Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (22)

22.

Скрит в сенките, той я видя как върви по коридора към вратата на лабораторията. Извика името й, но в сънищата звуците не се чуваха. Опита да помръдне, отчаяно желаеше да я спре, преди тя да отвори вратата и да изчезне в стаята, където я очакваше смъртта.

Той успя да направи една крачка, после още една, но тъмнината го обграждаше като затворническа килия.

В края на коридора тя спря и погледна назад към него. Ръката й вече беше на дръжката на вратата.

Той изрече името й още веднъж, но тя не отговори.

Касиди.

Тя отвори вратата и влезе в лабораторията. Убиецът я чакаше.

Сам се събуди както винаги след този сън — задъхан и плувнал в пот. Отметна завивките си и седна на ръба на леглото. Насили се да си поеме дълбоко дъх няколко пъти.

След известно време стана, свали мократа си тениска, обу някакъв панталон и отвори вратата на спалнята. За момент остана в тъмния коридор, загледан в отсрещната врата. В онази стая беше Аби. Тя не го покани при себе си. Той не настоя. Интуицията му го предупреди, че тя се нуждае не само да се наспи добре, но и да осмисли и приеме случилото се помежду им предната нощ.

Една нощ разгорещен секс, изпълнен с парапсихична енергия, не означава връзка — напомни си той. Е, за него означаваше, но той виждаше, че на Аби й е трудно да свикне с мисълта. Сигурно беше трудно да мисли за личния си живот, когато се тревожеше, че разни хора с оръжия опитват да я отвлекат. Тя трябваше да подреди приоритетите си. Той също. А главният му приоритет в момента беше да опази Аби жива и здрава.

Прекоси сумрачния коридор и отиде до стълбището, но спря, защото чу, че Нютън драска с нокти по вратата на Аби. Кучето беше будно и нащрек.

— Всичко е наред — прошепна Сам. — Иди да спиш.

Той слезе в кухнята, светна лампата и извади уискито от шкафа. Наля си една глътка и я изпи, облегнат на гранитния плот. Алкохолът премахна последните остатъци от съня.

Когато чашата беше празна, Сам се зачуди дали да се върне в леглото, но знаеше, че няма да успее да заспи повече тази вечер. Никога не успяваше след този сън. Щеше да будува до сутринта, така че поне можеше да свърши нещо полезно.

Изгаси лампата, излезе от кухнята и отиде в мазето. Мина по коридора, същия коридор, който наблюдаваше в проклетия сън. Призрачният образ на Касиди, която върви по коридора към смъртта си, не беше плод на спомени. Сам не беше в къщата в онази нощ. Но си беше представял как се е случило толкова много пъти, че възстановката на събитията беше станала подробна и ярка като снимка.

Отвори вратата и влезе в стаята. Енергията вътре разбуди всичките му сетива. Лабораторията тънеше в мрак, но образците в стъклените витрини бяха горещи и светеха. Излъчването им беше най-силно нощем.

Сам задейства таланта си и мина през ослепителната дъга от паранормална светлина. Оттенъците бяха от всички части на спектъра, от ледено ултра черно до огнено ултрачервено и после до сребристата ултра бяла енергия, която старите алхимици наричаха Херметична пара, водата, която не мокреше ръцете.

Суровите парчета кехлибар въздействаха особено силно на отворените му сетива. Той спря пред една стъклена витрина и огледа меденозлатистото излъчване на пробата вътре. Същият цвят като косата на Аби, осъзна той. Усмихна се и отвори витрината.

В коридора отекнаха тихи стъпки и драскане на нокти. Сам се обърна и видя силуетите на Аби и Нютън на вратата. Аби държеше фенер в ръката си. Лъчът му попадна върху една от стъклените витрини в лабораторията.

Нютън се втурна вътре и веднага започна да души пода.

Сам погледна Аби. Тя си беше с халат и чехли. Косата й беше като дива буря от къдрици около лицето. Сам усети как сетивата му пламват.

— Не исках да те събуждам — каза той.

Тя влезе бавно в стаята.

— Добре ли си?

— Да. — Той отиде до бюрото и светна лампата.

— Тук осветлението е доста оскъдно — каза тя и изгаси фенера си. — Винаги си представям лабораториите като стерилни, ярко осветени пространства, като лабораторията, в която ме води днес.

— И там често гасят лампите. Паранормалната енергия е по-ярка на тъмно.

— Да.

Тя тръгна бавно към него, като се любуваше на витрините, покрай които минаваше. Сам усети трептящата енергия в атмосферата и разбра, че и Аби е задействала таланта си. Помисли си, че би разпознал аурата й навсякъде и при всякаква светлина.

— Какво виждаш, когато гледаш тези камъни? — попита тя.

Той гледаше нея, а не камъните и кристалите, които ги заобикаляха. Тя заслепяваше сетивата му по-силно от всеки рядък кристал в стаята.

— Фойерверки, дъги, хиляди оттенъци на светкавици.

— Усещам горещината им. Всеки, дори и със съвсем слаб талант, би я усетил. — Аби спря на малко разстояние от него. — Но не виждам фойерверки, дъги или светкавици.

— Защото не гледаш това, което гледам аз.

— Какво гледаш?

— Теб.

Тя пристъпи към него, после още веднъж, докато не остана само на крачка разстояние. Вдигна ръка и докосна нежно татуировката с феникса, която покриваше рамото му.

— Защо не спиш?

— Сънувах нещо и се събудих.

— Кошмар. — Това не беше въпрос.

— Един повтарящ се сън.

— За жената, с която си излизал? Която била убита в тази стая?

— Касиди Лорънс. Да. Отгатна.

— Не съм гадала — каза Аби. — Интуиция. Какво всъщност се случи в онази нощ?

— Нямам никаква представа. — Сам издиша бавно. — Работех по задача, възложена ми от онзи клиент, за когото ти казах. Приключих по-рано и ме обзе усещането, че трябва да се върна тук, в къщата, възможно най-бързо. Пристигнах след полунощ. Веднага разбрах, че нещо не е наред.

— Лоша енергия?

— И това, но най-същественото беше, че алармената система беше изключена.

— От Касиди?

— Не знам. Не съм й казвал кода. Може би е имала хакерски умения. Но теорията ми е, че убиецът е деактивирал системата. Влязох в къщата. Нищо не изглеждаше докоснато, но усетих следите от психична енергия, които винаги остават след убийство. Усетих същото в дома на Уебър днес. Смъртта оставя отпечатъци. Открих тялото на Касиди тук. Нямаше видими следи от насилие. Властите и всички останали заключиха, че тя е взела свръхдоза от някакъв екзотичен клубен наркотик.

— Самоубийство?

— Не. Сигурен съм в това. Повярвай ми, Касиди не би се самоубила.

— Но не си открил убиеца.

— Не.

— Какво мислиш, че се е случило? — попита Аби.

— Премислях десетки пъти всички сценарии и постоянно се връщам на единствения възможен. Цялата работа е била нагласена от самото начало.

— В смисъл?

— Касиди трябва да е участвала в планирането на цялото нещо. Не искам да го вярвам, защото така излиза, че съм глупак, но няма друго обяснение, което да пасва. Пада ми се, като наруших правилата.

— Кои правила?

— Че не може да имаш връзка със свой служител.

— Къде се запознахте?

— На едно изложение за скъпоценни камъни и кристали в Аризона. Всяка година ходя на всички големи изложения, защото никога не се знае какво може да изскочи. От време на време се появява по някой камък с паранормална енергия. На онова изложение един от дилърите имаше много интересно парче кварц, пропит с паранормална енергия. Беше очевидно, че той не подозираше с какво разполага. Всъщност единственият човек наблизо, който със сигурност разпозна природата на кварца, беше една жена с впечатляваща външност, която стоеше точно до мен.

— Касиди.

— Да. Едното нещо доведе до друго. Тя беше умна, красива и талантлива. И беше също толкова запалена по кристалите като мен. Искаше да започне работа в „Копърсмит“. Аз я представих на директора на лабораторията „Блек Бокс“. Фрай веднага я нае. Таланти като нейния не се срещат често.

— Но вие двамата продължихте да се виждате.

— Започнах да я водя тук през уикендите. Но тя нямаше причина да бъде на острова в нощта, когато умря.

— А защо е била? Успя ли да разбереш?

— Единственото логично обяснение е, че е дошла тук с партньора си, за да открадне кристалите от мината „Феникс“.

— Не разбирам — каза Аби. — Защо е очаквала те да бъдат тук, в лабораторията ти? Ти каза, че са изчезнали при експлозията в мината.

— Това е само наполовина вярно. Камъните, които Рей Уилис е отделил, за да ги анализира и да прави експерименти с тях, са изчезнали. Но баща ми е избягал от мината, изнасяйки няколко геода с кристали. Камъкът на пръстена ми е един от тях.

Очарована, Аби погледна пръстена му.

— Това един от кристалите от мината ли е?

— Да. Татко разцепил единия геод и извадил три от най-малките кристали. Поръчал три пръстена, на които да ги сложат. Даде по един такъв пръстен на сестра ми Ема, на брат ми Джъдсън и на мен. Но засега те служат само като напомняне за дълга ни да пазим кристалите. Можем да им въздействаме леко, но никой от нас не е измислил как да отключи пълната сила на спящата в тях енергия. И не сме сигурни дали това би било разумно.

— Но ти усещаш енергията му?

Сам погледна пръстена.

— Да. Трите кристала са различни. Въпреки че са от един и същи геод, не са еднакви на цвят и, изглежда, имат различни свойства. Ема, Джъдсън и аз реагираме по различен начин на излъчванията им. Всеки от нас си избра този, който му допадна най-много. Това беше камъкът, който по някакъв начин резонира с моята енергия.

— Къде са останалите кристали от мината?

— В един сейф тук в мазето. Но това е един от проблемите със сценария, който се опитвах да изясня. Никога не съм казвал на Касиди за кристалите. Никога не съм й показвал сейфа. Доколкото знаех, тя не беше чувала за мината „Феникс“ или за кристалите, които татко е изнесъл оттам.

— Но по някакъв начин тя е научила тайните на твоето семейство. — Аби се концентрира. — Каза, че нейният талант е бил свързан с камъните и кристалите, подобно на твоя.

— Да.

Аби огледа стаята.

— Тя е прекарвала известно време в тази лаборатория с теб. Може би е успяла да ги усети.

— Съмнявам се. Те не излъчват енергия, освен ако не знаеш как да ги задействаш. Никой никога не забелязва кристала на пръстена ми. Същото се отнася и за кристалите на Ема и Джъдсън. Освен това кристалите в сейфа са скрити под стомана, дебела два и половина сантиметра. Но може би нейният съучастник е знаел нещо, което не й е било известно.

— Сигурен си, че е имала съучастник? — попита Аби.

— Това е единственият отговор. Той я е убил.

— Защо му е трябвало да го прави?

— Това е едно от многото неща, които не знам — каза Сам. — Единственото нещо, в което съм сигурен, е, че който и да е бил тук в онази нощ, не е успял да отвори сейфа. Камъните все още са вътре.

— Може би съучастникът й не е бил чак такъв специалист по ключалки.

— Дори и изключително опитен ключар със сериозен талант не би могъл да отвори сейфа. Той има уникален заключващ механизъм с кристали. Аз го проектирах. — Той вдигна ръката си, за да й покаже камъка на пръстена си. — Може да се отвори само с един от трите пръстена и освен това човекът, който го отключва, трябва да може да насочи малко енергия през кристала.

— Ами с експлозиви? — попита Аби.

— Разбира се, сейфът може да се взриви, но това би било изключително опасна операция поради непредсказуемата природа на кристалите вътре. Човекът, който е бил тук в онази нощ, е знаел, че не е добра идея да опитва този подход.

— Значи партньорът на Касиди е стигнал толкова далеч в онази нощ, осъзнал е, че няма да успее да отвори сейфа, и е решил да минимизира загубите си. Премахнал е съучастничката си Касиди, единствения човек, който би могъл да го издаде.

— Мисля, че така е станало. Също така мисля, че е време да погледнеш за какво става въпрос всъщност. — Сам отиде до далечния край на стаята.

Аби го последва.

— Ще ми покажеш ключалката?

— Ще отворя сейфа и ще ти покажа камъните. Ти си затънала в тази история колкото и аз. Имаш право да видиш това, което семейството ми пази от четирийсет години.

Той отиде до далечния край на стаята и натисна един скрит лост в стената. Табло с фалшиви камъни се плъзна и разтвори, разкривайки стоманената врата на сейфа.

— Този сейф изглежда по-нов от останалата част от къщата — отбеляза Аби.

— Така е. Години наред татко използваше върхов модел охранителна система, проектирана от директора на лабораторията „Блек Бокс“ Пол Логфрен. Той беше стар приятел на баща ми. Логфрен почина преди няколко години. След като аз се преместих да живея тук, реших, че искам нещо по-сигурно. Проектирах нова охранителна система. Изработиха ми я по поръчка в една фирма в Сиатъл. Аз си поиграх с различни кристали и инструменти, докато не измислих обсидиановата ключалка и заключването с кристалите от мината.

Аби обмисли чутото.

— Някой извън семейството знае ли, че си сменил ключалката?

— Не. Това е още една от семейните тайни на Копърсмит. Мислиш, че този, който е организирал обира в онази нощ, е очаквал да намери старата ключалка, нали?

— Това би обяснило защо нещата са завършили по този начин.

— И аз стигнах до този извод.

Той доближи пръстена си до парчето обсидиан, което беше вградено в стената, и насочи енергия през кристала. Черният камък блесна с тъмна светлина. Дебелата стоманена врата се отвори бавно. Слаби потоци от призрачна енергия се усетиха откъм сейфа. Нютън изръмжа.

— Сега разбирам какво ми обясняваше — каза Аби и се придвижи напред, за да погледне по-добре. — Това, което се намира вътре, не е горещо. Но вибрациите са много странни.

Сам натисна ключа, за да пусне вътрешното осветление. Той наблюдаваше лицето й, когато тя видя малката купчина от скучни сиви камъни в сейфа. Аби изглеждаше разочарована. Той се усмихна.

— Не са особено вълнуващи, а? — попита той.

— Не. Ако не можех да доловя малко от енергията, не бих ги погледнала втори път.

— Всъщност това са геодите. Горещите кристали са вътре. Татко е разцепил само един геод и извадил трите кристала за пръстените, но после решил, че няма да рискува да разрязва останалите. Прекалено много неизвестни имало.

— Кой е отвореният?

— Този. — Сам вдигна половината от разцепения геод и го извади от сейфа. — Отвън прилича на нормална скала, но погледни вътре.

Той завъртя геода, за да й покаже вътрешността, която направо заслепи сетивата й.

Аби се взираше с удивление в спиращите дъха многоцветни кристали, които изпълваха сърцевината на камъните.

— О, боже — прошепна тя. — Това е природната версия на яйцата на Фаберже.

— Мислим, че по-скоро е природната версия на много силна пещ — каза той. — Проблемът е, че не знаем как да освободим пълната енергия дори на един от тези геоди, без да се изложим на огромен риск. Не разполагаме с необходимата технология, за да контролираме такава паранормална сила.

— Ти можеш да контролираш кристала в пръстена си, за да отключиш сейфа.

— Да, мога да насоча малко енергия през него, мога да направя някакви дребни номера. — Той върна геода в сейфа, като го остави с отрязаната страна надолу. — Но нямам никаква представа какво ще се случи, ако насоча пълната сила, която е заключена в него.

Аби го видя как затваря вратата на сейфа.

— Какво виждаш в онзи сън? — попита тя.

Той заключи хранилището.

— Виждам как Касиди върви сама по коридора към тази стая. Знам, че ще отвори вратата и ще е озове лице в лице с убиеца си. Опитвам да й извикам, да я предупредя, но не мога да помръдна, а тя не ме чува.

— Неприятен сън — каза Аби.

— Да, сънувал съм и по-хубави.

— Знам, че няма да ти помогне, но мога да ти кажа, че и на мен ми се случва нещо подобно.

Сам я погледна.

— Кошмари ли?

— По-лошо. Започнах да ходя насън. Гуен казва, че не трябва да се тревожа. Че сигурно е просто временен стрес заради инцидента в библиотеката на Вон. Но тя ми каза и че е възможно интуицията ми да се опитва да ми каже, че пропускам нещо важно.

— Какво виждаш в съня си?

— Със сигурност нищо, което да изглежда като някакъв ключ към ставащото. Виждам Грейди Хейстингс, лудия, който ни заплаши с оръжие в библиотеката. Той протяга ръце към мен. Моли ме да му помогна. Аз искам, но не знам как.

Сам я придърпа към себе си и я прегърна силно.

— Може би в това има някакъв урок.

— И какъв е той?

Сам я целуна по косата и после приближи устни до ухото й.

— Може би, че двамата с теб не трябва да спим сами.

Тя обви ръце около врата му.

— Мислиш ли, че ако спим заедно, ще се спасим от лошите сънища?

— При мен проработи снощи. — Той целуна шията й.

— А при теб?

— Ами аз сънувах съня, преди да си легнем заедно. Точно това ме събуди. Но после съм заспала на секундата. Не помня да съм сънувала нещо.

Сам плъзна устни по гърлото й.

— Какво ще кажеш да повторим експеримента отново, за да видим дали пак ще постигнем положителни резултати?

Аби се усмихна.

— Вие, учените, така ли говорите, когато искате да вкарате някоя жена в леглото си?

— Зависи. Върши ли работа? Ако не, мога да опитам друг подход.

— Не си прави труда. — Тя докосна с устни неговите. — Върши работа.

* * *

Любиха се страстно и интензивно, също като първия път, но сега имаше нещо различно, помисли си Аби. Предната нощ беше изпитала и физическа, и метафизическа интимност в момента на освобождението си. Краткото чувство за свързаност беше нещо, което не бе изпитвала никога преди, но тя беше сметнала, че е резултат от паранормалната енергия, която и двамата излъчваха.

Същото тревожно и опияняващо усещане за физическа и метафизическа интимност я връхлетя отново. Но този път, когато тя потрепери в ръцете на Сам и се обви около него, докато той достигаше разтърсващия връх, Аби осъзна, че връзката им не е временна. Нещо постоянно се случваше с техните пулсиращи в резонанс аури.

Последната й мисъл, преди да потъне в дълбок сън, беше, че дори и да не видеше Сам никога повече през живота си, връзката помежду им щеше да си остане завинаги.

Не знаеше дали това я въодушевява или ужасява.