Глен Бек
Залезът на демокрацията (38)

Глава 36

Ноа се върна от телефонната кабина в близост до входната врата на ресторанта, седна в сепарето и се примъкна близо до Моли, за да могат да разговарят, без никой да ги чуе.

— Хайде, готови сме.

— Какво значи готови сме? Да не искаш да кажеш, че позвъни на един телефон и с това отмени всички мерки за сигурност на международното летище?

— Направих нещо много по-важно от това — отвърна Ноа и се огледа около себе си. — Тук някъде не видях ли багажа ти?

— Да…

— Дай да видя какво има в него.

Моли изглеждаше напълно объркана от тази молба, но въпреки това се наведе, вдигна малката платнена торба, която бе оставила на пода до краката си, и я сложи на масата.

Ноа дръпна ципа и започна да рови в нея, извади една бейзболна шапка, избелял суитчър и чантичка за гримове.

— Имаш ли слънчеви очила? Няма значение, моите са тук.

— Добре — обади се Моли, — вече е крайно време да ми кажеш какво възнамеряваш да правиш.

— Някога задавала ли си си въпроса какво правят известните личности, когато им се наложи да летят с редовните авиолинии, за да избегнат данданията по летищата, през която ние обикновените хора минаваме?

— Никога не съм се замисляла за това.

— Обаждат се по телефона, точно както аз направих преди малко. Всички големи авиокомпании имат VIP салони в по-важните градове, освен това има една обслужваща компания, KTL, която ние от офиса също използваме, и тя още повече ще улесни придвижването ни. Ще ни посрещнат пред вратата на летището и ще ни изпратят до борда на самолета…

— Чакай, Ноа — прекъсна го Моли, — спри за малко. Ние не сме известни личности.

— Права си, не сме. Но аз съм богато хлапе от влиятелна фамилия и никак няма да им е трудно да повярват, че съм гадже на някоя знаменитост.

— Не мога да разбера за какво говориш.

— Ами гаджето ми се казва Натали Портман — заяви Ноа с усмивка.

Тя го изгледа все едно той напълно се бе побъркал.

— Какво?

— Точно така — продължи Ноа. — Тя е сред най-известните актриси, но се занимава предимно с некомерсиално кино, така че средностатистическият американец не би я разпознал лесно, ако я срещне на летището. На ръст сте приблизително еднакви…

— Изобщо не приличам на Натали Портман.

— Всъщност приличаш, а освен това имаме време да те понагласим, докато лимузината пристигне.

Той протегна ръка, за да прекара палеца си по една от веждите й, но тя се отдръпна и отблъсна ръката му.

— Спокойно — каза той тихо, — всичко ще бъде наред.

— Напротив, нищо няма да бъде наред.

Той постави ръката си върху нейната и въпреки че тя все още не бе убедена в думите му, този път не се отдръпна.

— Вярвай ми — прошепна Ноа.

 

 

Моли се върна от тоалетната, след като десет минути бе престояла там с чантичката си с гримове и се бе постарала да изпълни указанията на Ноа. Беше облякла суитчъра с логото на университета „Вандербилт“, беше вдигнала косата си на малък кок и беше сложила съвсем малко червило и спирала, за да създаде общоприетата представа за звезда, която в ежедневието си не носи никакъв грим. Най-хубавото нещо в цялата тази ситуация беше, че когато истинските звезди са на обществено място, но се опитват да се скрият от папараците и тълпите почитатели, правят всичко възможно да не приличат на себе си.

Тя седна и се огледа скептично наоколо, царствено повдигнала почти перфектната си вежда. Ноа й подаде бейзболната шапка и слънчевите си очила и с това преобразяването й приключи. Тя си сложи очилата и шапката, вдигна качулката на суитчъра и се огледа в лъскавата повърхност на поставката за салфетки.

— Чудесно — изкоментира Ноа. — Направо нямаш грешка. Я чакай малко.

Взе чантичката й с гримове и започна да рови из тях, докато намери малък черен молив с тъп връх.

— Наведи се към мен.

Моли се наведе и той внимателно се зае за работа.

— Натали има две малки бенки — една тук… и една… ето тук — Ноа се отдръпна назад, присви очи и огледа произведението си. — Ето това е. По пътя към летището можеш да им сложиш малко пудра отгоре и ще изглеждат съвсем като истински. Хайде да тръгваме, колата ни чака.

По време на краткото им пътуване той й разказа историята, която бе съчинил за пред Кайл, служителя на KTL, който щеше да ги чака на летището. Ноа и госпожица Портман бяха прекарали един бурен уикенд заедно, обикаляйки нощните заведения на Манхатън. Накрая нещата започнали леко да излизат извън контрол. Откраднали й чантата, тя не се чувствала никак добре, а отгоре на всичко започнали да ги преследват папараци, които се държали твърде агресивно. Сега основната им задача беше да я изведат колкото е възможно по-бързо от града, преди да е попаднала на страниците на жълтите вестници.

Както и предполагаше Ноа, служителите на KTL не за първи път трябваше да се справят с подобна ситуация. След като установиха неговата самоличност, веднага повярваха на историята, която има разказа. След като с помощта на кредитната си карта се раздели с малко по-малко от две хиляди долара, плюс цената на цял ред места в първа класа, планът бе приведен в действие и никой не му зададе повече въпроси.

Когато видя, че наближават терминала, Ноа пое дълбоко въздух и издиша бавно, като в същото време преброи до десет. Погледна към Моли, тя медитираше или се молеше, трудно му бе да определи какво точно правеше, но в момента най-важното бе да се държи спокойно и естествено.

— Запомни — повтори й отново той, — най-важното е да не правиш абсолютно нищо. Не трябва да разговаряш с никого и не трябва да поглеждаш никого, защото очите ти са различни от очите на Натали Портман. Казах им, че си си загубила личната карта, така че никой няма да ти я иска. Ти си истинска знаменитост, известна холивудска звезда, която е прекарала последните два дни по купони и сега изобщо не си в настроение да разговаряш с когото и да било. И плащаме всички тези пари, за да си спестим всякакви неприятности. Не забравяй непрекъснато да си повтаряш това, само служителят на компанията и аз ще говорим.

Както можеше и да се очаква, на летището ги посрещна Кайл, издокаран в елегантен костюм, готов да бъде на техните услуги. Лимузината спря точно пред входа, Кайл отвори вратата и с ръка направи добре заучен жест, който показваше, че от този момент нататък той поема грижата за тях.

— Господин Гарднър, госпожице Портман, насам моля.

И те тръгнаха в посоката, в която ги поведе.

 

 

Повечето хора знаят, че зад „Дисни Уърлд“ се крие цял един свят, който те никога не виждат. Под тротоарите и зад сцените се намира комплекс, голям колкото самия парк. Именно в тази невидима за окото мрежа от тунели, работилници, машинни отделения и контролни зали се създава цялата магия. По същия начин всяко голямо летище има своите тайни подземия и Кайл държеше ключовете към това омагьосано царство.

Набързо преминаха през залата за отпътуващи. Двамата мъже вървяха отпред, застанали плътно един до друг, а Моли ги следваше по петите. Почти никой не им обърна внимание, въпреки че един — двама души, като че ли усетиха, че някоя известна личност се опитва да се придвижи инкогнито. Навсякъде, където обикновеният пътник трябваше да спре и да бъде подложен на бавна и неприятна проверка, ги чакаше човек, който многозначително им кимваше, повдигаше кадифения кордон и им даваше знак да преминат нататък.

По средата на дългия коридор, по който вървяха, Кайл спря, огледа се крадешком и отключи една сива врата, чиито очертания изобщо не се забелязваха в стената. В следващия момент като че ли преминаха през магически портал и от нивите на Канзас се озоваха направо в страната на Оз. Зад вратата се намираше огромна VIP чакалня, обзаведена с елегантни мебели, бар, маси и отделено място за преминаване през проверка. Важните персони преминаваха един по един, а охраната се държеше любезно и почтително.

— А сега — започна Кайл весело, — бързо преминаваме през метал детектора и отиваме в залата за полети, където ви чака чаша прекрасно охладено шампанско. Навреме ли се движим?

— Мисля, че да — отвърна Ноа.

Моли въздъхна отегчено и облегна глава на рамото му. Представлението й беше достойно за „Оскар“.

Когато приближиха към зоната за проверка, един служител от охраната, който до този момент стоеше отстрани, остави списанието си и застана на работното си място.

Когато го видя, Ноа спря толкова неочаквано, че Моли се блъсна в гърба му.

— Някакъв проблем ли има? — попита Кайл и леко се намръщи.

— Извинете ни за момент — отвърна Ноа. — Току-що се сетих, че трябва да се обадим по телефона.

Той поведе Моли към телефонната кабина в близост до вратата, през която бяха влезли преди малко. Там нямаше да ги чуят нито Кайл, нито останалите пътници.

— По дяволите — прошепна той.

— Какво има? — попита Моли. — Всички гледат към нас.

— Прави се, че се обаждаш по телефона. Трябва ми малко време, за да измисля какво да правим.

Моли вдигна слушалката, постави я до ухото си, натисна няколко бутона и придърпа Ноа по-близо до себе си.

— Кажи ми какво става.

— Погледни онзи мъж от охраната.

Моли извърна поглед към него.

— И какво?

— Не разбираш ли за какво става въпрос? И този ако не е луд фен на „Междузвездни войни“, аз главата си режа.

Може би това впечатление се създаваше от прическата в стил Люк Скайуокър, от различните чорапи, които се подаваха под нелепо късите му униформени панталони, от смешната брадичка и очилата с рогови рамки, но всичко в този човек показваше, че той е заклет фен на сагата, а това не вещаеше нищо добро.

— Нищо не разбирам…

— Натали Портман играе в три от епизодите на „Междузвездни войни“ — прошепна Ноа съвсем тихо.

— Чак сега ли се сети за това?

— Толкова много мразя тези филми, че изобщо съм ги изтрил от съзнанието си. Но съм готов да заложа и последния си долар, че този ненормалник може да разпознае Натали Портман и на тъмно. Трудно можеш да разбереш хора като него, сигурно й е направил олтар в мазето в къщата на майка си и всяка вечер пали свещи пред снимката й.

Моли се облегна на рамото му, хвърли крадешком още един поглед към охраната и преглътна трудно.

— И какво ще правим сега?

— Предлагам да излезем от тук и да се опитаме да измислим нещо друго.

— Не — отвърна тя категорично. — Нямаме никакво време. Щом вече сме стигнали дотук, не ни остава нищо друго, освен да продължим напред.

На Ноа му бяха необходими няколко секунди, за да се съвземе. Той кимна, оправи качулката на Моли, дръпна бейзболната й шапка още по-ниско над очите, затвори телефона и се отправи към мястото за проверка.

Ноа вървеше пръв — когато премина през вратата на метал детектора, не се чу абсолютно никакъв звук. Кайл беше застанал до рентгена, на който се проверяваше багажът на пътниците, беше готов да изглади всякакви недоразумения, ако властите забележеха вътре нещо странно. Платнената торба, която представляваше единственият им багаж, премина през машината без всякакъв проблем.

Но мъжът от охраната изгледа Ноа настойчиво, като че ли се колебаеше дали, за всеки случай, да не го претърси лично.

При последната промяна на степента на тревога Министерството на вътрешната сигурност беше изпратило директива до всички летища, която бе достигнала дори до този специален пропускателен пункт. В нея се напомняше кои са основните признаци за подозрително поведение — покупката на еднопосочен билет в последния момент преди полета, липсата на багаж, нервност и притеснителност от страна на пътника, проблеми с личните документи — а тези двамата отговаряха на всички посочени критерии.

Кайл се прокашля многозначително от мястото, на което беше застанал. Тази едва забележима намеса трябваше да напомни на служителите на летището, че това пътуване е било одобрено от хора, много по-високо в йерархията от тях и че тези двама високопоставени пътници не трябваше да бъдат тормозени от стандартната процедура по проверка.

С видимо неудоволствие младият служител кимна и направи на Ноа знак с глава, че е проверен и може да се подготви за качване в самолета.

До тук — добре.

Ноа взе колана и предметите от джобовете си от сивата тавичка и се наведе да обуе обувките си. Точно бе започнал да си мисли, че са се измъкнали от неприятната ситуация, когато чу зад гърба си пронизителното пищене на метал детектора.