Лойд Дъглас
Оспорваният път (9)

Глава девета

Тази дъждовна вечер сякаш нарочно бе създадена за разправяне на приказки, а Кънингам знаеше една много интересна. Това беше най-необикновеният и най-пленителният разказ, който Джек Бивън бе чувал; и обезпокоителен, защото колкото повече разказът напредваше, толкова по-далечни изглеждаха Китай и Лан Ийнг.

Комично зрелище представляваха тези прочути лекари в отпуск, изтегнати пред искрящия огън в банско облекло и наметки. Всички столове в колибата бяха смешно украсени с мокри дрехи, от които се вдигаше гъста пара. Валеше пороен дъжд и въздухът, който беше отвратително горещ през целия ден, се охлади значително.

От три часа нататък небето бе потъмняло, светкавици проблесваха през гънките на червено-синьото перде; зрелището беше величествено. Джек теглеше с всички сили греблата и те достигнаха брега, смазани от умора, но в най-добро разположение на духа: Кънингам се оказа много приятен другар. През целия следобяд си разменяха най-весели шеги. Обикновено тъй сериозен, Бивън откри в себе си склонност към шегата, което го възхити. Отнасяйки лова си — дребна риба и една великолепна щука, — те се изкачиха запъхтени към колибата. Водата се стичаше от дрехите им и оставяше следи зад тях.

Д-р Кънингам показа способностите си в областта на кулинарното изкуство. Той приготви грамадна чиния с варена риба, която бе изгълтана с удивителна бързина. След пищната им гощавка, двамата сити другари сложиха дърва в огъня, запалиха лулите си и постановиха, че може да се гледа на света благосклонно. Наистина, той имаше своите недостатъци, но като свят, такъв, какъвто е, можеше да бъде нареден измежду най-добрите.

— Вие трябва да знаете това, — каза Джек лениво, — вероятно сте пътували повече от мен.

— Не, — Кънингам изведнаж стана сериозен, — и много съжалявам. През целия си живот трябваше да лекувам носталгията си по далечните страни. И никога не съм пътувал.

Джек призна на свой ред, че и той има желание да разшири кръгозора си, но че досега не му е било писано.

— Трудно е за нас да отсъствуваме, — заключи Кънингам. — Но съм убеден, че този, който се върти в същия ограничен кръг, пропуща най-хубавото от живота си. — Той замълча продължително. — Това, което най-много желая, Бивън, — Кънингам понижи гласа си — което се надявам да извърша един ден, е да видя Китай.

— Защо Китай? — Джек промени положението си и наостри слух.

— Не говоря от туристически интерес за Китай, — продължи Кънингам, пренебрегвайки въпроса. — Не! Не! Бих искал да се запозная с интимния живот на китайското семейство. Да прекарам известно време в неговата среда и да се науча да го разбирам.

— Това е много трудно, — присмя се Джек. — Но кой ви пъхна тази мисъл в главата? — Той се опита да се покаже нехаен.

Кънингам стана и стъкна огъня, върна се на мястото си, изтегна крака и запали отново лулата си.

— Бивън, какво знаете от историята на Одри Хилтон?

— Почти нищо. Каза ми, че е била възпитана там.

— Интересува ли ви това?

— Но, разбира се. Защо не? Хайде, почвайте!

* * *

Първите минути от разказа на Кънингам минаха в повторение началото на историята. Богатият и културен търговец Сен Линг, оскърбен от лошия прием, оказан му в Америка, при завръщането си в родината, намерил у командира на парахода, капитан Хилтон, пълно разбиране. Капитанът се отнесъл към него с голяма почит и внимание.

Засвидетелствуваната от Хилтон благосклонност към китайския търговец произвела такова впечатление върху ума му, че той не пропускал никога случая да отиде на пристанището, при всяко пристигане на парахода в Хонконг. Службата понякога задържала капитана там три-четири часа, но при всяко слизане човекът го чакал и настоявал да му направи честта да го посети в дома му. Месеци наред поканите не били приемани, вероятно защото капитанът бил зает е други работи и не държал на тях. Един ден той приел. Сен Линг изглежда бил наскърбен от отказите на Хилтон и последният решил да му направи това удоволствие. Знае се обаче, че капитан Хилтон никога не е правил усилие да спечели уважението на Сен Линг.

— Може би затова китаецът е държал толкова на него, — подсказа Джек…

— Сигурно… Накратко, след това посещение, Хенри Хилтон не оставил никога вече да го молят. Когато пристигал, домакинът му го чакал винаги с разкошни носилки и с носачи, и добрият Хилтон се чувствувал напълно щастлив да се покатери в тях и да го носят по дългата, кривуличеща улица до хубавия дом на Сен Линг, до средата на склона на господствуващия над града хълм.

— Той е съумял несъмнено да се приспособи към нравите на домашната среда на Сен Линг, иначе не би се чувствувал удобно в нея, — забеляза Джек.

Кънингам кимна в знак на съгласие.

— И то защото Хенри отдавна бил в търговски връзки с китайците и познавал техния бит. Сен Линг бил твърде сдържан. Хилтон го посещавал повече от три години преди да узнае, и то съвсем случайно, че търговецът бил голям филантроп. Узнало се, например, че той бил най-щедрият дарител на „Английската болница“ и че финансирал учението на мнозина млади китайци в Англия.

— Защо в Англия? Толкова далече?

— Не зная. Може би изпитаните от Сен Линг горчивини в Америка имат своя дял в това. Във всеки случай, Хилтон открил, че неговият приятел китаец, въпреки строгото си придържане към бита на своята родина, насърчавал всичко онова, което можело да допринесе за повдигане благосъстоянието на Китай. Доказателство за това била неговата голяма щедрост към болницата; от друга страна, този факт е едно важно обстоятелство в този разказ.

Кънингам взе цигара от табакерата си и я подаде на Джек. Огънят замираше и Бивън го разпали. Тази първа глава беше интересна, но Джек се надяваше, че ще стигнат по-скоро до Одри.

— Предполагам, — продължи Кънингам, — че влиянието на Сен Линг в Хонконг е било огромно, както върху чужденците, така и върху китайците. Сен Линг имал жена, четири сина и много чичовци, лели, братовчедки, внуци, внучки… Изглежда, че семейството е било внушително, когато се е събирало за тържествени случаи.

— Всички ли са живеели заедно?

— Да, в едно-единствено огромно владение, опасано с високи стени и великолепна железна ограда, но разбрах, че тези огромни имения са уредени така, че всеки член от голямото семейство може да се радва на частния си живот на воля… Виждам, че удължавам разказа си, надявам се, че не ви отегчавам?

— Напротив, много ме интересува.

— Клавдия Хилтон е родена през 1896 година в Сан Франциско. Вследствие на това раждане, здравето на майка й остана разклатено в продължение на много години. Хилтонови били предупредени, че ще бъде по-добре да нямат повече деца. Не са ми известни патологичните причини, но, както знаете, могат да бъдат многобройни.

През 1904 година госпожа Хилтон забелязала, че ще имат дете. Мъжът й разбира се, се почувствувал много неспокоен. Той не можал да напусне поста си. Корабният лекар, комуто поверил безпокойството си, бил на мнение, че за госпожа Хилтон би било по-добре да се премести в Хонолулу. Ето защо я завели там. В Хонолулу тя се почувствувала самотна и изплашена. Към края на нейната бременност Хенри я намерил в такова възбудено състояние, че докторът посъветвал да я вземат с тях. При пристигането им в Хонконг, състоянието на г-жа Хилтон изисквало грижи, каквито не можели да й дадат на парахода. Завели я в болницата.

Семейството на Сен Линг се почувствувало много опечалено от това. Хенри трябвало да отсъствува след осем дена. Те го уверили, че ще бдят г-жа Хилтон да получи всичко необходимо. Капитанът напуснал Хонконг със съжаление. Тогава не е имало радио. При пристигането му в Сан Франциско му подали телеграма от Сен Линг. Тя била кратка:

„Погребана е при нашите прадеди. Дъщеря ви е у нас.“

Бивън възкликна от учудване.

— Прибрали я у тях?

— Точно това сторили. Наели дойка от болницата. Никой не знаел какво се е случило при завръщането на Хенри в Хонконг, когато видял дъщеря си за първи път. Трябва да е било трогателно. Г-жа Сен Линг била възхитена, че има малко момиченце в къщи; разбира се, тя била щастлива, че нейните собствени деца са момчета, но присъствието на момиченцето очаровало всички. Решено било детето да остане в Китай, защото Хенри нямал дом. Клавдия била много по-добре в училището, отколкото под надзора на някоя възпитателка. Когато Хенри се върнал, казал на г-жа Сен Линг, че желае да кръсти бебето Одри — на името на майката. Г-жа Сен Линг се усмихнала и хвърлила въпросителен поглед към мъжа си.

— Би трябвало да има две имена, капитан Хилтон, — казал Сен Линг. — Ще я наричате Одри; моля, позволете да й казваме Лан Ийнг.

— Значи ли това нещо? — попита Джек.

— Да, но не зная какво.

— Не е пожелала да ви го каже?

Джек направи усилие да даде твърдост на гласа си.

— Не. И Клавдия също не го знае. Аз я питах.

Джек разсече почти на две тръбата на лулата си. Дори собствената й сестра не го знае! Може би тя ще го довери нему!

— Бивън… още малко и ще се простудя. Впрочем, почти всичко ви разказах, освен че тази девойка е сега тук, само защото Клавдия си беше втълпила, че трябва да я доведе. Накрай, оставих се да ме убедят да напиша писмо. В него казах, че според моето мнение — и Бог ми е свидетел, че то беше искрено — Одри ще направи добре да дойде дори и само на гости, защото в противен случай Клавдия ще се поболее. Сен Линг и жена му я придружиха. Те обиколиха от другата страна и оставаха известно време в Англия, където Сен Линг имал работа.

Кънингам спря за малко.

— Ще откриете скоро, че Одри Хилтон не ще се почувствува другаде като у дома си, освен в Китай. От известно гледище, това е цяло нещастие. Какво ще прави през живота си? Не може да помисли да се омъжи за китаец, въпреки дълбоката почит, която би имала към него, а ако американец се ожени за нея, той ще трябва или да я преобрази коренно, което неизбежно би унищожило нейната личност, или пък…

Настъпи дълго мълчание, преди Джек да се осмели да запита:

— Или пък… що?

Кънингам махна с ръка, с което искаше да каже, че и той не знае, после промърмори:

— Или пък самият той да стане китаец.

Те останаха мълчаливи няколко минути.

Малко по-късно домакинът се изправи и намести пепелта с лопатката. Джек го наблюдаваше с разсеян поглед.

— Мислех, че трябваше да ви го разкажа, — рече Кънингам.

* * *

Не беше лесно да уведоми Кънингам за предстоящата му среща с Одри. Джек би предпочел да не спомене за това, но щеше да бъде неучтиво.

— Излизам с колата, днес след пладне, с Одри Хилтон, — се реши да каже Джек, когато бяха вече на един километър от града.

— Знаех го от Едит, — каза Кънингам. — Тя беше поканила Одри да отидат на едно градинско увеселение днес, но последната се извини и каза, че току-що била обещала да излезе с вас. Надявам се, че ще прекарате много приятно. Ще спите през нощта у дома, нали? Ще дойдете ли за вечеря?

— Благодаря, Бил. Надявам се, че не злоупотребявам. Ще замина утре. Ще се заловя отново за работа. Не съм навиквал на отпуски. Чувствувам се виновен, като че ли пренебрегвам задълженията си.

— Според мен, — каза Кънингам, — всеки човек, когато се посвещава на една професия, която му хаби нервите, като нашата например, свършва повече работа в единадесет месеца, отколко в дванадесет. Никой не се нуждае повече от отпуск, отколкото лекарите, и никой не е по-малко свободен да го вземе.

Джек се съгласи с това мнение.

— Ето че пристигнахме. — Бил закара колата в гаражния двор. — Ще хапнем набързо, а после всеки ще отиде по работата си. Едит не е тук; тя е на онзи прием. Ще я видим довечера.

След като изяде закуската си, Кънингам излезе без да се бави. Джек грижливо се докара и облече спортния си костюм, като поглеждаше непрекъснато часовника си. Страхувайки се, че не го е навил, той позавъртя навивния винт. Любопитно е, — си каза той, връзвайки повторно връзката си пред огледалото, — как ни се струва понякога, че времето е спряло и как бърже хвърчи друг път. Умът изглежда не притежава същия точен уред за измерване на различните времена. Времето е толкова ценно, защото живеем само един живот; чудно, че човек не е развил по-точно чувство за време… Съвестта му го прекъсна:

„Ако искаш да узнаеш защо си почнал да философствуваш, ще ти кажа. Опитваш се да не мислиш за това свиждане с Одри, защото се страхуваш. Искаш да я видиш, но не знаеш, какво желаеш да й кажеш. Обичаш я, а знаеш, че не трябва. Искаш да узнаеш чувствата й към тебе и се надяваш, че си й приятен. Ти вярваш, че си й приятен. Но ако е така, какво ще правиш?“

Автомобилът летеше бърже.

Не беше трудно да се намери адреса на Одри. Тя го посрещна на вратата, напълно готова за разходката. Костюмът й от бял вълнен плат, американска кройка, подчертаваше тялото й по-настойчиво от китайската дреха, която бе носила вечерта, по време на прекъснатия им разговор в хотел „Ливингстон“. Червено шалче подчертаваше блясъка на черните й коси, а тясна, преплетена панделка от бяла коприна прихващаше черния кичур над снежно-бялото й чело. Тя протегна ръка. Усмивка се изписа на лицето й, която накара сърцето му да забие силно; тя не се стараеше да скрие, че е щастлива да го вижда и му показа това.

— Много жалко, че не ще можете да видите Теди, — каза тя. — Той замина в събота за един юношески лагер. Добре се чувствува и е много щастлив. Ще тръгнем ли?

При този въпрос черните й очи се уголемиха и тя кимна с глава като децата, за да ускори тръгването им. Като че ли се познаваха от дълго време, та нямаше причини да бъде внимателна. Този малък знак на доверие стопли сърцето на Джек. По неописуем начин Одри се оставяше на него. Той се почувствува обзет от гордост, присъща на собственика.

Чергилото беше свалено. За пръв път Одри пътуваше в открита кола. Чувството на свобода я опияняваше и тя го заяви гласно. Изказа го с такъв израз на радост, че Джек си помисли, дали не е водила живот на затворничка. Той я запита дали предпочита да отиде в някоя определена местност, на което тя отговори: „Където и да е“.

Като оставиха града зад тях, Джек пое пътя, през който току-що се бяха завърнали с Кънингам. Пътят лъкатушеше край залесените брегове на малки езерца, които блещукаха под следобядното слънце. Колата се плъзгаше бавно и тихо по една алея, засенчена от високи борове. Одри бе полуотворила устни. Въздъхна дълбоко и поклати глава, не можейки да повярва на такава красота и прелест.

— Не излизате ли често на полето? — каза Джек.

— Не. Сестра ми е заета през целия ден, а аз не зная да управлявам кола.

— Би трябвало да притежавате малка кола. Така ще бъдете по-свободна.

Одри се усмихна замислено и поклати бавно глава.

— Има хора, които не са предопределени да бъдат свободни, — каза тя. — Мисля, че съм от тях.

— Не бяхте ли достатъчно свободна, когато живеехте в Китай?

— Естествено. Младите китайки, особено тези, които живеят в домове със стари обичаи, водят твърде зависим живот. Но това ми беше безразлично тогава. В Америка не е така. Почти всички имат по-голяма свобода.

— С изключение на вас? — попита Джек съчувствено.

— Грешката е, може би моя, — призна Одри. — Трудно се приспособявам към американските обичаи. Малко хора познавам, а сестра ми се отнася към мене като към малко дете.

— Така не може, — каза твърдо Джек. — Сестра ви трябва да разбере, че сте вече голяма.

— Страх ме е, че Клавдия не ще може да го повярва.

— Добре ще бъде да се освободите от опекунството й преди да ви погуби напълно.

Одри се засмя, малко смутена.

— Мисля, че тъкмо това правя, в този момент, — призна тя. — Чувствувам се виновна. Клавдия нямаше да се съгласи… дори никак. Ето защо, нищо не й казах. Странно усещане е, — прибави тя, — да избягаш от себе си.

Джек я изненада с признанието си, че и той също се радва на необичайна свобода.

— И моят живот е в тесен затворен кръг, — каза той. — Възхитен съм, като вас, от този час на свобода.

— Нима болницата и университетът отнемат всичкото ви време? — осведоми се тя. — Наистина много са взискателни!

— За да бъда искрен, трябва да ви обясня, че сам си съставих плана за работа. Много е дълго за разказване и не искам да ви отегчавам с това сега. Времето е премного хубаво за спомени от този род.

— Желая да ги узная, стига да се съгласите.

Колата забави хода си.

— Когато постъпих в Медицинския факултет, имах почти същата представа относно моето бъдеще, както по-голямата част от съкласниците ми.

Имах наклонност към научните издирвания и проявявах голям интерес по отношение научните занятия, но никога не съм мислил, че ще се оставя да бъда завладян от професията си до такава степен, че нищо друго да не намира място в съществуванието ми.

— И тогава нещо се е случило, ненадейно? — каза Одри, за да го насърчи.

— Да, но не това, което предполагате. Случва се люде да се посвещават телом и духом на някоя задача или мисия, защото са изпитали горчиво разочарование; любовна мъка, например. Случаят с мене не бе такъв. Не! Онова, което даде насока на цялото ми бъдеще, бе произнесената пред студентите реч, в деня на откриването, от един забележителен професор. Описанието, което той ни даде за живота посветен на науката, остави в мене дълбоко впечатление. Той каза, че за да достигнем до най-плодовитата точка на кариерата ни, трябва не само да спазваме най-строга дисциплина, но е необходимо също последната да стане автоматична и да не изисква вече усилие.

— Разбирам, — каза Одри, — То е, за да не губите времето си в съжаление по пожертвуваните развлечения.

— Точно — заяви Джек, очарован от бързото й схващане.

— И успяхте, както виждам. Не е ли било много трудно?

— В началото, може би, но мисля, че скоро извлякох от този успех едно удовлетворение, което ме правеше горд. Няма да бъда искрен, ако кажа, че това винаги е било лесно; но, изобщо, работата ми ме интересуваше до такава степен, че нищо друго не бе в състояние да привлече вниманието ми. — Той се обърна към нея с усмивка, която обещаваше изповед. — Вижте, например, младите момичета. Нищо не разсейва толкова ума на един млад мъж, както любовта. Реших, следователно, за да избегна такава катастрофа, да забравя напълно съществуването на жените.

Одри извърна поглед, без да каже нищо. Джек продължи:

— И тъй, както виждате, и за мен сегашният час е също час на свобода, който е взет крадешком. — Той се засмя неловко. — Вие избягахте от Клавдия, а…

— А вие избягахте от себе си, — добави Одри сериозно.

— Да, приблизително е тъй.

Тя го погледна в очите с откровена усмивка.

— Но вие имате добро извинение, доктор Бивън. Вие само продължавате изследванията си. Поканихте ме, за да ви разкажа края на историята си относно живота ми в Китай. Ще ви се случи може би да лекувате някой китаец, — прибави тя сериозно.

Джек я загледа за миг в очите, но в тях не се отразяваше никаква подигравка.

— Истина е, — отговори той — всичко се случва! Искате ли да ми говорите за вас? Тъй много се радвам, че ще мога да чуя продължението на историята ви.

— Не зная точно откъде да почна. — Гласът на Одри беше развълнуван, когато се впусна в странния си разказ.

Благодарение на Кънингам, Джек знаеше вече голяма част от него, но не спомена за това; той слушаше внимателно обясненията й за необикновените обстоятелства, при които е била родена и при които е била осиновена от Сен Линг. Колата спря мързеливо на един завой. Оттам се откриваше привлекателна панорама с едно сребристо, развълнувано от ветреца езеро.

— Разкажете ми по-подробно за детството ви, — насърчи я Джек, когато тя бе завършила с пролога на историята си. — Нищо не зная за живота в Китай. Трудно ли ви беше да усвоите китайския език?

Одри се засмя развеселена.

— Каква мисъл — извика тя. — Но това е матерният ми език! Мисля, че не съм срещнала повече трудности да го науча, отколкото вие, при научването на английския, когато сте били бебе, д-р Бивън. — Черните й очи светнаха дяволито при допълнението: — Защото предполагам, че и вие сте били някога бебе. Но все пак не съм съвсем сигурна в това. Вие сте толкова сериозна личност!

Джек се засмя, за да докаже, че не е толкова сериозен, колкото изглежда, а Одри продължи замечтано:

— Спомням си ясно първите ми малки обувки. Бяха червени с нарисувани на върховете им сиви котешки глави… за да не падна, разбирате ли? Котките трябваше да ми дадат „устойчиви крака“.

— Домашните наистина ли вярваха в това?

— О, не. — Одри се противопостави на това предположение с усмивка. — По-скоро, съм сигурна, — поправи се тя живо, — че майка ми не вярваше, а естествено и мъдрият Сен Линг. Обаче старите предания са твърде трайни и старите символи са на почит. Възможно е Шу-Шенг да е вярвала в ползата от котките. Шу-Шенг беше моя дойка. Била е възпитана в суеверия. По-голямата част от обучението на малките деца се извършва чрез приказки. И у вас е било същото, нали? Може да съм слушала повече от вас за делата и подвизите на боговете, но все пак не съм сигурна. Вашият Йехова не отвори ли път в реките, за да не си измокрят краката приятелите му?

— Да, но не и напоследък, — каза Джек развеселен.

Лицето на Одри изведнаж се оживи.

— Е добре, ето коя е разликата между вашите и нашите богове, — продължи тя — нашите са пълни с живот и твърде дейни през целия ден.

— Как, например? — каза Джек с растящ интерес.

— Но нашият бог на кухнята чува всичко, което се говори там, и го повтаря на другите богове.

— В кухнята повече ли се говори, отколкото другаде?

— Може би. Предполагам, че там се говори по-свободно. Ликът на този бог е окачен в кухнята, за да е по-близо до захарницата. Винаги, когато се произнасяше някоя неприлична дума, която не желаехме да бъде повторена на другите богове, докосвахме устните на бога на кухнята със захар.

— За да бъде докладът му по-благ?

— Да, и трябваше да платим за захарта, като направим някоя услуга.

— Или като останете в ъгъла, за да размисляте върху лошото си поведение.

— Не, — каза Одри сериозно. — Китайците никога не биха наказали детето си по такъв начин. Размишлението в Китай не е наказание, а преимущество. Китайският баща би бил отчаян, ако на детето му се види досаден един час уединение и размишление.

Тази мисъл беше нова за Джек, но той се съгласи, че в нея имаше нещо добро.

— Когато ми се удаде случай да повторя това на родителите на някое детенце, ще им дам повод да се позамислят.

Одри добави най-чистосърдечно:

— Ще бъдете може би щастлив да си го спомните при възпитанието на собствените ви деца, ако имате такива.

— Няма да имам, — рече решително Джек. — Трябва да ви повторя, че няма място в живота ми за семейни задължения. Защото, ако имах домашно огнище, щях да държа да е добре уредено. Отказал съм се от тази мисъл окончателно още преди години. Нямам време да поемам подобни отговорности.

— Страхувам се, че и аз се намирам в подобно положение, поради други причини, — отговори Одри, като се позамисли. — Много се съмнявам, че ще мога да се приспособя към американския начин на живеене; не бих желала да се омъжа в Китай, въпреки голямата почит, която храня към китайците.

— Имаме много общи неща с вас, Одри. Ще ми позволите ли да ви наричам Одри?

Тя се съгласи с усмивка.

— Но бих предпочела да ме наричате с името, което тъй много обичам — китайското ми име, разбирате ли, името с което съм свикнала. Възможността да чувам отново това име ще ми достави много голямо удоволствие. Искате ли?

Тя се наведе леко към него. Погледът й придоби нов интерес и с изразителните си устни тя произнесе „Лан Ийнг“.

— Лан Ийнг, — повтори Джек нежно и напевно, както тя току-що беше сторила.

Тя плесна радостно с ръце.

— Как хубаво го казахте, още от първия път, — одобри тя с насърчителен, майчински тон. — Вие умеете добре да подражавате, д-р Бивън. Ще ви науча думите, които най-много обичам, тъкмо за да имам удоволствието да ги чувам от вас. Изпитвам носталгия по този език, който беше мой. Не можете да си представите колко силна може да бъде тази носталгия.

— Не съм помислял за това до сега, — призна той, — но мога лесно да го разбера, Лан Ийнг. Сега, когато споменахте за това, забелязвам, че не чувам често собственото си име напоследък. Другарите ми — студенти, които ме наричаха Джек, заминаха за други области. За болницата и за факултета, аз съм д-р Бивън.

Лан Ийнг почака известно време преди да отговори.

— Мога ли да го кажа? — попита тя, като го гледаше мило.

— Ще ви бъде ли това приятно? — Той се постара да говори спокойно.

— Ако е позволено. Не зная. Едва се познаваме. Може да не е прилично. Ако не е редно ще ми кажете, нали?

— Да, ще ви го кажа, Лан Ийнг. — Сърцето му биеше силно и той се надяваше, че тя не е разбрала естеството на неговите чувства.

Тя прехапа устни и извърна мигновено очи, като че ли се колебаеше да се довери.

— Името ви не се произнася трудно, — каза тя свенливо. — В болницата чух г-ца Уерн да го произнася, когато говореше с друга болногледачка за вас. Мисля, че си позволяват това, когато са сами. Знаете ли как наричат професор Форестър? — Тя полуотвори устни, за да се усмихне.

Джек кимна с глава, като се смееше.

— Да, зная.

— А той знае ли?

— Сигурно!

Тя поклати предварително глава по повод на това, което той се готвеше да отговори, и каза:

— И той сигурно не обича това?

— Не зная. Има толкова неща, които Тъбби не обича. Възможно е!

— Кои са другите неща? — попита Лан Ийнг с интерес.

— Но… мене например.

Лан Ийнг отхвърли това твърдение с жест на недоверие:

— Чух нещо подобно, но без съмнение, не е вярно.

— Защо мислите така?

— Той довери на сестра ми, че обещавате да станете най-блестящия хирург в болницата. Би ли го казал, ако не ви обичаше?

— Да, способен е на това. Мъжът може да оцени работата на друг мъж без да му е приятен лично. Дойдох до убеждението, че двама мъже, които не се обичат, дават по-добра работа, отколкото двама приятели, които си губят времето в приказки.

— Но вие обичате професор Форестър, нали?

— Съвсем не!

— А работите заедно през целия ден?

— Понякога и през цялата нощ.

— Не ви ли нарича никога Джек? — попита тя.

Това произнасяне на името му от устните на Лан Ийнг го затрогна. Тези устни бяха прекрасни. Игривите им извивки го омайваха. Той не виждаше зад тях мускулите, които ги движеха; беше забравил всичко, което знаеше от анатомията.

— Не, — отговори той с малко принудена усмивка. — Тъбби не се отнася никога приятелски с мене. Той е злъчен и критичен. Обаче, ако искам да бъда справедлив, трябва да добавя, че укорите му са обикновено заслужени и че от тях се извлича полза. Той е много учен мъж. Речта, за която ви говорих, че е изменила насоката на живота ми, бе произнесена от Тъбби в деня на откриването.

Лан Ийнг поклати глава недоверчиво.

— Да не искате да кажете, — запита тя учудено, — че бихте позволили мнението на човек, когото не обичате, да даде нова насока на целия ви живот!

— Защо не? Мненията по такива въпроси не са частна собственост. Не е нужно да обичам Тъбби, за да призная, че думите му са разумни. Това може би показва, че не съм твърде чувствителен, — добави той. — Така е, без съмнение. Чувствата ми на симпатия или на отвращение не са толкова подчертани понякога, колкото у други люде. Това спада към дисциплинарния правилник, който си начертах. Антипатията ми към Тъбби, не е засегнала убеждението ми, че е от полза за двама ни да работим заедно. — Подбирайки грижливо думите си, той добави: — Предполагам все пак, че бих имал същото отношение и към любовта. Ако тя би засегнала сърцето ми, все пак бих й позволил да ми пречи в работата.

Той не остана доволен от тази своя реч, с която по-скоро искаше да убеди себе си.

— Вие сте твърде силен човек, Джек… — забеляза Лан Ийнг сериозно.

Тази, забележка го остави безпомощен, но той съзна, че я бе заслужил.

— … и много самотен, — добави тя, — щом като проявявате толкова малко интерес, към личността на други хора.

— Човек е винаги сам, когато се посвещава на науката, — обясни Джек, като се опита да отклони насоката, която беше взел разговорът. — Но науката дава своето възмездие, — добави той оживено. — Не бих искал да действувам другояче. Така съм щастлив.

Лан Ийнг поклати глава с детска упоритост.

— Не ви вярвам, — възрази тя, като постави поривисто ръка на ръкава му. — Защо не сключите мир с Тъбби? Той е твърдоглав и не иска да направи първата стъпка към помирението. Но вие сте по-млад, и не сте упорит, а зная, че не сте и лош.

Джек навъси вежди. Разговорът вземаше мъчителен за него ход.

— Няма за какво да се помиряваме, — заключи той решително. — Тъбби и аз никога не сме били приятели. Не съществува, следователно, между него и мене приятелство, което да се нуждае от поправка и възобновяване.

— Съжалявам, Джек, — отвърна тя смирено. — Тези отношения трябва да са причинили на двама ви много злини.

Тя забеляза промяната в настроението му и като съобрази, че са говорили вече достатъчно по този въпрос, привлече внезапно вниманието на другаря си върху чара на спокойната гледка, която се простираше пред тях.

— Може би предпочитате да слезем към езерото, — предложи Джек и погледна към обувките й. — Не мисля, че ще ви бъде трудно. Пътят не изглежда лош.

Предложението й се хареса и те се запътиха между големите борове. Джек не се опита да съгласува големите си крачки с нейните стъпки. Колко малки бяха крачката й. Това го учуди. Лан Ийнг вдигна глава и го изненада тъкмо когато той се усмихваше и с поглед го запита за причината.

— Чух да разправят, — подхвана смело той, че китайките се били отказали от малките крака. Дали това не е само празна мълва.

— Ако сте си помислили това — което предполагам, че съм отгатнала — благодаря ви, — каза за Лан Ийнг. — Не съм много едра. Нямам нужда от по-големи крака.

— Трябва да е било ужасно, когато са стягали краката на клетите малки момиченца, за да ги превърнат в хроми за цял живот.

Това разсмя Лан Ийнг. Тя се спря и показа високите си шест сантиметрови токове.

— Мисля, че на жените не е определено в никоя страна да ходят нормално. Поглеждали ли сте някога под масите на вашите луксозни ресторанти?

Джек не можа да си спомни да е правил нещо подобно до сега, но обеща да бъде по-наблюдателен в бъдеще.

— Да не би да свалят обувките си? — попита той.

— Да. Това действително е забавно. Китайците се отказаха от този навик точно на време, за да ми спестят тази неприятност, а сега го намирам в Америка.

— Ако бях жена, — забеляза Джек, — щях да се стремя да бъда независима и бих носила каквото ми харесва.

— Ух! — подигра се Лан Ийнг по неочакван начин. — Какво знаете вие за жените?

Той кимна в знак на съгласие, при все че според него можеше да се спори по този въпрос. Лан Ийнг предпочете да промени предмета на разговора и обърна внимание на красотата на природата, която ги заобикаляше.

— Каква ободрителна почивка трябва да е това за вас, след толкова време, прекарано в болницата. Да съпътствуваш всички тези нещастия, това сигурно действува страшно потискващо върху човека.

Джек се съгласи, без обаче да се чувствуваше убеден. Противно му беше да минава за сантиментален човеколюбец, а още по-малко за мъченик.

— Тези нещастия, — каза той с безразличие, — са част от всекидневния живот на лекаря. Ако се остави да бъде повлиян от тях, той ще бъде по-неспособен да ги облекчи. Болните и близките им могат да им се отдадат. Лекарят, обаче, не може да носи сърцето си на длан.

Сравнението се хареса на Лан Ийнг.

— Колко е забавно — се провикна тя. — Сърцето на длан.

— Никога ли не сте чували това? Този израз се употребява много у нас. Ако някой лесно се вълнува от състрадание, симпатия или любов, казваме, че носи сърцето си на длан.

— Но не одобрявате ли състраданието? — попита тя, отваряйки широко очи. — Не трябва ли да се отдаваме на любовта и на съчувствието?

— Зависи от обстоятелствата, — отговори Джек словоохотливо. — Състраданието обикновено причинява само зло. Голямото съчувствие увеличава болката, която би се намалила, ако хората мислеха за нея по-малко. Друго нещо е с любовта. Но трябва да внимаваме кому я даваме.

Той се постара да се покаже равнодушен.

Лан Ийнг обърна глава и се загледа в леките вълни, които трептяха по повърхността на езерото.

— Може да ви се стори странно, — каза тя, обръщайки се бавно към него, — но мен ми предстои да уча още много в това направление. Жените в Китай се срещат с твърде малко хора извън тесния кръг на приятелите. Бях възпитана между жени и предполагам, че и аз „нося сърцето си на длан“. Когато изпитвам обич към някоя приятелка, не мога да се въздържа да не й го кажа. — Тя поклати въпросително глава и попита: — Не е ли добре?

— О, да, — увери я Джек. — Това е напълно естествено.

Тя го погледна с изпитателен и сериозен поглед, който изразяваше чистосърдечието на дете.

— Но не трябва ли да го кажа на вас, че ви обичам?

Той я погледна един миг, усмихна се нежно и отговори:

— Хм, ако ми бяхте сестра, щях да ви посъветвам да не го казвате, поне не тъй направо.

— О! — продължи Лан Ийнг. — Ако бях ваша сестра, не трябваше да ви казвам, че ви обичам?

— Мисля, че не ме разбрахте. Искам да кажа, че ако ми бяхте сестра, щях да ви посъветвам да не го казвате на някой ваш приятел. Той би могъл да се възползува от искреността ви.

— О! Но не и вие, — тя го погледна право в очите.

— Не, Лан Ийнг, — каза Джек решително. — Вие можете да ми кажете всичко. Аз ще ви разбера. Вероятно сте забелязали вече, че и аз изпитвам нежност към вас.

— Колко съм доволна — възкликна тя радостно. — Още тази вечер ще пиша на осиновителката си и ще й разкажа, че имам вече един голям приятел.

— На мен ще пишете ли също от време на време? — попита Джек, но се сепна изведнаж, защото почувствува, че постъпва неблагоразумно: те не би трябвало да се сближават повече.

— Ако мислите, че това ще ви направи удоволствие? Моите писма не са забавни, не ми се случва никога нищо. При вас е съвсем друго, животът ви е изпълнен с деятелност. Вие извършвате толкова много добри дела!

Не му беше много приятно да се види оценен от нея по началата на скаутите. Седнаха на една зелена могилка до спокойната вода.

— Имате прекалено хубава представа за мен, Лан Ийнг. Не върша преднамерено добри дела. Интересът ми към болните е само професионален. Ако изпитват и други страдания, освен физическите, би било много жалко, но това не ме засяга. Не зная дали ме разбирате добре. Искам да кажа, че се стремя да упражнявам занятието си колкото е възможно по-добре, без да позволявам сантименталните интереси към личността на болния да ме отклоняват от професионалния ми дълг.

— Мисля, че по този начин се лишавате много често от случая да бъдете щастлив, Джек. Всеки излекуван, благодарение на извършена от вас операция, ви дължи такава признателност, че всичко, което му кажете, би имало тежест. Зная, — добави тя, — че такъв би бил случая с мене, ако бях болна и ако ме бяхте излекували. Щях да считам за добър всеки съвет, който бихте ми дали.

За миг той я видя отново както си я беше въобразил на операционната маса. Тогава го бе почувствувал така осезателно, че споменът го накара да потръпне.

— Поласкан съм, че така мислите, Лан Ийнг, — каза той, — но мненията ми не биха имали голяма стойност. Лекарите не винаги са много учени извън професията си.

— Но те би трябвало да бъдат, — настоя Лан Ийнг. — Те имат толкова прекрасни възможности да се притекат на помощ на ближния си. Трябва да е много тъжно и еднообразно занимание само да режеш пациентите и да ги шиеш. Но не би било тъжно и еднообразно, ако бихте знаели, че ще ги насърчите и направлявате след оздравяването им. Би било чудесно!

Джек не отговори веднага. Той беше вече изложил мнението си за задълженията на хирурга и не държеше да настоява повече.

— Ще дойдете ли пак някога у Кънингамови, — каза Лак Ийнг.

Джек се запита дали е имала пред вид Кънингам във връзка с това, което току-що му беше казала. Той изпита малко ревност — за пръв път се случваше да се почувствува засегнат по такъв начин. Отговорът му се забави дотолкова, че Лан Ийнг вдигна въпросително очи. Обръщайки се към нея, той протегна ръка и тя постави малката си облечена в ръкавица ръка в неговата.

— Лан Ийнг, — каза той нежно, — вие сте ми тъй скъпа, че не желая с нищо да ви причиня мъка. Зная каква радост ще бъде за мен да ви виждам често, но, както ви казах вече, аз съм роб на работата си. Желая да стана ваш приятел, но се страхувам, че дружбата ни не ще допринесе много за щастието ви.

— Да не би да искате да ми внушите, че не ще се видим повече никога? — Гласът й бе едва доловим.

— Винаги съм бил искрен към себе си, желая да бъда такъв и към вас, Лан Ийнг. Не би трябвало да ви го казвам, — продължи той смело, — но никой никога… — Той се прекъсна внезапно и освободи ръката си от нейната. След момент на душевна борба, той продължи, като придаде на гласа си по-голяма сигурност: — Моето приятелство е нещо много бедно. Не ще ви забравя. Ние ще си пишем от време на време, — завърши той неумело.

Тя хвана ръката му и я стисна мило с двете ви ръце.

— Разбирам какво искате да кажете, Джек, по-добре, може би, и от самия вас. Животът ви е строго определен, той е един достоен живот, в който няма място за друго, освен за работата ви. Отказали сте се от всичко, за да станете велик учен. Бих била много нещастна, ако приятелството ни е пречка за вас. Но не ще бъде нужно… И двамата сме самотни. Мъжете и жените не представляват за вас нищо друго, освен машини за поправка. Така ще бъде през целия ви живот. То е безспорно една много трудна задача. Що се отнася до мен, аз нямам отечество, нямам интереси, нямам щастие. Ние сме изоставени деца, вие и аз. — Тя се спря, и той почувствува, че това бе най-решаващия момент. Трябваше да остане твърд. — Когато разбрах, че ме обичате, — продължи Лан Ийнг, — пожелах да ми станете приятел. Вие единствен ме разбирате. И ето че сега се страхувате да ме обичате, така ли е?

Очите й се навлажниха.

— От сега нататък, Лан Ийнг, — отговори Джек с пресипнал глас, — ще се разбираме отлично. Приятелството ни ще бъде необикновено, понеже никой от двама ни не ще очаква друго от приятеля си, освен другарство.

— Колко съм доволна, — каза тя. — Това ще бъде много мило. Ще нарисувам един акварел за библиотеката ви. Ще ви радва ли това?

— Много! Бих ли могъл да получа и една снимка от вас, Лан Ийнг?

— В китайски костюм?

— Това ми е безразлично, стига да е ваша.

— Тръгваме ли? — попита тя. — Клавдия трябва да ме завари у дома.

Те се върнаха бавно обратно по пътя, като избягваха грижливо всеки намек за бъдещите им отношения. Джек й отвори вратата на автомобила и я затвори после, като размишляваше в същото време, че няма никакво право над нея, но че, въпреки това, тя му принадлежеше. Той отвори другата врата и седна зад кормилото, запали мотора и се приготви да пусне колата в движение, но внезапно се спря:

— Това беше най-прелестният ден в живота ми. Благодаря, Лан Ийнг, че дойдохте.

Тя свали ръкавиците си и му подаде голата си ръка.

— Щастлива съм, — каза тя — и ще чакам дълго, ако е нужно, докато се срещнем пак. Питам се, — тя въздъхна тъжно, — дали ще можем пак да си говорим както днес, далеч от всички хора.

— Надявам се, — каза Джек със съкрушен глас.

Той плъзна самоволно ръката си около нея и я притисна към себе си. Тя направи слабо неодобрително движение, като малка пленена птичка. Едно „о“ се изтръгна от гърдите й, после се отпусна в прегръдките му. Цяла минута изтече. Тя се пораздвижи. Джек вдигна малката й ръка и я целуна, като се наведе напред. Замечтаните очи на Лан Ийнг проследиха движението на ръката. Погледите им се срещнаха във взаимно признание, което никоя дума не би могла да опровергае. Тя освободи бавно ръката си, отвърна поглед от него и я вдигна до устните си.

— Лан Ийнг, — гласът на Джек беше дрезгав, — нямам правото да поискам от вас една… бих ви разбрал, ако откажете да се съгласите… вероятно ще бъдем за дълго разделени…

Той се наведе към нея с умолителен поглед. Тя започна да го разглежда изпитателно. Първо всяко око по отделно, после устните, после пак очите. Лан Ийнг се усмихна и поклати глава като дете.

— Няма ли да е лошо от моя страна?

Върху слепите очи на Джек се очертаха леки бръчки.

— Не трябва да искате от мен да решавам за вас, Лан Ийнг.

Тя обърна лицето си встрани и поразмисли, после каза плахо:

— Ще ви се стори странно Джек, но не съм целувала никого през живота си, с изключение на сестра ми веднаж и малкия Теди. Може би не умея.

Той я обгърна с ръце и я привлече към себе си, целуна я по малкия очарователен кичур, който висеше на бялото й чело, допря буза о нейната и усети приятната й топлина.

Една малка ръка обгърна доверчиво врата му. Тя затвори очи. Сърцето му биеше до пръсване. Той намери устните й и тя му отвърна неуверено, но смело. После, в миг на изстъпление, мощна вълна отнесе и двамата надалеч. Те търсеха опора един от друг, слисани от силата на вълнението си.

Бивън бе повече от слисан, той разбра внезапно, че бе потърсен. Никога не бе предполагал, че той, човекът с учен ум и уравновесен пулс, можеше да бъде тъй силно раздрусан. Той пусна младото момиче и се помъчи да си възвърне самообладанието. Настъпи кратко мълчание, после Бивън прошепна с неуравновесен глас:

— Благодаря, мила, вие сте много добра към мен. Никога вече не ми позволявайте. Нямам никакво право над вас.

Тя постави дланта си върху бузата му.

— Не съжалявайте, Джек. Сама го поисках… желаех го. Не ще го правим вече. Хайде да тръгваме сега, Клавдия ще се безпокои.

Той пусна спирачката и колата потегли бавно.

— Никога не съм предполагал, че подобно нещо би могло да ми се случи, — промълви Джек.

Лан Ийнг изопваше ръкавиците си върху тънките си пръсти.

— Нищо не ви се е случило Джек, — каза тя, за да го успокои. — Вие ще се върнете към вашата участ и аз към моята, но ще останем приятели за винаги, нали?

Очите на Джек бяха, съсредоточени върху пътя, колата усили хода си.

— Да, — каза той откровено, — права сте.