Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (40)

40.

Къщата, в която живееше Грейди Хейстингс, беше порутено бунгало в Западен Сиатъл. Изглеждаше тъжна и депресирана като самия Хейстингс в заключеното отделение на психиатричната болница, помисли си Сам. Мястото отчаяно се нуждаеше от боядисване. Пожълтелите щори бяха спуснати, за да скрият мръсните прозорци.

Сам се изкачи по бетонните стъпала и остави купчината с кашони, които беше взел от един магазин за опаковъчни материали. Той провери ключалката. Грейди беше прав. Беше стандартна и вероятно на възрастта на къщата. Отне му по-малко от трийсет секунди да я отвори.

— Явно хазяинът на Грейди не харчи много за поддръжка — отбеляза Сам. Той завъртя старомодната дръжка и отвори вратата.

— Определено. — Аби го последва по стъпалата. Тя носеше голямо руло с фолио за опаковане на чупливи предмети. — Защо да си прави труда? Съмнявам се Грейди да е капризен наемател. Той се интересува единствено от проекта си с кристалите.

— Вярно е. На него му стига, че си има лабораторията.

Аби се усмихна тайно.

Той я погледна подозрително.

— Какво?

— Нищо. Хрумна ми, че Грейди не е единственият наоколо, на когото му стига, че си има лаборатория.

— Да, бе, да. Мен не са ме настанили в психиатрична болница.

— Може да се каже нещо по този въпрос. — Аби го последва в къщата, остави рулото на земята и затвори вратата. Когато се обърна и видя почти празната къща, направо замръзна. Възмущението й беше осезаемо.

— Не са останали почти никакви мебели — ахна тя. — Някой е откраднал нещата на Грейди.

— Възможно е — кимна Сам. — Празните къщи са като магнит за крадците. Но си мисля, че е по-вероятно хазяинът да е подранил и да е започнал да разчиства вещите на Грейди.

— Негодник. Надявам се да не е успял да влезе в бараката. Грейди ще бъде съкрушен, ако лабораторията му е опразнена.

Сам прекоси кухнята и отвори задната врата. Бараката в двора изглеждаше като порутена дървена крепост. Единственият й прозорец беше закован с дъски. Блестящата метална врата беше затворена.

Сам бързо прекоси обраслия с бурени двор и огледа ключалката на вратата. Аби го последва.

— Няма следи някой да е влизал — каза Сам. — Но добре че дойдохме. Имам чувството, че хазяинът ще разбие вратата веднага щом открие, че обикновен ключар не може да се справи с нея.

Той вдигна пръстена си до мътния сив кристал, вграден в метална плочка на стената до вратата. Предпазливо насочи малко енергия през камъка. Усети познатия жужащ поток от енергия. Кристалът на ключалката започна да се загрява с виолетова ултра светлина.

Чу се рязко щракване и вратата се отключи. Сам я отвори.

— Момъка си го бива — каза той. — Много е добър.

— И със сигурност не е толкова луд, колкото го мислеха всички, включително и аз — обади се Аби.

— Може би не е.

Сам намери ключа на осветлението на стената. Лампите светнаха и разкриха очукан метален работен плот и голям брой метални шкафчета. Голият бетонен под не беше покрит с нищо.

Сам огледа лабораторията с професионален интерес. Малкото пространство не блестеше от стомана и лъскави инструменти като лабораториите на „Копърсмит“. Нямаше мощни компютри. Химическите прибори на плота изглеждаха като събрани от различни комплекти тип „направи си сам“ и след това сериозно модифицирани. В единия ъгъл имаше стара горелка, предназначена за нагряване на съдържанието на епруветки.

— Знаеш ли — каза Аби, като огледа претрупаното помещение, — ако някой репортер или психиатър види това място, първите думи, които биха му хрумнали, щяха да са „лудият учен“.

— Тъкмо си мислех, че тази лаборатория много прилича на моята — каза Сам.

Аби се прокашля.

— Аха.

Той я погледна и забеляза, че очите й греят развеселено. Сам въздъхна.

— Дай кутиите и фолиото. Искам да огледам, преди да опаковам оборудването.

— Добре. — Аби се обърна и се запъти към кухнята.

Докато я нямаше, Сам провери бавно и методично цялата барака, като отваряше шкафчетата и чекмеджетата. Той откри доста камъни и кристали, повечето от които не биха направили впечатление на типичния търсач на кристали. Но с леко отворени сетива, Сам установи, че няколко от камъните имаха паранормална енергия.

Тъкмо държеше една половина от разцепен геод и изучаваше блестящите кристали в него, когато Аби се появи отново.

— Намери ли нещо интересно? — попита тя.

— Все още нищо, което да обясни гласовете, които Грейди е чувал. — Сам остави геода и отново се огледа. — Той каза, че гласът идвал от един кристал.

— Зелен кристал.

— Открих няколко разновидности на зелен кварц, малко парче зелен турмалин и един зелен андрадит, но никой от тях не излъчва енергия, която да обясни гласовете.

— Да започна ли да увивам оборудването, докато ти се оглеждаш?

— Добре. Но нека първо разглобя лазера.

Аби се усмихна.

— Изглежда като намерен в някой склад за стари метали.

— Сигурно е купил отделните части по интернет и го е сглобил сам.

Сам тръгна към работния плот. Слабо съскане на енергия го накара да се закове на място. За леко отворените му сетива звукът наподобяваше жужене на някакво насекомо наблизо. Той се завъртя на пети и потърси източника, при което зърна зелен отблясък с ъгълчето на окото си. Когато опита да погледне отблизо, откри, че не може да фокусира погледа си върху предмета, който излъчваше енергията.

— Какво е това? — попита Аби.

— Още не съм сигурен. — Спря с опитите да види предмета с нормалното си зрение и задейства таланта си на максимална степен. Сивият цвят на бетонния под и избледнялата боя на стените рязко се трансформираха. Помещението беше осветено от ултра светлина. Камъните и кристалите в колекцията на Грейди светеха и обливаха мястото с паранормална дъга от цветове.

Звукът от бръмчащото насекомо стана по-силен, но не и по-отчетлив.

— Ето го — каза Сам.

— Какво? Къде? Не виждам нищо, освен камъните и оборудването, които вече провери.

— Отвори сетивата си и ще го чуеш.

Енергията затопли атмосферата, когато Аби изпълни указанията му.

— Мили боже! — възкликна тя. — Прав си. Звучи като някакъв пращящ стар аудиозапис или нещо подобно.

— Точно такова е. — Сам отиде до едно шкафче и огледа различните прецизно изрязани предмети най-отгоре. — Запис. Излъчва се от една от тези.

— Това не са кристали или камъни. Приличат на някакви модернистични стъклени фигури.

— Това са призми — обясни Сам. — Много специални призми. Грейди сигурно ги е използвал, за да фокусира енергия, както и светлина.

— И в една от тези призми има запис?

— Това е единственото възможно обяснение. Трябва да е вграден чрез паранормална енергия и вероятно е настроен на честотата на вълните на аурата на Грейди. Затова ние чуваме само леко жужене, но не отчетливи думи. — Той вдигна една тежка зелена стъклена призма. Трептящата енергия стана малко по-шумна, но не много. — За нашите сетива е слабо, но за Грейди сигурно е било много по-силно, отчетливо и разбираемо.

Аби се приближи.

— Никога не съм виждала такава призма.

— Нарича се ретрофлектор, тристенна призма. Проектирана е така, че да отразява енергията или лъча светлина обратно към източника им, независимо от посоката. Стандартно оборудване в повечето лаборатории. Но тази конкретна призма фокусира паранормалната енергия, а не обикновената. Настроена е спрямо аурата на Грейди и фокусира енергията към него винаги когато той е наблизо.

— И с неговата поява се активира записът?

— Мисля, че да. Призмата установи присъствието ни и задейства психичното послание, когато влязохме в стаята, но тъй като тя не е настроена спрямо нас, ние почти не чуваме записа. Грейди не е можел да определи откъде идва гласът, защото всеки път, когато е опитвал да погледне призмата, тя е отразявала неговите собствени психични вълни и го е заслепявала, като в същото време е излъчвала съобщението.

— Леле! С течение на времето това би побъркало всеки човек.

— Мисля, че е по-точно да се каже, че е имала хипнотичен ефект върху Грейди. Дай ми от опаковъчното фолио с балончетата.

Аби взе ножиците, които беше донесла, и отряза парче от фолиото.

— Не бях чувала за паранормални записи. Дори не подозирах, че подобно нещо е възможно.

— Технологията е на експериментален етап. Призмата е дошла от някоя високотехнологична изследователска лаборатория.

Тя му подаде фолиото и се огледа.

— Ами пистолета? Откъде се е сдобил с него?

— Човекът, записал хипнотичното съобщение, сигурно се е погрижил Грейди да има подръка пистолет в деня, когато е тръгнал към дома на Вон.

— Бедният Грейди. Това нещо изглежда ценно.

— За някои хора струва цяло състояние.

Аби се намръщи.

— Мислиш, че е дошло от лабораториите на вашите конкуренти?

— Не. — Сам откъсна парче тиксо и стегна фолиото около призмата. — Това не е дошло от лабораториите на „Деликън Стоун“.

— Сигурен ли си?

— Повярвай ми.

— Кой друг има лаборатория, която би могла да осигури нещо като тази призма?

Сам я погледна.

— Направи предположение.

— Аха. Корпорация „Копърсмит“.

— Да.

— Боже! Това не е хубаво.

— Никак — съгласи се Сам.

— Ти каза, че призмата е много ценна. Защо този, който я е дал на Грейди, не се е върнал, за да си я вземе?

Сам вдигна увитата призма.

— Може би не е успял да отвори ключалката с кристала.

* * *

Сам натовари последния кашон в багажника на джипа.

— Къде ще приберем всичките му неща? — попита Аби.

— Ще ги закараме в къщата в Копър Бийч, за да са на сигурно място, докато измислим как да освободим Грейди от болницата.

Аби го погледна.

— Ще го освободим, нали?

— Да, но в момента за него е по-безопасно вътре.

— В какъв смисъл?

Сам затвори вратата на багажника.

— Докато всички го мислят за луд, той не е заплаха за човека, който го е натопил.

— А, ясно.

Сам се отправи към бараката.

— Ей сега се връщам.

— Къде отиваш?

— Искам да видя дали ще мога да извадя кристала от ключалката на вратата. Той е много добре изработен. Предпочитам да не го оставяме тук.

— Разумно.

Аби го последва и провери имейла си, докато Сам изучаваше ключалката. Той прецени, че трябва да се разглоби целият механизъм, което изискваше отвертка и някои други инструменти.

Тъкмо откачаше ключалката, когато чу възклицанието на Аби.

— Сам, открихме го!

Той отдели ключалката от вратата.

— Кое?

— Дневника.

— Но търгът е след два дни.

— Вече не. Приели са предварителната ни оферта.

Той стисна ключалката с една ръка и огледа ръба на вратата.

— Сигурна ли си?

— Не, докато не го видя с очите си. — Аби беше грейнала от вълнение и възторг. — Но току-що получих имейл от Милтън, който твърди, че иска да се отърве от дневника възможно най-бързо и дава шанс на моя клиент да го купи пръв. Всъщност няма да имаме друга възможност. Той пита дали все още се интересуваме.

— Как така извадихме този късмет?

— Заради мен. Казах ти, че репутацията ми е безупречна. Същественото тук е, че Милтън се е изплашил до смърт и иска да се отърве от дневника възможно най-бързо и безболезнено.

— Той е предположил, че аз не съм опасен, защото ти не би се съгласила да работиш за клиент, на когото не се доверяваш.

— Общо взето да. Той е решил да ти се довери, защото ми има доверие. Но иска да действаме бързо. Останах с впечатлението, че е много нервен. А трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че трябва да е станало нещо много голямо, за да започне Милтън да нервничи.

Сам издърпа заключващия механизъм от стената.

— Уточни детайлите. Кажи му, че парите ще бъдат преведени, на която сметка посочи веднага щом докаже автентичността на дневника.

Аби изпрати съобщението. След няколко секунди вдигна поглед от телефона си.

— Готово. Милтън току-що ми изпрати кода на мястото, откъдето можем да вземем дневника, както и номера на банковата си сметка.

Сам се отправи към вратата.

— Къде е това място?

— Някъде, откъдето можеш да си вземеш пакет, без да направиш впечатление.