Глен Бек
Залезът на демокрацията (40)

Глава 38

Дани Бейли и агент Кърнс пътуваха вече повече от пет часа с бомбата в микробуса и отдавна им беше време да спрат, за да заредят с гориво и да си починат.

След като посети тоалетната на бензиностанцията, Дани си взе диетична кола и шоколад и се нареди на касата. Докато чакаше реда си, той хвърли поглед към вестниците, подредени на поставката отстрани. Открояваха се две заглавия, изписани с големи букви, и Дани ги препрочете няколко пъти:

„Степента на тревога за цялата страна е повишена още веднъж“

„Шефът на Министерството на вътрешната сигурност потвърди сведенията за «възможна заплаха» в западните части на САЩ“

Погледна към един от ъглите и видя, че прашната охранителна камера е насочена право към него. Дори тук, помисли си той, на края на цивилизацията, някакъв малоумен далечен роднина на Биг Брадър ни наблюдава. Неясният образ на Дани, заснет от камерата, се прожектираше върху екрана на малък черно-бял телевизор, набутан между поставката за цигари и измачканите порно списания.

— Ще взема и един вестник — каза Дани на касиерката.

Стюарт Кърнс мина покрай него и се отправи към вратата, като все още бършеше мокрите си ръце.

— Хайде, синко, побързай, че вече започва да се мръква.

Дани кимна, но бе толкова дълбоко потънал в мислите си, че почти не обърна внимание на подканата на Кърнс. След няколко секунди момичето на касата трябваше да го побутне по ръката, за да го изкара от това състояние. Той прибра покупките и рестото си и се отправи към микробуса.

Докато пътуваха на юг през щата Невада, пътищата ставаха все по-тесни и прашни и почти не се срещаха автомобили. Първо се движеха по главната магистрала, която свързва отделните щати, след това завиха по двулентова платена магистрала, и накрая тръгнаха по обикновено двупосочно шосе през пустинята. Пътуваха вече от доста време и Дани имаше чувството, че с всяка измината миля се връщаха назад в миналото. Ако нещата продължаваха в същия дух, по залез-слънце сигурно щяха да се движат по изровен коларски път.

Дани все още държеше на коленете си отворения вестник, въпреки че преди няколко минути бе спрял да го чете.

— Стюарт, имам една идея, но не знам ти как ще реагираш.

— Казвай.

— Степента на опасност от терористична атака е повишена. Искам да кажа, че преди два дни вече беше повишена, а сега е повишена още един път.

— Точно така.

— Тук пише — продължи той и посочи вестника, — че има реална заплаха от терористичен акт, може би дори два, някъде в западните части на САЩ. В Сан Франциско вече са започнали да спират и да претърсват колите, които минават по мостовете.

Кърнс погледна вестника и след това отново насочи вниманието си към пътя.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Опитай се да се съсредоточиш за минута и ще ти обясня.

— Добре, добре, казвай.

— Спомняш ли си атентатите в лондонското метро от седми юли, 2005?

— Разбира се.

— Знаеш ли, че в същата тази сутрин една охранителна фирма, ръководена от бивше ченге от Скотланд Ярд, е провеждала антитерористично учение в Лондон? А това учение, в което са участвали хиляда души, е било планирано месеци по-рано. То е трябвало да симулира същия тип терористично нападение, насочено към същите цели, в същия ден и час.

— Не, не знаех това.

— А тогава наистина е имало атентат. Докато се е провеждало учението, се е случило точно това, което е трябвало да симулират. Според теб каква е вероятността да е било чисто съвпадение?

— Ако беше вярно — отвърна Кърнс, — щях да съм чувал за това. А ти какво мислиш, че е станало, господин Оливър Стоун?

— Добре тогава — продължи невъзмутимо Дани, — а знаеш ли, че мъжът, който според твоите приятелчета от американското правителство стои зад тези бомбени атентати — между другото, името му е Харун Рашид Асуат — е бил защитен двоен агент и е бил на заплата в някакъв забутан отдел на MI-6? ЦРУ е знаело за него, но не са имали право и с пръст да го докоснат. В продължение на няколко години е живял в Щатите. По дяволите, дори се е опитал да организира тренировъчен лагер на Ал Кайда в Орегон…

— Ти си истинско съкровище, знаеш ли това?

— Ще ти кажа и още нещо. Мъжът, с когото все още не сме се срещнали, се казва Елмар, нали така?

— Да.

— Човекът, организирал атаките на единайсети септември, се казва Мохамед Атта. Използвал е много псевдоними, но се е нарекъл така след 2000 година, когато се е преселил в САЩ. Рожденото му име е Мохамед Еламир Ауад ал-Сайед Атта Карадоган. Но името, с което е получил работна виза и по-късно се е записал в школата за летци във Флорида, е Мохамед ел-Амир.

— Искаш да кажеш, че ел-Амир доста прилича на Елмар — обади се Кърнс. — Ти през деня подремваш ли? Защото сигурно стоиш буден по цяла нощ и през ума ти се въртят разни щуротии.

— В превод ел-Амир означава „генералът“. Това може да е и кодова дума. Атта е използвал името ел-Амир през 2001 година, а този тип го използва днес. Ако цялата тази операция е им инсценирана — ако целта им е наистина да започнат война, тогава имат нужда от някакво ново плашило, тук, на американска земя, и то трябва да е свързано с миналото и с патриотичните движения и по този начин всички опозиционни сили ще бъдат демонизирани.

— Мохамед Атта е мъртъв.

— И Осама Бин Ладен също е мъртъв, но това не му пречи да пуска нови видеозаписи на всеки шест месеца. Изобщо не твърдя, че зад всичко това стои някаква истинска ислямо-фашистка организация. Но ако представят нещата по този начин, историята ще изглежда още по-страшна, ако нещо в действителност се случи.

— Виж какво — започна Кърнс, — ще ти кажа това, което знам със сигурност. Идват избори, а откак се помня, страхът е бил решаващ фактор в политиката на партиите. Като имам предвид времето, по което се случва всичко това, опасността от терористичен акт и всичко останало, не бих се учудил, ако се окаже, че сме играли незначителна роля в осъществяването на нечии политически амбиции. Ако това ти доставя удоволствие, от чисто техническа гледна точка, можеш да го наречеш конспирация.

Не му доставяше никакво удоволствие, но Дани предпочете да си замълчи.

— Колко още ще пътуваме? — попита той.

Кърнс погледна часовника си и след това екрана на GPS-а:

— Най-много още половин час.

Продължиха да пътуват мълчаливо. От време на време Дани поглеждаше към възрастния мъж и се надяваше, че казаното преди малко му е подействало като предупреждение. Изглежда, че поне в това, Дани бе успял. Не можеш да видиш мислите на човека до себе си, но със сигурност можеш да видиш, че е потънал в тях.