Глен Бек
Залезът на демокрацията (30)

Глава 28

Една малка част от мозъка му стоеше будна, но тя отдавна се бе отказала да опитва да събуди и останалата част от съзнанието му. Ноа продължаваше да лежи там, където Моли го беше оставила, не спеше, но изобщо не можеше да се каже, че съзнава какво става около него.

Дочу тежки стъпки и приглушени звуци, които идваха някъде извън пълния мрак, в който бе потънал. Тези шумове не го накараха да се разтревожи, те просто се сляха с ужасните сънища, които сънуваше.

С възрастта кошмарите му се явяваха все по-рядко, но винаги бяха едни и същи. Не сънуваше, че някой го преследва като на забавен каданс, нито огромни зомбита. Не му се привиждаха и жълти очи, които да надничат откъм вратата на гардероба. В нощните му ужаси и темата с бягството не се срещаше така често. В кошмарите си той винаги бе хванат в капан, нещо се срутваше, а той не можеше да избяга и смъртта бавно, но сигурно настъпваше. Сънуваше, че е погребан жив в тесен дървен ковчег, че е притиснат и се задушава, докато нечии здрави ръце притискаха възглавница върху лицето му, или че го е затрупала лавина, а той стои под нея ужасен и безпомощен, съзнавайки, че вече е започнал да умира.

Този път беше дълбока вода. Виждаше слънчевата светлина, която проблясваше над вълните високо над него. Там беше въздухът, от който толкова се нуждаеше, но той бе непостижимо високо. Опитваше се да плува, но с всеки замах на ръцете си само потъваше още по-надълбоко, докато накрая първичният инстинкт победи и той отвори уста, за да поеме дълбоко въздух. Солената вода навлезе в белите му дробове, после избълва навън и отново нахлу, пареща като киселина.

Знаеше, че в тази част на съня вече трябва да се събуди, защото ако не го направеше, кошмарът щеше да го убие. Но сънят не го пускаше.

Нещо силно изгърмя, шумът около него стана много по-силен отпреди, някой го хвана за раменете и силно го разтърси. Ноа се опита да се възпротиви и тогава някой повдигна клепачите на очите му.

Черни неща пълзяха по пода и по стените, по ръцете му и по лицето на мъжа, надвесил се над него. Ноа замахна да ги пропъди, но загуби равновесие и се изтърколи тежко на пода. Някакви хора тичаха с извадени пистолети и викаха. Една по-възрастна жена коленичи до него и разтвори чантата си. Тя докосна лицето му, повика го по име и с палеца си задържа отворен единия му клепач. Към окото му се насочи сноп гореща бяла светлина, беше толкова ярка, че от нея го заболя и той се опита да се отдръпне.

— Спокойно — каза жената и направи знак на човека зад нея.

Дойдоха още хора и Ноа усети, че някой разкопчава копчетата на ризата му, почувства как опипват тялото му, като че ли търсеха нещо. След това се чу шум от скъсване и последва болка, все едно бяха махнали парче тиксо, здраво залепено за горната част на гърдите му, близо до рамото. Някой вдигна ръкавите на ризата му и той усети нещо мокро и студено върху пените в сгъвката на лакътя си.

— Сега ще те боцна леко — предупреди го жената.

Той премести поглед и видя как иглата на спринцовката наял и за във вената му, след това почувства лек натиск и по тялото му се разнесе хлад. Стаята беше започнала бавно да се върти около него.

Лекарката щракна с пръсти пред очите му.

— Ноа, знаеш ли коя година сме?

— Къде съм?

— В безопасност си. Какво е моминското име на майка ти, можеш ли да ни кажеш?

Постави слушалката на гърдите му и съсредоточи поглед върху циферблата на ръчния си часовник.

— Уилсън. Джейми Уилсън.

Усети, че съзнанието му започна да се прояснява. Постепенно го обзе неестествен прилив на енергия, явно в резултат на веществото, което току-що му бяха инжектирали. Слепоочията му туптяха. Той избута ръцете, които го придържаха, и седна без ничия помощ.

— Знаеш ли кой ден е днес?

— Дойдох тук в събота вечерта — още няколко души се бяха събрали около него и Ноа забеляза, че те се спогледаха, когато чуха отговора му. — Какво е станало? Колко време съм бил в безсъзнание?

— Сега е понеделник по обяд — отговори жената.

Тя свали ръкавиците си и прибра инструментите си в чантата.

— Ще го взема със себе си — продължи тя. — Трима от вас да дойдат с мен, а останалите да довършат тук и след това непременно да ми се обадят.

Понеделник по обяд, значи в продължение на четирийсет часа е бил мъртъв за света. Ноа се опита да разбере значението на този факт, докато двама души му помагаха да се изправи на краката си. Те останаха близо до него, като че ли очакваха да падне, ако се опита да ходи сам.

— Къде отиваме? — попита Ноа.

Жената го изгледа охладняло. Някои лекари обичат да се държат по този начин. В момента, в който пациентът е по-добре, решават, че вече не е необходимо да бъдат любезни с него.

— Баща ти иска да те види — отвърна тя.