Джейн Ан Кренц
Огнени кристали (2)

2.

Луд с оръжие никога не е добра комбинация. Луд с паранормален талант и оръжие гарантираше много лошо начало на деня.

От сенките на входа Аби Радуел наблюдаваше ужасяващата сцена, която се разиграваше в библиотеката. Нападателят, който беше насочил пистолет към Хана Вон и икономката й, беше на не повече от двайсет и една-две години. Очите му светеха трескаво. Дългата му коса беше мазна и невчесана. Дънките и прокъсаната му тениска изглеждаха така, сякаш не бяха прани от дълго време. Мъжът ставаше все по-нервен с всяка изминала секунда.

— Не си играя, госпожо. — Нападателят повиши глас, но размаха пистолета напосоки. — Знам, че „Ключът“ е тук, в тази стая. Трябва да ми го дадеш и после тя трябва да го отключи.

— Нямам нищо против да вземеш „Ключът“ — каза Хана и по някакъв начин успя да запази тона си спокоен. — Но не мога да ти го отключа. Просто не знам как се прави.

— Тя трябва да го отключи — настоя нападателят.

— За кого говориш? — попита Хана. — Надали имаш предвид икономката ми. Госпожа Дженсън няма никаква представа от отключване на криптирани книги.

— Не икономката — каза нападателят и изтри потта от челото си с опакото на дланта си. — Жената, която работи за теб тук, в библиотеката. Тя знае как се отключват паранормални книги.

— Не разбирам — каза Хана. — Двете с госпожа Дженсън сме единствените хора в къщата. Моля те, вземи моето копие от „Ключът“ и си тръгни, преди ситуацията да е излязла извън контрол.

Хана се справя с лъжите невероятно добре, помисли си Аби. Но ситуацията вече беше излязла извън контрол.

Хана Вон беше на осемдесет и две години и беше прикована към инвалидната си количка. Беше напълно безпомощна срещу въоръжен нападател. Правеше всичко по силите си да разсее лудостта и напрежението в стаята, но тактиката й нямаше да успее. Госпожа Дженсън беше пребледняла и ужасена от случващото се. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

Аби беше отворила сетивата си напълно. Интуицията й крещеше, че трябва бързо да изтича назад по стълбите и да излезе на улицата. Нападателят още не подозираше за нейното присъствие. Навън тя можеше да се обади на 911. Но докато полицаите пристигнеха, щеше да бъде твърде късно за Хана и госпожа Дженсън.

— Аз ще ти дам „Ключът“ — обади се Аби откъм вратата.

— Какво? — Нападателят се обърна рязко с лице към нея и я погледна шокиран. — Коя си ти?

— Аз съм Аби. Аз съм тази, която търсиш, жената, която може да отключи книгата.

— Хм. — Нападателят примигна няколко пъти и поклати глава, сякаш за да проясни мислите си. Той трепереше, но успя да се овладее що-годе. Стисна пистолета с две ръце и го насочи към нея. — Сигурна ли си, че ти си жената?

— Да. Ти как се казваш?

— Грейди — отвърна машинално мъжът.

— Добре, господин Грейди…

— Не, казвам се Грейди Хейстингс. — Грейди я гледа объркано няколко секунди. Отново изтри челото си. — Стига въпроси. Дай ми книгата. Бързо. Не се чувствам добре.

— Книгата, която търсиш, е криптирана?

— Да, да. — Очите на Грейди блеснаха възбудено. — „Ключът към спящата сила на камъните“. Казаха ми, че ти можеш да я отключиш.

— Намира се в секцията с книги за кристали, на балкона — каза Аби.

— Донеси я. Бързо!

— Добре. — Тя влезе навътре в стаята и се отправи към малката спираловидна стълба, която водеше до балкона, който обикаляше над библиотеката. — Откъде знаеш, че е в колекцията на госпожа Вон?

— Гласовете ми казаха. Точно както ми казаха, че ти трябва да я отключиш. Тази книга ми трябва. Адски важна е за проучванията ми.

— Правиш проучвания на кристали ли? — попита Аби.

— Да, да. И съм толкова близо до отговорите, толкова близо. Само да се сдобия с книгата.

— Добре — каза Аби.

Госпожа Дженсън изхлипа тихо. Хана се беше умълчала. Тя наблюдаваше Аби с изострено внимание. Напрежението й беше осезаемо.

— Добре — каза Грейди. — Разбрахме се. Така. — Той се опита да си възвърне някакъв контрол над ситуацията. — Но ще дойда на балкона с теб. Никакви опити да ми правиш номера. Ти трябва да отключиш кода на книгата. Иначе няма да ми свърши никаква работа. Това ми казаха гласовете. Да те накарам да я отключиш.

— Ясно — опита да го успокои Аби. Тя започна да се изкачва по стълбата.

Грейди хвърли бърз, разколебан поглед към Хана и госпожа Дженсън и видимо се успокои, че те няма да му създават проблеми. Той последва Аби нагоре по стълбата. Аби чу тежкото му, накъсано дишане. Сякаш му беше необходима огромна енергия дори да държи пистолета насочен към нея.

— Болен си — каза Аби. — Може би е по-добре сега да си тръгнеш и да отидеш да те прегледат в спешното.

— Не. Не мога да си тръгна без книгата.

— Какво точно им проучваш на кристалите? — попита тя.

— Знаеш ли нещо за спящата сила на скалите?

— Почти нищо, но ми звучи интересно.

— В тях има толкова много сила. Просто ни чака да се сетим как да я използваме. Книгата ще ми помогне да открия как става това.

Аби стигна до нивото на балкона и отиде до рафтовете, където беше наредена богатата колекция на Хана от книги, посветени на свойствата на кристалите. Повечето книги бяха пълни с обичайните окултни небивалици. Хана казваше, че е събирала тези томове заради историческата им стойност. Но няколко от книгите съдържаха трудове на учени, древни и от съвременността, които бяха правили сериозни проучвания на силата на кристалите, скъпоценните камъни и кехлибара.

Най-ценната книга в колекцията на Вон беше „Ключът към спящата сила на камъните“ от Морган. Написана през осемнайсети век, книгата беше заключена с паранормален код, което значително повишаваше стойността й. В света на антикварите и колекционерите на книги с паранормална тематика криптираните томове бяха особена рядкост.

Аби спря и прокара пръсти по кориците на книгите върху рафта.

— Не се мотай! — сопна се Грейди и поклати пистолета си.

— Ето я. — Тя извади един стар, подвързан с кожа том. Енергията, заключена в книгата, зашептя на сетивата й. — „Ключът“ на Морган.

Грейди погледна протритата кожена корица недоверчиво.

— Сигурна ли си, че е тази?

— Да ти покажа ли заглавната страница?

— Да, покажи ми я.

Аби подхвана тежката книга с едната си ръка и отвори корицата. Грейди пристъпи към нея и погледна заглавната страница. Той се намръщи.

— Мога да я прочета.

— Да, имаш късмет, че е написана на английски. Мнозина от старите алхимици са пишели на латински.

— Не, имах предвид, че мога да я чета. „Ключът към спящата сила на камъните“. — Грейди протегна ръка и внимателно обърна на следващата страница. — И тази страница мога да прочета. Това не е книгата, която търся. Гласовете в кристала ми казаха, че книгата, която ми трябва, е криптирана.

— А, ясно — кимна Аби. — Мислиш, че понеже можеш да четеш какво пише, книгата не е заключена с код. Но кодирането с психична енергия не действа точно по този начин. То скрива части от текста по неуловим начин, така че истинското му значение се променя или прикрива. Можеш да седнеш и да прочетеш тази книга от корица до корица и да си мислиш, че четеш оригиналния текст. Но накрая ще откриеш, че не си разбрал нищо.

— Отключи кода — заповяда Грейди. — Покажи ми как текстът ще се промени.

Аби се подготви за неизбежния шок и се съсредоточи върху слоевете енергия, които трептяха около старата книга. Малко хора с паранормална чувствителност притежаваха таланта да заключат книга или ръкопис, като ги кодират с психична енергия, още по-малко знаеха най-старите и най-силни техники за това. А таланти като нея, които можеха да отключат подобни кодове, бяха още по-голяма рядкост. Това умение всъщност беше едно отмиращо изкуство. В съвременния свят хората съхраняваха тайните си в дигитална форма в киберпространството, място, където старото криптиране с психична енергия не вършеше работа.

Това означаваше, че тя си беше избрала професия, която беше обречена да стане напълно ненужна, също като изработването на каляски примерно. Но тя не можеше да избере друго. Старите книги, изпълнени с древни паранормални тайни, зовяха сетивата й. А книгите, кодирани с психична енергия, бяха неустоими.

Тя откри модела на кодирането. Не за пръв път отключваше стария том. Всъщност точно тя го беше купила за колекцията на Хана. Вече два пъти беше отключвала книгата — веднъж, за да се увери в автентичността й, и още веднъж, за да може Хана да я прочете и да си направи някои бележки. Хана беше пожелала книгата отново да бъде заключена, след като я беше прочела, за да запази стойността й.

— Готово — каза Аби. — Отключих кода.

— Свърши ли? Вече? — Грейди я гледаше недоверчиво. — Мислех, че психичната енергия е сложна за разшифроване.

— Така е, но аз съм много добра.

— Все още усещам, че от книгата се излъчва много гореща енергия.

— Силната енергия, използвана за кодирането, оставя следи също като всеки друг вид енергия — обясни Аби.

— Значи сега мога да прочета истинския текст.

— Да. Погледни.

Тя му подаде книгата. Грейди я стисна с едната си ръка. Физическият контакт беше точно това, от което Аби се нуждаеше. Тя насочи тъмните пулсиращи потоци на кодиращата енергия към аурата на Грейди.

Внезапно атмосферата се промени. Грейди реагира, сякаш го беше ударил ток. Устата му се отвори в мълчалив писък на агония. Пистолетът падна от ръката му. Очите му се забелиха. Тялото му се вкочани за един безкрайно дълъг миг. После затрепери неудържимо. Той опита да пристъпи назад към стълбата, но се строполи на пода на балкона. След още няколко конвулсии остана да лежи безжизнен.

За момент всички мълчаха, слисани.

— Добре ли си, Аби? — попита Хана.

— Не. Да. — Аби си пое дълбоко дъх и мълчаливо повтори старата си мантра: „Не показвай слабост“. Стисна парапета на балкона и погледна към Хана. — Добре съм. Само малко разтърсена.

— Сигурна ли си, скъпа? — попита Хана загрижено.

— Да. Напълно. Отключването на кода е едно. Но да използвам енергията от кода, за да направя това, което извърших току-що… е съвсем различно.

— Знаех, че си силен талант — каза Хана. — Но не съм подозирала, че си чак толкова силна. Това, което направи току-що, е изключително опасно. Ако такава енергия се изплъзне от контрол…

— Знам, знам — съгласи се Аби. — Но не се сетих какво друго мога да направя. — Тя погледна икономката, която лежеше в несвяст на пода. — Какво е станало с госпожа Дженсън?

— Припадна. Преди малко тук имаше ужасно много енергия. Дори и човек без паранормална чувствителност можеше да я долови. А какво става с онзи ужасен мъж? Жив ли е?

Мили боже, нима наистина беше убила човек? Ужасена от тази вероятност, Аби коленичи до Грейди. Внимателно потърси пулса му. Заля я вълна на облекчение, когато го долови.

— Да — каза тя. — В безсъзнание е, но определено е жив.

— Ще се обадя на 911.

— Добра идея. — Аби си пое дълбоко дъх. Тя вече усещаше ефекта от прекомерното количество адреналин, което съпътстваше използването на толкова много психична енергия. След два-три часа щеше да бъде изтощена. Съсредоточи се върху непосредствения проблем. Който не беше никак малък. — Как, за бога, ще обясним какво се е случило тук?

— Ти няма да обясняваш нищо, скъпа. — Хана придвижи количката си до бюрото и взе телефона. — Един психично неуравновесен мъж е нахлул в дома ми и е настоял да му дам една от редките книги от колекцията ми. Изглеждал е като наркоман и очевидно наркотикът, който е взел, е предизвикал припадъка му.

Аби обмисли чутото.

— Което е вярно в известен смисъл.

— Е, не можеш да обясниш, че си използвала паранормална енергия, за да го обезвредиш, скъпа. Кой ще повярва на подобно нещо? Полицаите ще те помислят за луда.

— Така е — каза Аби. Внезапно я побиха студени тръпки и я връхлетяха образи от старите кошмари: един безкраен лабиринт от коридори с бели стени, стерилни стаи и заключени врати и прозорци. Нямаше да рискува да я изкарат луда, никога вече. — Точно това ще си помислят.

— Стигнала съм до извода, че при общуване с полицията е най-добре да се излагат само голите факти и да не се дават никакви обяснения.

Аби стисна парапета и видя, че Хана я разбира напълно.

— И аз стигнах до този извод преди няколко години, госпожо Вон. Това определено е най-добрата тактика.

Хана се обади по телефона и после го остави на бюрото си. Погледна към Аби.

— Какво не е наред, скъпа? — попита тя внимателно. — Не се тревожи, че ще се разчуе какво си направила с кодиращата енергия. Няма да кажа на никого какво се случи тук, а госпожа Дженсън припадна, преди да види нещо. Тайната ти е в безопасност.

— Знам, Хана. Вярвам ти. Благодаря. Но в този Грейди Хейстингс има нещо, което ме тревожи.

— Очевидно е, че той е умствено неуравновесен, скъпа.

— Знам. Но не това имах предвид. Потеше се толкова силно. Изглеждаше на ръба на изтощението. Сякаш се бореше с някаква невидима сила.

— Може и така да е било. Всички си имаме своите демони. Подозирам, че при Грейди са повече от обичайното.

* * *

Кошмарът се появи същата нощ.

Тя крачеше в странната искряща мъгла. Не знаеше кого или какво търси, само, че отчаяно се опитва да открие някого, преди да е станало твърде късно. Времето изтичаше. Усещането за неотложност се засилваше, трудно си поемаше дъх.

Грейди Хейстингс се материализира от мъглата. Впери в нея измъчен, умоляващ поглед и протегна ръка.

— Помогни ми — промълви той. — Трябва дами помогнеш. Гласовете в кристала ми казаха, че ти си единствената, която може да ме спаси.

Тя се събуди с бясно ускорен пулс. Нютън изджафка разтревожено и притисна косматата си тежест към крака й. Трябваха й няколко секунди, за да се ориентира къде е. Когато го направи, ужасена осъзна, че не е в леглото си. Беше в дневната на малкия си апартамент и гледаше през плъзгащите се врати на терасата. Светлините на Сиатъл блестяха в нощта.

— Мили боже, започнала съм да ходя насън, Нютън. — Свлече се на колене до кучето и го прегърна силно.

* * *

Първата бележка на изнудвача я чакаше, когато Аби провери имейла си на следващата сутрин.

„Знам какво направи в библиотеката. Мълчанието си има цена. Скоро ще се свържа с теб.“