нежеланието му да им съобщи каквото и да било бе признак на упорита съпротива. В края на краищата човек никога не знае кога някаква ценна информация може да изскочи на бял свят.

И в този момент спряха.

В следващите няколко минути го почистиха, доколкото това беше възможно, развързаха едната му ръка, повдигнаха масата, така че тя стана почти хоризонтална, и дори подпъхнаха няколко тънки възглавници под главата му. Макар че не му го казаха направо, от приказките им Ноа успя да разбере, че очакват някакъв високопоставен посетител, толкова високопоставен, че се наложи да прекъснат най-важния разпит, който провеждаха от времето, когато бяха разпитвали Халид Шейх Мохамед при залавянето му, две години след 11 септември.

Преди да напуснат, сложиха всичко наоколо в ред, като екип от опитни майстори, който внимателно подреждат инструментите си след работа. Всичките им действия подсказваха, че след това кратко прекъсване бяха готови да се върнат и отново да се заловят за работа.

По тавана на помещението бяха разположени няколко камери. Шефът на екипа, който го разпитваше, погледна към една от тях и направи жест, с който показа, че разпитваният е готов да приеме госта си. В този момент малките червени лампички на наблюдателните камери изгаснаха една след друга.

Няколко секунди по-късно на вратата се появи един човек.