Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (6)

6.

Илайъс хвърли снимката на бюрото и тръгна по стъкления коридор, който гледаше към вътрешния двор, басейна и величествените червени скали отвъд.

Той спря до вратата на кабинета на жена си. Уилоу седеше пред компютъра. Илайъс знаеше, че тя се занимава с работата на фондацията. Нейна беше идеята да създадат фондацията „Копърсмит“ преди двайсет години. Въпреки че тя упорито твърдеше, че няма никакъв паранормален талант, интуицията й, съчетана с опита й като финансист гарантираха, че фондацията се управлява гениално. Никой от счетоводния отдел на компанията не можеше да проследява парите така добре, както го правеше Уилоу. Резултатът беше, че никой не се опитваше да измами фондацията.

Когато влезе в кабинета, Илайъс усети познатото чувство, което винаги го обземаше в присъствието на Уилоу — че си е на мястото. Беше изпитал същото чувство при първата им среща. Нищо не се беше променило през десетилетията.

Беше се влюбил в Уилоу от пръв поглед, но беше сигурен, че сега я обичаше повече, отколкото в началото, ако това изобщо беше възможно. В онези далечни дни той нямаше пукната пара, само земята и правото да търси минерали в един къс от пустинята, за който всички останали смятаха, че става само за отглеждане на кактуси и гърмящи змии. Но Уилоу повярва в него. Създаде първия им дом в един стар фургон в пустинята, никога не се оплака от липсата на пари, от изгарящата жега или факта, че най-близкият универсален магазин е на хиляда километра.

Сега животът беше различен. След няколко години и много пролята пот мината се беше оказала успешно начинание. Редкоземните елементи, които извличаше от нея, се бяха превърнали в основата на семейната империя.

Сега двамата с Уилоу можеха да си позволят всичко, което пожелаеха. Наслаждаваха се на парите и живееха добре. Но всеки път, когато погледнеше Уилоу, Илайъс осъзнаваше една непоклатима истина, която стопляше душата му. Ако утре загубеше компанията и трябваше да започне от нулата, тя щеше да бъде до него и да го подкрепя напълно, дори и това да означаваше двамата да се върнат в проклетия фургон.

— Той я нарече Аби — каза Илайъс.

Уилоу вдигна глава от компютъра. Свали очилата си за четене с бавно, замислено движение и го погледна с мъдрите си очи.

— Говориш за младата жена от Сиатъл, която работи на пазара за паранормални книги? Тази, която Тадеус Уебър изпрати при Сам?

— Абигейл Радуел. Сам се е срещнал с нея днес. Изглежда, някой се опитва да я изнудва. Обзалагам се, че е Ландър Нокс. По някакъв начин е разбрал, че тя може да отключва паранормални кодове. Сега смята, че може да я принуди да му помогне и да открие лабораторния дневник.

— Има и други хора, които търсят дневника — изтъкна Уилоу.

— Да. И Сам ми го напомни. Но Куин ме предупреди, че синът му е с болно мислене. Че е зъл. Изнудването е типичен негов ход.

— Може би. И каква е ситуацията в момента? Тази Аби Радуел съгласила ли се е да помогне на Сам в търсенето на тетрадката?

— Не точно. Доколкото разбрах, тя го е наела да открие кой я изнудва.

Уилоу примигна.

— Тя е наела Сам?

— Той ми го каза.

— Хммм… — Уилоу избута стола си назад и се изправи. Отиде до прозореца. — Е, може би това ще свърши работа. Сам ще я убеди, че най-добрият начин да неутрализират изнудвача е да открият дневника и да се погрижат той да не попадне в чужди ръце.

Илайъс застана до нея край прозореца.

— Сигурно това е планът му. Той каза, че веднага тръгва за Сиатъл.

— Той ще открие дневника, Илайъс. — Уилоу го хвана за ръка. — Всичко ще бъде наред.

— От двайсет години си повтарям, че лабораторният дневник е изгорял при експлозията заедно с Уилис. Но дълбоко в себе си знаех, че дневникът е някъде. И сега той най-после се появи на повърхността. Ако се озове в погрешните ръце…

— Спри да се обвиняваш за случилото се в онази стара мина преди толкова години. Не беше твоя вината. Двамата с Куин Нокс едва не загинахте в онзи ден.

— Аз съм човекът, който откри онази жила с кристалите. Аз настоях да направим първите тестове, за да видим с какво разполагаме.

Уилоу стисна ръката му.

— Станалото станало. Нямаше откъде да знаете колко опасни са онези камъни.

Илайъс издиша бавно.

— Все още не знаем. Това е една от причините проклетият дневник да е толкова опасен.

— Сам си дава сметка. Той ще открие тетрадката. Умен е и талантът му ще му помогне да успее. Ще видиш.

Илайъс я придърпа към себе си и обви ръка около раменете й. Заедно двамата се загледаха в отблясъците на залязващото слънце върху червените скали. Той знаеше, че и двамата си мислят за миналото и за смъртоносната експлозия в мината.

Последиците от освобождаването на паранормалната енергия в онзи ден бяха отекнали в бъдещето, създавайки най-голямата тайна на семейство Копърсмит — единствената, която двамата с Уилоу не бяха споделили със Сам, Джъдсън и Ема.

След известно време Уилоу обърна глава към Илайъс и го погледна замислено.

— Нарекъл я е Аби? — попита тя.

— Да. След като беше прекарал с нея час-два, не повече. А сега се отправи към Сиатъл. — Илайъс замълча, чудейки се как да обясни това, което беше доловил в гласа на Сам. — Той звучеше изпълнен с енергия, Уилоу. Сякаш с нетърпение очакваше нещо.

Уилоу се усмихна.

— В такъв случай, независимо какво ще се случи, вече съм благодарна на Аби Радуел.