Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (24)

24.

Аби се събуди стресната и осъзна, че е сама в леглото. Интересно колко бързо свикваш да спиш с някого, помисли си тя. Беше спала сама цял живот и си мислеше, че така й харесва. Две нощи със Сам бяха променили много неща.

Един студен влажен нос се притисна към ръката й. Тя отвори очи и се озова лице в лице с Нютън. Той стоеше до леглото и я наблюдаваше съсредоточено.

— Добре, добре, будна съм. Мисля, че ти казах да забравиш този номер с телепатичните команди.

Тя избута завивките, седна и погали Нютън по гърба. Той джафна, облиза ръката й и после, очевидно доволен, че е изпълнил дълга си, се обърна и изприпка към отворената врата. Аби отгатна, че се е отправил към кухнята. Звуци и аромат на закуска се носеха откъм долния етаж.

Компанията на Сам определено си имаше добри страни, помисли си тя. Той й приготвяше закуска за втора поредна сутрин. Не помнеше някой някога да й е приготвял закуска. Утре сутрин трябваше тя да свърши тази работа.

Лятното утро беше донесло дъжд, с което определено беше заприличало на зимно. През прозореца се виждаше стоманеният цвят на морето, а околните острови и островчета се губеха в мъглата.

Аби извади един синьо-зелен пуловер и сив панталон от куфара си и се отправи към банята. Не си беше взела багаж за продължителен престой. При следващото отиване до Сиатъл трябваше да се отбие в апартамента, за да си провери пощата и да си вземе още дрехи и други дреболии.

Грабна телефона и провери имейла си. Имаше съобщение от магазините „Нордстрьом“, че започва лятната разпродажба, както и от любимата й марка за обувки, че новата им колекция е вече по магазините. Нямаше нови имейли, свързани с предстоящия търг или лабораторния дневник.

С телефона в ръка, Аби излезе в коридора. Ароматът на прясно сварено кафе и ухание на канела се носеха във въздуха. Когато влезе в кухнята, откри Сам до печката, с готварска шпатула в ръка. Косата му бе още влажна от душа. Наболата брада, която Аби беше забелязала в малките часове на нощта, беше изчезнала. Беше облечен с тъмен панталон и черен пуловер.

Нютън седеше на пода, наострил уши, и наблюдаваше всяко движение на Сам. Той отдели минутка да поздрави Аби и после продължи да наблюдава приготвянето на закуската.

Сам погледна Аби.

— Добро утро.

— Добро утро. Нютън закуси ли?

Тя се чувстваше леко смутена, но не чак неловко, заради интимността на отношенията им. Това беше непозната територия за нея, осъзнаваше Аби, справяше се по-лесно през нощта, отколкото през деня. Но ако Сам имаше някакъв проблем с бързото развитие на отношенията им, той не даваше никакви признаци за това. Държеше се така, сякаш всичко — от разгорещения секс до закуската, беше съвсем в реда на нещата.

— Дадох на Нютън от специалната кучешка храна, която му донесе — каза Сам. — Но ми се струва, че той предпочита пържените филийки, които ние с теб ще ядем.

— Казах ти, че е много умно куче. Няма проблем да хапне една филийка. Кафето готово ли е?

— Сипи си. Чашите са ей там. — Сам кимна с глава към шкафа.

— Благодаря.

Аби отвори вратичката на шкафа и свали една чаша.

— Да сипя ли и на теб?

— Да, благодаря. — Той я погледна изпитателно. — Сънува ли отново тази нощ?

— Слава богу, не сънувах Грейди Хейстингс. — Тя взе каната с кафето. — А ти?

— И аз не сънувах Касиди. Казах ти, че трябва да усъвършенстваме експеримента.

— Ммм. — Аби наля кафето, докато се чудеше какво да отговори.

— Сутрин не си много разговорлива, а? — отбеляза Сам. — Вчера мислех, че е заради появата на брат ти.

— Доведеният ми брат — поправи го тя машинално.

— Но тази сутрин имаме време да поговорим.

Тя отпи от кафето си. Беше силно и с аромат на добре изпечени зърна.

— Мислех, че мъжете не си падат по разговорите на следващата сутрин.

Той й се усмихна закачливо.

— Зависи какво точно се е случило преди това.

Аби се изчерви.

— В нашия случай се случиха куп неща. Едва не предизвиках пожар с книгата в спалнята си. После имах среднощен неканен посетител, който нахлу с взлом. Сънувах кошмар. Сейф, пълен със странни паранормални кристали с неизвестни свойства. Да не споменаваме стреса от деня, когато открихме труп и се спасихме от опит за отвличане.

— Връзката ни със сигурност не се развива в рамките на скучното ежедневие, това е вярно.

— Точно така — продължи Аби. — Може би затова не съм сигурна за какво да си говоря с теб на сутринта. Или просто нямам много опит в това отношение. Имала съм няколко връзки, включително една-две, за които мислех, че имат потенциал да стигнат далече. Но никоя от тях не продължи дълго и някак си го предусещах, така че не влагах всичко от себе си. Поради някаква причина предпочитах да не прекарам нощта с човека до себе си.

— Щом не ти се налага да го видиш на закуска, можеш да си кажеш, че е било просто среща, а не връзка, нали? — попита Сам.

— Нещо такова, да. Според психолозите в „Самърлайт Академи“ имам сериозни проблеми с доверието. Баща ми, психотерапевтът, пък казва, че имам сериозни проблеми с обвързването. Комбинацията от двете явно напълно изключва възможността за връзка.

Сам натрупа големи купчини пържени филийки в две чинии.

— Е, психолозите и баща ти със сигурност са сгрешили с диагнозите си, нали?

Тя се задави с кафето си.

— Моля?

Сам остави тигана на гранитния плот.

— Нямаш проблеми с доверието. Просто си много внимателна в преценката си на кого можеш да се довериш. И нямаш проблеми с обвързването. Правила си го много пъти без проблем.

— Какво имаш предвид?

— Преди години си създала стабилно и трайно приятелство с Гуен Фрейзиър и Ник Сойър. Поддържаш това приятелство в продължение на години. Доверяваш се и на двамата. Сприятелила си се с Тадеус Уебър, един крайно ексцентричен старец, живеещ като отшелник, който не се доверяваше почти на никого. Но на теб е поверил тайните си и ти си ги опазила. Като добра дъщеря си отишла да се снимаш за семейната фотография, за да помогнеш на баща си да поддържа имиджа на модерното семейство, макар че не чувстваш това семейство като свое. И накрая, но не на последно място, си напълно, на сто процента предана на кучето си.

Аби погледна Нютън.

— Сто и десет процента.

— Виждаш ли? — Сам отдели една филийка настрани, за да изстине по-бързо. — Можеш да се обвързваш и го правиш. Следователно и психолозите в онова училище, и баща ти никога не са успели да те разберат и да проумеят какъв е истинският ти проблем. Но ти и сама знаеш това. — Сам отнесе двете чинии с филийки на масата. — С това лекцията приключва. Да закусваме.

— Това са най-красивите пържени филийки, които съм виждала — каза тя.

— Очевидно си гладна.

— Направо умирам от глад.

Имаше още нещо хубаво в случващото се между нея и Сам, помисли си Аби. Изразходваше много калории.

Намаза филийката си щедро с масло и сипа отгоре малко кленов сироп. После внимателно си отряза парче и го лапна. Сдъвчи го и го преглътна. Веднага си отряза още едно парче. И още едно.

Известно време двамата се хранеха мълчаливо.

Накрая Аби остави вилицата си и взе чашата с кафе.

— Ами ти? — попита тя.

Вилицата на Сам застина по средата на пътя към устата му и той я погледна неразбиращо.

— Какво аз?

— Ти очевидно знаеш как да се обвързваш. Със сигурност си предан на семейството си и тайните му.

— Е?

— Какво се случи с Касиди? Ти сам каза, че двамата сте имали връзка, че дори много хора са мислели, че сте сгодени или се каните да се сгодите.

Сам се облегна на стола и протегна краката си под масата.

— В интерес на истината от известно време го обмислях. Всичко във връзката ми с Касиди изглеждаше идеално, може би дори прекалено съвършено. Но нещо липсваше. Все очаквах онова малко щракване, сещаш ли се?

— Кое щракване?

— Когато осъзнаваш, че това е човекът за теб. Така и не ми се случи с Касиди. Докато изпълнявах поръчката на онзи клиент, точно преди смъртта на Касиди, стигнах до извода, че е време да сложа край на връзката си с нея.

— А вместо това се прибра вкъщи и откри трупа й в лабораторията. — Изведнъж Аби осъзна нещо. — И тогава си приел, че е твой дълг да откриеш убиеца й.

— Нямаше да я убият, ако не беше с мен — каза Сам. — Нашата връзка я доведе дотам. Осъзнах това в нощта, в която бе убита.

— Но ако тя те е съблазнила и те е мамила, за да открадне камъните…

— Няма значение. Аз съм този, който я покани на среща, след като се запознахме на онова изложение. Аз съм този, който я представи на Фрай. Аз съм този, който продължи да излиза с нея, след като тя започна работа в „Копърсмит“.

— Разбирам.

Сам дълго се взира в лицето й.

— Да. Виждам, че ме разбираш. Ти си единствената, която успя. Ще направя още кафе.

Той отиде до плота и взе каната. Със свободната си ръка хвърли изстиналата филийка на Нютън, който скочи чевръсто и я улови още във въздуха.

Телефонът на Аби иззвъня. Тя го взе и погледна непознатия номер.

— Нямам представа кой може да е — каза тя и натисна бутона, за да отговори на обаждането.

— Ало?

— Абигейл? Ти ли си?

Оринда Стрикланд говореше със същия строг, студен и надменен тон, с който ужасяваше тринайсетгодишната Аби. Вече преминала осемдесетте, Оринда продължаваше да е все така неумолима, но в гласа й се долавяше леко потрепване, което издаваше възрастта й и още нещо. На Аби й трябваха няколко секунди, за да се сети за точната дума. Паника. Оринда беше тази, която се чувстваше ужасена днес и отчаяно се опитваше да го скрие.

Аби си пое дълбоко дъх и мълчаливо повтори мантрата си. Не показвай слабост.

— Госпожо Стрикланд. Каква изненада. Не знаех, че имате номера ми.

— Взех го от Доусън.

— Ясно. Да не би някой да е умрял?

— Не е смешно.

— Не съм опитвала да се шегувам. Просто не мога да си представя друга причина да поискате да говорите с мен.

— Глупости — сопна се Оринда. — Ти си от семейството ни. Защо да не поискам да те чуя?

— Знаех си. — Аби се облегна тежко на стола си и се загледа в дърветата край прозореца. Нютън седна до нея. Тя постави длан на главата му. — Става дума за Доусън и неговия инвеститор.

— Доусън ми обясни, че те е помолил да му намериш някаква стара книга, която му е необходима, за да сключи сделката си. Каза, че си отказала.

— Не е толкова просто, госпожо Стрикланд.

— Доусън каза, че не искаш да му намериш книгата, защото още не си се примирила с миналото.

— По принцип е така. Но повтарям, че не е толкова просто.

— Абигейл, като момиче ти имаше много сериозни проблеми. Направихме това, което смятахме за най-добро за теб и за семейството. Сега вече си възрастна. Надявах се, че си осъзнала, че нямахме друг избор, освен да те изпратим в онова училище. Ти се нуждаеше от лечение.

— Аха.

— Имаш ли представа колко ни струваше да те изпратим в „Самърхил Академи“?

— „Самърлайт“.

— Какво? — попита Оринда.

— Училището се казваше „Самърлайт Академи“.

— Е, не може да очакваш да си спомням името на училището след толкова много години.

— Ето това вече е смешно. Аз пък никога няма да мога да го забравя. И в отговор на въпроса ви: не, не знам колко ви е струвало, за да ме затворите там.

— Платихме хиляди за таксата за обучение, пансиона, храната и терапията. Трябва да си ни благодарна за всичко, което направихме за теб.

— О, благодарна съм — каза Аби учтиво. — Много съм благодарна.

Тя усещаше, че Сам я наблюдава. Той стоеше подпрян на плота, пиеше кафе и слушаше всяка нейна дума. Нютън беше опрял глава в крака й, за да й даде мълчаливата си подкрепа.

— Най-малкото, което можеш да направиш за семейството, е да намериш на Доусън онази книга — заяви Оринда. — Той ми каза, че е от критично значение за него да сключи сделката с този инвеститор.

— Да, и на мен ми го спомена. Но трябва да ми се доверите, когато ви казвам, че книгата е опасна.

— Глупости, просто някаква книга, дори не особено стара. Не говорим за средновековен ръкопис. Очевидно поради някаква причина неговият инвеститор държи да се сдобие с тази книга на всяка цена и е заявил категорично, че тя е условието за сключването на сделката.

— Мнозина търсят тази книга и поне един човек вече беше убит заради нея — каза Аби.

— Изобщо не вярвам на тези приказки. Никой не извършва убийство заради някаква четирийсетгодишна книга. Измисляш си истории, точно както правеше и като момиче. Всичко е заради парите, нали?

— Не.

— Разбира се, че е заради тях. Винаги си завиждала на Доусън заради наследството и на близначките за попечителските им фондове, въпреки че ти обясних съвсем ясно, че нямаш никакви права над тези пари, защото нямаш биологична връзка с рода Стрикланд.

— Спомням си онзи разговор. Казах ви тогава, повтарям ви го и сега: парите на Стрикланд не ме интересуват.

— Всички се интересуват от парите — настоя Оринда. В гласа й отекнаха гняв и непоклатимо убеждение, че е права. — Все се надявах, че след всичко, което сме направили за теб, ти ще благоволиш да ни отвърнеш с една дребна услуга в замяна. Ако до такава степен си лишена от чувството за семеен дълг обаче, имаш думата ми, че ще бъдеш компенсирана за усилията си.

Дали в гласа на Оринда се долавяше рядка проява на емоции или просто надигащата се паника? Каквато и да беше причината, тя предизвика интуицията на Аби. Тя се наведе напред и подпря лактите си на масата.

— Никога не съм подозирала, че сте способна на подобно унижение, госпожо Стрикланд.

— Не се унижавам, неблагодарнице. Опитвам се да те накарам да проумееш, че си длъжна да помогнеш на брат си в тази кризисна ситуация.

— Доведеният ми брат — поправи я Аби машинално. — Нямаме кръвно родство, нали така?

— Това няма значение. Ние сме семейство. Доусън каза, че може да се озове в затвора.

— Вижте, разбирам, че той е на ръба на банкрута, но освен ако не е в основата на тази финансова пирамида, се съмнявам да му предявят обвинения.

— Не разбираш ли? — избухна Оринда. — Този, който е подвел Доусън да се включи в тази схема, се е погрижил, когато нещата се сринат, Доусън да бъде принуден да поеме последствията.

— Добре, добре, успокойте се. Изглежда, че всичко опира до пари. Ако Доусън е принуден да изплати загубите на някои от клиентите си, той може да вземе пари назаем от попечителския фонд на Стрикланд. Вие със сигурност ще му заемете тези пари.

Последва кратка, напрегната тишина.

— Това не е възможно — отвърна Оринда с равен тон. — Парите са почти изчерпани.

— Какво?

— Накарах Доусън да инвестира почти всичките ни пари в проклетата пирамида.

— О, за бога! Аз не съм експерт по финанси, но никой ли не ви е обяснил колко е важно диверсифицирането на вложенията? Или че ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да е истина, то вероятно не е истина.

— Не смей да ми изнасяш лекции, Абигейл! — Гласът на Оринда се нажежи от гняв и напрежение. — Станалото — станало. Доусън не е виновен, че парите ги няма. Доусън беше жертва на измама. В резултат на това цялото семейство е изправено пред финансов колапс. Трябва да намериш онази книга, Абигейл. Това е най-малкото, което можеш да направиш след всички неприятности, които си ни причинила.

Телефонът замлъкна в ръката на Аби. Тя погледна Сам.

— В случай че не си се досетил, това беше бабата на Доусън — Оринда Стрикланд.

— Тази, която ти е разяснила недвусмислено, че няма да наследиш и цент от парите й?

— Да. Очевидно не е останал и цент за наследяване. Оказва се, че тя е вложила буквално всичките пари на Стрикланд във финансовата пирамида на Доусън.

Сам подсвирна тихо и поклати глава, но не каза нищо.

— Сега очаквам да ми се обади майката на Доусън.

— Твоята мащеха.

— Да. — Аби забарабани по масата. — Макар че е възможно да убедят татко да ми се обади. Не че той ще наследи нещо, защото е подписал предбрачното споразумение, но поне докато бракът му трае, той се наслаждава на лукса, който му осигуряват парите на Стрикланд. Ако научи, че кранчето е затворено и че наследството на близначките е под въпрос, сигурно ще се намеси.

— Мислиш ли, че ще се разтревожи заради попечителските фондове на сестрите ти?

— Джесика и Лора са любимките на баща ми — обясни тя. — Те са част от имиджа на съвременното комбинирано семейство. Двете учат в много скъп частен колеж. Той не би искал парите за образованието им да секнат.

— Ситуацията все повече се усложнява — вметна Сам.

— Така е, несъмнено. — Аби стана. — Отивам да се поразходя. Нуждая се от свеж въздух, за да си проясня главата.

Нютън скочи на крака, като чу за разходка.

— Ще дойда с теб — каза Сам.

Аби се обърна на прага.

— Мислех, че каза, че на острова ще бъда в безопасност.

— В безопасност си. — Сам остави празната си чаша на плота. — Просто искам да дойда с теб. Може ли?

— Щом искаш.

— Много великодушно — измърмори той. — След всичко, което съм направил за теб.

За пръв път в живота си Аби разбра какво означава да кипнеш от яд.

— Не смей да опитваш да ме накараш да се чувствам виновна — сряза го ядосано тя. — Току-що говорих по телефона с експерт от световна величина по тези въпроси.

Сам се ухили.

— Не можах да устоя.

Тя опита да продължи да му се сърди, но просто нямаше сили да го направи. Вместо това избухна в смях.

— Има какво да се желае от чувството ти за хумор — каза му тя.

* * *

Ситният дъжд беше спрял. Започваше бавно да се стопля, но въздухът все още беше хладен и влажен. Аби се сгуши в якето си. Навън Нютън хукна лудешки, криеше се между дърветата, показваше се, радваше се на свободата да тича без каишка.

— Мисля, че чува зова на дивото — отбеляза Аби.

— За куче, което живее в апартамент, той със сигурност се адаптира много бързо към селския живот.

Аби погледна трите къщи, които едва се виждаха през дърветата.

— Значи това е имението на рода Копърсмит.

— Едното. Другото е в Седона.

Аби махна към къщите.

— Кой живее там?

— Нашите построиха едната къща за себе си. — Сам посочи модерната постройка с изглед към водата. — Майка ми никога не е харесвала старата къща. Джъдсън и Ема използват другите, когато са на острова. Ние сме сплотено семейство, но обичаме всеки да си има свое кътче за уединение. Освен това моите родители все си представят как семейството се увеличава с куп внуци.

— Но никой от вас не се е оженил.

— Още не. Мама започва да ни натяква. Мисля, че затова двамата с татко се зарадваха толкова на връзката ми с Касиди. Те бяха сигурни, че тя е жената за мен. Бяха убедени, че съм се изолирал на острова, за да лекувам разбитото си сърце.

— Знам, че не си с разбито сърце, но мислиш ли, че е възможно, като не си успял да разрешиш загадката с убийството, да си се вманиачил в идеята, че си се провалил? — попита Аби внимателно.

— Разбира се. — Сам се усмихна с овладяна студена усмивка. — Но сега всичко се промени. Сега вече се движа по гореща следа благодарение на теб.

Те прекосиха една полянка и спряха на върха на канара точно над морето.

— Защо майка ти е нарекла този залив Копър Бийч? — попита Аби.

Сам се подсмихна леко.

— Някой ден ще видиш с очите си.

Недалече от брега няколко кита пореха вълните. Масивните черно-бели същества се издигаха над водата с грациозни, акробатични скокове и после отново се губеха в дълбините.

— Това е едно от местата, където живеят китовете — каза Сам. — Морските биолози са ги преброили, описали, наименували. Никои два кита не са напълно еднакви на външен вид. И всеки си говори на свой диалект на китския език.

— Изглеждат удивително, когато ги видиш толкова отблизо — каза Аби. — Сякаш танцуват.

— Всъщност ловуват. Трябва им доста храна, за да поддържат осемтонните си тела в движение. Изглежда са открили пасаж от сьомга. Ще го атакуват заедно, избутвайки рибите към подводните скали край острова. Щом сьомгите се озоват в капан там, китовете ще извадят ножовете и вилиците си, известни още като много големи зъби.

— Природата е жестока. Буквално. Аз предпочитам сьомгата сготвена.

— Имам добра новина за теб. Местните рибари често използват същата техника, за да уловят сьомгата, която ядеш. Ловните тактики не са чак толкова различни при различните животински видове. — Телефонът на Сам иззвъня. Той го извади от якето си и провери номера на екрана. После прие обаждането. — Извинявай, татко. Няма никакви новини. Казах ти, че ще се обадя, когато имам какво да ти съобщя. — Последва кратка пауза. — Това не е необходимо, татко — заяви Сам спокойно. — Двамата с мама вече планирате да дойдете тук следващата седмица за техническата конференция. Няма нужда да пристигате по-рано. — Нова пауза. — Ясно. — Сам прозвуча примирено. Затвори телефона и погледна Аби. — Беше баща ми.

— Лоши новини ли? — попита тя загрижена.

— Зависи от гледната точка. Двамата с мама пътуват към острова. Ще пристигнат днес следобед.