Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (16)

16.

След известно време Аби осъзна, че унизителният пристъп на слабост най-после е отминал. Тя спря да плаче. Изкушението да остане така както си беше, обвита от топлите и силни ръце на Сам, беше почти непреодолимо. С огромно усилие на волята тя се откъсна от него.

— Много ми е неудобно — каза и успя да се усмихне несигурно и тъжно. — Извинявай за тази драма. Извинявай, че намокрих ризата ти.

Сам погледна мокрото петно.

— Ще изсъхне.

— Вече съм добре. Просто за момент не издържах. — Аби грабна салфетка и издуха носа си. — Напоследък не спя добре и сега с тази история с изнудването и тъпия лабораторен дневник, надвисналия фалит на Доусън и… и снощи.

— Мислех, че снощи беше хубаво — каза той с равен тон. — На мен със сигурност ми беше.

— Нямах предвид това. Не точно. — Още по-смутена, тя хвърли салфетката в малкото кошче и се втурна към банята. — Няма значение. Дай ми няколко минути да се измия.

— Разбира се.

Аби влезе в банята, затвори вратата и пусна студената вода. Примигна, когато видя подутото си от плач лице в огледалото. Не беше от жените, които умееха да плачат привлекателно. Но пък и не беше като да има много опит в това. Напоследък рядко плачеше и когато това се случваше, беше винаги сама.

Дължеше се на стреса. Напоследък беше подложена на огромен стрес. Трябваше да се овладее.

Наведе се над мивката и няколко минути плиска лицето си със студена вода, после спря крана и се изсуши. Огледа критично лицето си в огледалото. Не показвай слабост. Извади червилото и пудрата си.

След малко, възвърнала усещането си за контрол, отиде в дневната. Сам стоеше до прозореца и гледаше дъжда, който се изсипваше над града. Обърна се, когато долови появата й.

— Не можеш да останеш тук — каза той. — Вече не.

Тя спря насред стаята.

— Какво?

— Прекалено много хора търсят книгата и доста от тях са решили, че ти можеш да им я осигуриш. Ще те заведа на друго място, което е по-сигурно. Там ще бъдеш в безопасност, докато аз издирвам изнудвача.

— Какво говориш, за бога. Не мога просто да изчезна.

Той се усмихна.

— Разбира се, че можеш. Ще видиш.

— Какво предлагаш да правиш с мен? Да ме скриеш в някоя хотелска стая под чуждо име?

— Не. Ще те заведа в къщата на Копър Бийч. Там имам добра охранителна система. Освен това непознатите се набиват на очи на острова. Трудно е някой да се появи незабелязан.

— Леле, леле, леле. — Ужасена, Аби вдигна ръце с дланите навън и го накара да замълчи. — Благодаря, но, не, не съм съгласна. Оценявам идеята, но няма да стане.

— Защо не?

Тя отпусна ръце.

— Ти сам го каза преди няколко минути. Двамата сме екип. Ще трябва да се справим с това заедно. Нямаш голям шанс да откриеш дневника, камо ли да отключиш кода, без моята помощ. А аз имам нужда от теб, за да открия изнудвача. Да погледнем фактите. Като разберат, че моят доведен брат е под огромен натиск да открие книгата, за мен това е като черешката на тортата. Затънала съм в тази история до гуша и двамата не можем да направим нищо, освен да стигнем до края.

Сам се взира в нея дълго време.

— Винаги ли стигаш до сърцевината на въпроса толкова бързо? — попита той накрая.

— Повярвай ми, ако имаше друг вариант, вече да съм хукнала да бягам. Ти се нуждаеш от мен, Сам Копърсмит, а аз се нуждая от теб.

Той повдигна вежди.

— Както ти казах, и двамата сме замесени.

Аби се усмихна.

— Е, не забравяй Нютън.

Сам погледна Нютън.

— Права си.

Отегчен, Нютън се оттегли в кухнята и започна да пие вода от купичката си.

Аби прекоси стаята и застана точно пред Сам.

— Но не мога да се сетя за друг, с когото бих искала да съм заедно в тази ситуация.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре — каза той. Погали бузата й с опакото на пръста, на който носеше пръстена си с кристала. — Съгласен съм, че и двамата сме замесени. Но няма да променя плановете си. Отиваме в Копър Бийч.

— Защо?

— Нуждаем се от сигурна база, от която да действаме. Къщата в Копър Бийч е построена като крепост. А ти вършиш повечето си работа в интернет, нали?

— Ами… да.

— Изглежда, че голяма част от моята работа също може да се свърши така.

— Ще опиташ да откриеш кой е инвеститорът на Доусън, нали?

— Това е солидна следа. Струва си да се провери.

— Не мога просто да изчезна от живота си тук, в Сиатъл. Освен всичко останало, трябва да се появя на премиерата на книгата на баща ми. Тя е в петък вечер. Той ще изнесе лекция и ще раздава автографи. Ще присъстват много медии. Татко подчерта, че е изключително важно цялото семейство да присъства.

— Не отиваш в изгнание, ще бъдем в Копър Бийч. Можем да се върнем за премиерата на книгата.

Аби се огледа, търсейки друго извинение да не напуска дома си.

— Всичките ми вещи са тук — прошепна тя. Добре де, това прозвуча детински. Тя изпъна рамене. — Но ти си прав. Няма причина да не замина за известно време. Все едно отивам на почивка, нали?

Сам се усмихна.

— И така може да се каже.

— На Нютън ще му хареса да излезе от града. Той обича да гостува на Тадеус, защото там може да тича на воля из гората. — Аби се отправи към спалнята. — Отивам да си приготвя багажа.

Тъкмо сгъваше нощницата си, новата дантелена нощница, която беше купила импулсивно и пазеше за някой специален случай, който така и не беше се появил, когато чу сигнала, че е получила имейл.

Пъхна нощницата в малкия куфар и взе телефона си. Веднага разпозна кода. Без някаква причина, по гърба й пробягаха ледени тръпки.

— Тадеус — каза тихо тя. Отвори имейла и прочете кратката закодирана бележка. Бързо отиде в дневната. — Трябва веднага да се видим с Тадеус. Той казва, че иска да говори лично и с двама ни. Споменава нещо за търг за лабораторния дневник.

Сам хвърли две соеви наденички на Нютън и отнесе чиниите в мивката.

— Да вървим.