Глен Бек
Залезът на демокрацията (8)

Глава 6

— Хайде, бе, човече, какво още правим на „Парк Авеню“?

През годините Ноа много пъти се беше убеждавал, че има такива нощи, в които всичко върви наопаки. И когато това се случи, нищо не можеш да направиш, за да го избегнеш. Неприятностите започват да се стоварват върху главата ти една след друга и докато се осъзнаеш и разбереш какво става, вече си загазил. Единственото, което можеш да направиш, е да приемеш спокойно всичко, което се случва, и да се надяваш, че с изгрева на слънцето късметът отново ще ти се усмихне.

Ако има нещо положително в подобни ситуации, то е, че ако успееш да оцелееш след такава нощ, ставаш малко по-разумен. Ноа, например, вече бе разбрал, че когато нещата тръгнат зле, това най-често се дължи на неправилна преценка на обстоятелства, които е могъл да предвиди, но не е. Обикновено допуснатите грешки бяха три една след друга. Точно това твърдят и пилотите на самолети — катастрофата много рядко е резултат на една-единствена грешка. Всичко започва с малка невинна грешка или неправилна преценка, която води до друга, а тя, от своя страна, до трета и преди да се усетиш, се озоваваш на дъното на издълбан кратер. Всичко около теб гори, а ти се чудиш какво, по дяволите, се е случило.

Ето, да вземем за пример тази вечер — първата грешка на Ноа се състоеше в това, че реши да хване такси, вместо да изчака няколко минути и да вземе лимузина от гаража на компанията. След това, когато шофьорът подкара таксито, Ноа съсредоточи цялото си внимание върху своето блекбъри. Едва след няколко минути видя, че улицата пред него представляваше море от премигващи червени светлинки. Обичайното задръстване в последния работен ден от седмицата беше започнало и колите бяха подредени броня до броня, докъдето му стигаше погледът напред. Тогава допусна втората си грешка.

Докато чистачките се движеха по стъклото в ритъм, съвсем различен от този на ориенталската мелодия, която гърмеше от радиото, мъжът зад волана започна да приказва оживено. Тирадата му бе изпъстрена с цветисти епитети на родния му език. Изглежда, стоварваше цялата вина за образувалата се тапа на пътя върху GPS-а си, върху диспечера, дъжда, колата пред него и преди всичко върху жълтеникавата статуетка от слонова кост на свети Кристофър, залепена накриво върху таблото на колата.

— Виж какво, откажи се, просто се движи на запад — каза Ноа и почука по надрасканата плексигласова преграда, която го отделяше от шофьора.

Опита се да улови погледа му в огледалото за обратно виждане.

— На запад — повтори той съвсем ясно, предполагайки, че шофьорът не го разбира. — Излез от „Парк авеню“, пресечи града в посока към „Уест Сайд Хайуей“, след това карай все на юг, докато стигнеш улица „Чеймбърс“.

За да предотврати всякакви протести, извади от джоба си банкнота от двайсет долара и я подаде на шофьора през отвора в бронираната преграда.

— Вече закъснях. Хайде, направи каквото ти казах. И настъпи педала.

Последните три думи представляваха третата му грешка.

Шофьорът превключи на задна, извъртя волана докрай и яко натисна газта. Ноа инстинктивно се обърна и погледна през рамо, затова когато таксито стремглаво потегли назад, страничната част на главата му, а не лицето му, се залепи за преградата. Лексусът, който се намираше зад тях, успя по някакъв начин да се отдръпне и на сантиметри да избегне удара.

Бяха на цяла пряка от кръстовището, навсякъде около тях имаше коли и изобщо не можеха да помръднат, но това не представляваше никаква пречка за развихрилия се шофьор. Явно в школата, където беше изкарал курсове, важеше само едно правило за движение по пътищата — всичко може да се движи, щом поне две от колелата му са стъпили върху платното.

Ноа се държеше здраво за вратата и тавана на таксито, докато то се носеше напред под ъгъл двайсет градуса, с две колела на тротоара и две на асфалта, и се промъкна покрай количката за хотдог и сергията за пуканки отдясно и спрелите коли и зяпащите ги шофьори отляво. Дясното огледало закачи леко ъгъла на автобусната спирка, когато шофьорът натисна здраво газта и колата поднесе на завоя на „Източна двайсет и трета“ улица.

След това натисна спирачката с всичка сила, тя изсвири и колата спря.

Един войник, облечен в камуфлажна униформа и завит с дъждобран, стоеше точно пред таксито и с лявата си ръка съвсем ясно им даваше знак да спрат. В дясната си ръка държеше автомат, който макар и ненасочен точно към таксито и невинния пътник в него, все пак беше обърнат към тях. Още мъже в униформи се приближиха към колата и войникът им направи знак с дулото на автомата да застанат от двете й страни.

Веднага стана ясно, че шофьорът на таксито неведнъж е бил подлаган на подобни проверки в предишната си родина. Без да се колебае нито миг, той изгаси мотора и вдигна ръцете си така, че войниците отвън да могат да ги виждат. Ноа никога преди не бе изпадал в подобна ситуация и не знаеше какво точно се очаква от него. Единственото, което усещаше в момента, беше, че вкусният сандвич с говеждо, който с удоволствие бе изял на обяд, заплашваше да излезе навън.

Последваха две силни почуквания по прозореца и през стъклото се чу една-единствена дума, казана с твърд глас:

— Вън.

Ноа остави чадъра си на седалката, пое дълбоко въздух и излезе.

Въпреки че войникът пред него не изглеждаше на повече от деветнайсет години, поведението му беше като на зрял мъж. Изражението на очите му беше такова, че автоматът и пистолетът му бяха съвсем излишни. В погледа му имаше не само ледено спокойствие, в него се четеше готовност и непоколебима увереност, че както и да протечеше тази среща, като напълно цивилизован разговор или като истинска престрелка, когато димът от дулата се разнесеше, той и хората му щяха да стоят там невредими.

— Покажете ми документите си, господине — думите сами по себе си бяха любезни, но бяха произнесени така делово, че веднага ставаше ясно — не търпяха никакво възражение.

— Разбира се.

Въпреки искреното желание на Ноа да сътрудничи, в следващите напрегнати секунди шофьорската му книжка просто отказваше да се измъкне от прозрачното си калъфче. Още един мъж в униформа се беше доближил до тях и след като известно време наблюдава борбата на Ноа с шофьорската книжка, протегна един прозрачен найлонов плик и кимна нетърпеливо. Ноа пусна вътре целия си портфейл и след като мъжът направи още един безмълвен знак с дулото на автомата, изпразни цялото съдържание на джобовете си. Пликът беше затворен и подаден на друг човек, който го взе и изтича към камиона, паркиран по-нагоре по улицата.

До този момент дъждът бе валял съвсем слабо и от време на време спираше, но след като Ноа излезе от колата, като по даден знак започна да се лее като из ведро.

Младият войник срещу него, изглежда, изобщо не забеляза промяната във времето. Стоеше, вперил поглед в лицето на Ноа. Не го гледаше отвисоко като мъж, който предизвиква съперник. Всъщност в погледа му нямаше никакво предизвикателство. Войникът стоеше спокойно и наблюдаваше така, както го бяха учили, съсредоточил вниманието си върху очите на другия, защото по този начин можеше да разгадае какви са намеренията му.

Някъде в далечината се чу гръмотевица и заглуши шума на града. Ноа се загърна с палтото си, като с едната ръка стискаше яката си.

— Само какъв дъжд, а? — думите му прозвучаха идиотски, като че ли ако завържеше разговор, щеше по-лесно да се измъкне от ситуацията.

Войникът нито отговори, нито помръдна.

Ноа чу тъп звук и боричкане от лявата си страна. Когато се извърна, видя, че шофьорът е проснат върху капака на колата, а ръцете му са силно извити назад. Шофьорът започна да крещи, като непрекъснато повтаряше някаква молба. Един униформен мъж го държеше, друг претърсваше джобовете му, а други двама започнаха да обискират багажника и купето на колата.

Някъде далече от юг се чу воят на сирена, после сирените станаха няколко и скоро по близката улица премина шумна колона от полицейски коли и бързо се отправи към покрайнините на града. Последваха ги няколко съвсем еднакви черни джипа, всички последен модел.

Разбира се, това беше причината. Двамата кандидат-президенти бяха кацнали днес в града и през целия уикенд щяха да провеждат кампаниите си за предстоящите избори през ноември. А това означаваше, че с тях бяха пристигнали и стотици политици, всякакви важни клечки и придружаващият ги антураж. Ноа си спомни, че отгоре на всичко комисията за действие при извънредни обстоятелства към Г-20 се събираше в центъра, за да обсъди неотложните проблеми, които вряха и кипяха във финансовия сектор. Присъствието на важни личности винаги е съпроводено от засилена охрана. Цялата полиция, както и части от въоръжените сили патрулираха по улиците, за да предотвратят евентуални неприятни инциденти.

За една нощ ситуацията се беше променила. Ноа никога през живота си не бе виждал такива изключителни мерки за сигурност. Със или без Четвъртата поправка^[1], при страха от нарастващия тероризъм през последните години определението за „неоспорими доказателства“ се беше превърнало в доста разтегливо понятие. Хората вече започваха да свикват — съвсем обикновени граждани можеха да бъдат спрени от полицията и обискирани само защото са снимали с мобилния си телефон Бруклинския мост или Емпайър Стейт Билдинг, а какво остава за такси, което се движи с превишена скорост и кара по тротоара, за да избегне задръстването.

Войникът от дясната страна на Ноа вдигна свободната си ръка, докосна каската си и присви очи, сякаш получаваше някакво нареждане в слушалката. След това погледна към Ноа и му направи знак да го последва към камиона, където преди малко бяха отнесли плика с вещите му.

Приличаше на съвсем обикновен пощенски камион, само че вместо тъмнокафяв беше черен и прозорците му бяха затъмнени. На пръв поглед логото, нарисувано върху него, изглеждаше съвсем автентично, но в този момент Ноа не можа да се сети на коя държавна агенция би могло да принадлежи.

Вътре беше топло и сухо, светлината идваше само от една настолна лампа и от мониторите на компютрите, подредени около единственото работно място. Мъжът, който го беше довел, си тръгна, плъзна страничната врата на камиона и тя се затвори с изщракване. Ноа се озова сам с жената, която седеше зад металното бюро срещу него.

— Заповядайте, седнете, господин Гарднър.

Беше около четирийсетгодишна, набита, строга, с преждевременно посивяла коса, подстригана във формата на евтин абажур. Някои хора изглеждат така, сякаш още с появяването си на този свят са били на средна възраст и никога не са били млади. Жената срещу Ноа беше точно такъв случай. Бе облечена в тъмен костюм, купен на разпродажба от някой супер консервативен магазин. Не беше униформа, но нещо в целия й външен вид и поведение говореше за военна дисциплина.

— Трябва да ви задам само няколко въпроси и после, сигурна съм, ще можете да си тръгнете.

Ноа седна на стола срещу нея.

— За какво е всичко това? Искам да кажа, разбирам, че трафикът…

— Един момент.

Тя кликна с бутона на мишката и след няколко секунди на един от мониторите се появи формуляр със снимката на Ноа върху него. По-голямата част от формуляра вече беше попълнена, но все пак бяха останали някои празни полета.

— Чакайте, какво е това? — попита той.

— Ще ви задам само няколко въпроса. Рутинна процедура, която трябва да изпълним.

Ноа примигна и се облегна назад:

— Бихте ли се легитимирали?

— Разбира се — отвърна жената, отвори кожения си портфейл и го постави под светлината на настолната лампа.

Не беше истинска значка, но върху картата й имаше същия позлатен герб, като този на камиона, освен това името и титлата й — старши следовател — бяха изписани с релефни букви. В този момент Ноа се сети къде беше виждал това лого преди.

Преди няколко месеца „Дойл&Мърчант“ бяха проявили интерес към международния пиар на тази компания. Тя искаше образът й пред обществото изцяло да бъде променен поради появата на материали в медиите, в които името й се свързваше с цяла поредица от престъпления, като се започне с финансово облагодетелстване от военни действия, корупция и контрабанда и се стигне до масови убийства и изнасилвания. Тази задача не беше възложена на Ноа и екипа му, но от този момент нататък той започна да проявява интерес и следеше в интернет всичко, което се появеше за компанията.

Жената, прическата й и камионът принадлежаха на „Талион“, най-могъщата военна консултантска частна фирма, която служеше на правителството на САЩ.

— Вижте — започна Ноа, — знам кой е пристигнал в града тази вечер, знам, че в целия щат полицията е обявила повишена степен на готовност или както там го наричате. Но аз просто пътувах в таксито, а шофьорът се опита на всяка цена да ме закара навреме. Не знам какво друго бих могъл да ви кажа.

— Познавате ли се с шофьора?

— Не.

— Никога преди това ли не сте го виждали?

— Не и не знам нищо за него. В този град има над двайсет хиляди таксита. Аз просто вдигнах ръка и спрях едно от тях.

Жената записваше нещо на компютъра, погледът й беше вперен в един от мониторите.

— Откъде идвахте?

— От работа.

— И къде отивахте?

Сърцето му започваше да бие все по-учестено. Независимо от желанието му нивото на адреналина му се качваше. Преди малко се страхуваше, но сега започваше да го обхваща гняв. Не бързаше да отговори. Тя усети настъпилото мълчание и вдигна поглед към него. Едва тогава попита:

— Необходимо ли е да се обадя на адвоката си?

— Не виждам причина за това.

— Задържан ли съм?

— Ами…

— Задържан ли съм?

— Не.

— Тогава, значи, мога да си тръгна.

— Не разбирам причината за нежеланието ви да разговаряте с нас…

— Благодаря ви за всичко — заяви Ноа и стана от стола. — Лека нощ.

— На там ли се бяхте отправили тази вечер?

Тя държеше в ръка съобщението за събранието, което Ноа бе свалил от таблото за обяви и бе пъхнал в джоба си.

В този момент в съзнанието му съвсем ясно изплува един мъдър съвет, който беше чул по време на лекция по основи на правото още през първия семестър на следването си в нюйоркския университет. Първия съвет, който трябва да дадете на клиентите си, когато ви се обадят от ареста, независимо дали са виновни, или невинни, е да мълчат, никога, по никакъв повод не казвайте нищо на ченгетата. А освен това тази тук не беше ченге.

— Просто минавам от там, за да се срещна с един човек, след това ще ходим някъде другаде.

— Какво знаете за тази група, господин Гарднър?

— Абсолютно нищо. Както ви казах.

— Те са свързани с „Арийското Братство“ — започна тя и едновременно с това разлистваше някаква папка на бюрото си, — както и с паравоенното движение „Самотна звезда“, с „Националната комисия по труда“, с „Коалицията за общо право“, „Ърт Либерейшън Фронт“…

— Чакайте малко, спрете — прекъсна я Ноа. — „Националната комисия по труда“ ли? Та това е малка нискобюджетна нестопанска организация, която се занимава със сигнали за лоши условия на работа и експлоатация на детски труд. Ще позволите ли да ви дам един съвет, госпожо? Вземете и си осъвременете списъка на организациите, които представляват потенциална опасност, иначе хората ще започнат да ви се присмиват и накрая ще ви изхвърлят от това удобно местенце. А както ви казах и преди, не знам нищо за тази група, нито пък за дейността им, нито за онези, с които, според вас, са свързани. Имам среща с един човек и след това ще ходим на друго място. Вярвайте ми, не бих поддържал връзки с хора от „Арийското Братство“ — продължи той и посочи към монитора й. — Но вие вече сте направили проверка и всичко това ви е известно.

— Ние знаем кой сте, господин Гарднър.

— Предполагам, че с това искате да кажете, че знаете кой е баща ми.

— Точно така.

— Добре. А сега си тръгвам, ако няма какво друго да ми кажете.

Тя кимна и посочи найлоновия плик с вещите му на бюрото. Той взе плика, дръпна листчето със съобщението от ръката й и мълчаливо излезе.

Когато Ноа отново се озова на улицата, дъждът беше намалял и в момента слабо ръмеше. Докато се отдалечаваше от камиона, започна да вади вещите си от плика и да ги пуска обратно в джобовете си. Беше изминал половин пряка, когато чу някой да вика зад гърба му. Двама огромни мъже влачеха шофьора на таксито към черния камион.

Погледите на Ноа и на шофьора се срещнаха. Не беше трудно да се разбере какво вика, вероятно беше научил тези думи от някой разговорник и ги беше упражнявал, за да му помогнат, в случай че изпаднеше в неприятна ситуация.

Помогни ми, приятелю.

Повтаряше тези думи отново и отново, с надеждата, че може би следващия път Ноа щеше да разбере, че се намира в беда и се нуждае от някой, който да се застъпи за него, за да се измъкне от бъркотията, в която бе попаднал, и още тази вечер да се прибере при семейството си.

Но какво трябваше да направи Ноа? Не можеше да се забърква във всяка неприятна ситуация. Не беше по силите му да се застъпи за него. Не го познаваше изобщо, можеше пък и да се окаже, че този човек е лидер на голяма терористична мрежа. А освен това закъсняваше за среща с една млада дама, която имаше остра нужда от сблъсък с реалността.

Ноа се обърна и продължи да се отдалечава, виковете за помощ се чуваха все по-слабо и накрая съвсем заглъхнаха. Оказа се, че да си тръгне, не беше толкова трудно, колкото би трябвало.