Лойд Дъглас
Оспорваният път (11)

Глава единадесета

Завръщайки се от Австрия, на осемнадесети ноември сутринта, Тъбби Форестър изпадна в ужас когато научи, че Кънингам с една единствена своя реч беше спечелил не само възторга на студентите, но и блестящ прием в Клуба на факултета и похвалите в уводната статия на „Асошиейтед прес“. Това бе страшен удар за Тъбби.

Същия ден вечерта, в разговор по този въпрос, той се обърна ухилено към Бивън:

— И предполагам, че сте присъствували на сказката и на банкета в Клуба на факултета и че сте ръкопляскали заедно е другите.

Отговорът на Джек се забави, но когато той дойде, Тъбби скочи от стола си:

— Не, господине, — отговори Джек иронично. — Нима не са ви казали нищо? След като Кънингам взе думата в Клуба на факултета, станах и казах че като доверен представител на професор Форестър, желая да изкажа неговото дълбоко отвращение…

— Как така, — изрева Тъбби, като подскачаше във въздуха, с очи разширени от бяс, — та вие сте луди!

— Успокойте се, — каза Джек, като се опитваше да го укроти. — Аз, разбира се, не казах нищо подобно, а помислих само, че бихте желали да си дадете сметка какво впечатление би произвело това.

Тъбби падна обратно на стола си и започна да бърше челото си с кърпа.

— Можехте да изразите собствените си чувства, без да месите в тях името ми.

— Богородице! — отвърна Джек — съгласен съм да плащам греховете ви в университета, но отказвам да играя подобна роля на един прием в Клуба на факултета.

— Давате ли си отчет какво говорите? — гласът на Тъбби трепереше. — Аз направих от вас каквото сте, Бивън, бих могъл да ви върна към нищожество.

— Възможно е, но е почти невероятно, — отговори Джек. — Положението ми зависи от управителния съвет. Ако ме нападнете, ще се защищавам.

— Да ви нападна? Достатъчно е да кажа, че не можем да работим в добро съгласие.

Джек се разсмя.

— Това ще бъде наистина неочаквано! От години ви тегля хомота, всички го знаят тук.

В продължение на цял час професор Форестър и Бивън изказваха недоволствата си един от друг. Към полунощ те се съгласиха да не разгласяват тази разправия. Джек призна доброволно, че дължи на своя началник многобройни облаги, но той успя да провъзгласи независимостта си.

— Няма причини да не работим заедно, както в миналото, — каза той. — Тази вечер бяхме искрени и си казахме какво мислехме от дълго време. Намирам, че атмосферата се е прояснила. Бях нахален, но вие ме подбудихте към това.

* * *

На следния ден от бурното им свиждане, Джек уведоми Тъбби, че току-що е пристигнал един напреднал случай на детска парализа и че Доан би желал професор Форестър да отиде да го види. На следния след обяд Тъбби извърши операцията, асистиран от Доан и Бивън, които присъствуваха по-скоро като възхитени зрители. Тъбби беше в по-добра форма от всеки друг път.

Когато операцията бе привършена, Доан промърмори:

— Тъбби притежава шесто чувство: да се ориентира в пространството; единственото друго животно, което го притежава, е пчелата. — Той добави иронично: — С това се получават две точки на прилика между него и пчелата.

Джек се смя от все сърце с него.

Намираше се в частната лаборатория, която Тъбби избягваше грижливо сега, когато Ромней провря боязливо глава през полуотворената врата, за да каже:

— Професор Форестър ви съобщава, че трябва да се заемете с малката Бъкли.

— Бъкли? — повтори Джек, вглеждайки се с едно око в епруветката, която държеше срещу светлината.

— Болната от детска парализа, която той оперира, — обясни Ромней, като се промъкна в стаята.

— А-а… така ли се казва тя? Бях забравил. Защо, нали Доан се занимава с нея? Случаят е негов.

— Не зная, господине. Но току-що предадох на доктор Доан, че вие ще се заемете със случая.

— Елате тук, — каза Джек.

Ромней се подчини боязливо, като хвърли поглед към вратата, която се бе блъснала от въздушното течение.

Ромней изглежда, че бе почувствувала, слабост в коленете, защото се отпусна на един стол, противно на привичното й благоприличие.

— Храните ли се до насита?

— Не е тази причината, господине. Прекарвам времето си в предаване на нареждания, които вбесяват хората и те си отмъщават на мене. Страхувам се, че не бих могла да понасям повече това, доктор Бивън.

— Много сте чувствителна, Ромней. У вас злото произхожда от това, че притежавате инстинкти на благовъзпитана дама. Всичко, което прилича на учтивост, е сериозна пречка по тези места.

— Навикнала съм на тази атмосфера, — каза тя със слаба усмивка — и съм свикнала да ме нагрубяват. Но не мога да търпя разгневени хора да изливат яда си върху мен, само защото им предавам съобщения, които са им обидни. Доктор Доан едва ли не получи удар.

— Мисли ли той, че имам пръст в това отнемане на болната от неговите ръце?

— Бога ми! — Ромней направи малко утвърдително движение с двете си ръце. — Бихте могли да му кажете, че вината не е ваша. Мисля, че ще му достави удоволствие.

— Благодаря за съвета, Ромней. Ще отида да го успокоя в това отношение.

— Случаят го живо заинтересува; искам да кажа — това дете. То е едно очарователно момиченце и изглежда е прекарало лоши мигове. Баща му е съвсем невъзможен.

— Като че ли сте в течение?

— Много пъти съм била там, за да преписвам температурния й лист. Марта е в общата зала. Баща й седи накрая на леглото, през по-голямата част на следобяда и прекарва времето си в критикуване на болногледачките и лекарите. Той става невъзможен с това, Марта се срамува от него и е нещастна. Не виждам как може да оздравее при тези условия. Обзалагам се, че ако… — Тя се спря внезапно и стана, за да си отиде.

— За какво искате да се обзаложите?

— Спомняте ли си когато доктор Кънингам беше тук? — осмели се да каже тя. — Нямах много работа него ден и се вмъкнах в аудиторията, за да слушам.

— Разбирам, — каза Джек. — Бихте се обзаложили, че ако доктор Кънингам трябваше да се заеме със случая, той би действувал по начин, който би подобрил положението. Тогава що? Трябва ли да се каже на момиченцето да не се измъчва затова, че баща му е негодяй?

— Мисля, че той би говорил на баща му, — каза Ромней. — Може и той да е болен. Струва си труда да се проучи. Но трябва да си вървя.

Тя изчезна през вратата.

Тази среща накара Джек да се поразмисли. През отсъствието на Тъбби те бяха станали другари. Тя се беше разцъфнала в тази атмосфера на спокойствие, беше добила отново равновесието си и беше понякога почти весела. Сега, когато Тъбби се бе завърнал, тя беше наново само сбор от нерви.

След, закуската Джек отиде при Доан и му каза:

— Току-що научих, че Тъбби желае да се грижа за болната ви. Надявам се, знаете, че се подчинявам само на дадените ми заповеди. Предпочитах случая да останеше във ваши ръце, защото, по мое мнение, той ви принадлежи по право. Но тъй като мнението ми пред Тъбби не струва и толкова — той изрази това нагледно, като показа само връхчето на пръста си — мисля, че трябва да се заема със случая. Имате ли да ми кажете нещо?

Доан бе напълно разумен. Като се запътиха към общата зала, той каза:

— Да не забравя, току-що доведоха друг случай, който прилича, според мене, на детска парализа. Той иде от същото място на града. Ужасен квартал. Болничната кола била затънала в кал.

Тома Бъкли седеше до леглото със заострен нос и очи като свърдели. Той бе малък на ръст и с износени дрехи. Злъчна личност с подигравателно изражение на лицето. Доан представи Джек, който поздрави кратко.

— Добър ден, докторе, — захили се Бъкли, — как вървят далаверите?

— Следващата далавера, — каза Джек, изпълнен със студено презрение, — ето я. Ще ви чакам в частната си лаборатория, в Листер Хол до половин час. И ако не се явите, не ще бъдете повече допуснат в болницата.

— Гръм и мълния, — прокле Бъкли. — Това е обществено заведение, струва ми се.

— Вярно е, — каза Джек. — Но всички обществени заведения не са болници. Съветвам ви да направите каквото ви се казва.

— Бива, — каза Бъкли с дебелашка усмивка. — Ще се вестим.

* * *

Джек прегледа смутеното момиченце и се запъти към Листер Хол, като премина през дисекционната зала, където редица трупове чакаха търпеливо да бъдат дисектирани в понеделник.

В това време се почука на вратата плахо, а не решително, както очакваше. Отвори и посетителят се поколеба на прага.

— Влезте, — каза Джек.

— Господи, колко вони — забеляза слабо Бъкли.

— Седнете, моля. — Джек посочи един от високите столове. — Изненадан съм, господин Бъкли, че дисекционната ни зала не е по вкуса ви. Човек би помислил, че се считате за авторитет по медицината, хирургията и по грижите, които следва да се положат за болните, ако съдим по свободата, с която отправяхте критиките си. По този въпрос искам да ви говоря.

— Мога ли да получа чаша вода? — попита Тома смирено.

Джек отпуши шише с амоняк.

— Вдъхнете от това, — му препоръча той. — Ще пиете вода после. Не очаквах да ви видя толкова чувствителен. Стомахът ви работи ли добре?

— Стачкува, — изръмжа Тома. — Не е имал достатъчно работа напоследък.

— Като нямате повече пари, защо не се обърнете към някое благотворително дружество?

— Не сме просяци, — сопна се Тома. — И, освен това, не желая разни следователи да си пъхат носа у дома. По дяволите! Кажете ми защо съм тук, та да си вървя.

Приготвеното за Бъкли строго мъмрене трябваше да бъде изменено. Човекът умираше от глад. Вероятно това го правеше толкова отвратителен.

Забележките на Кънингам относно непълните изложения върху случаите минаха през ума на Джек.

— Предполагам, че сте без работа? — попита той.

— Да.

— Какъв е занаятът ви?

— Милостиви Боже! Какво може да ви интересува вас това? Нямате работа за мене, защо ме питате тогава?

— Не питам от просто любопитство. — Джек предложи цигара на Бъкли и последният запуши, като дишаше дълбоко.

— Докторе, вие сте специалист, — каза той най-сетне. — И аз съм такъв, но в друга област. Обзалагам се, че сте много взискателен, когато ползувате този уред. — Той посочи с пръст един от грамадните микроскопи. — Не се оставяте на случайността. Е, добре, аз упражнявах един от тези занаяти, в които се изисква точност. Загубих мястото си, защото съперничех на нехайни работници. Разбирате ли?

— Не, — каза Джек. — Страхувам се, че не. Обяснете ми по-точно.

— Знаете ли как се правят самолети?

— Съвсем не. Това ли ви е занаята?

— Може да не ми повярвате, докторе, но когато се сглобяват самолетите, нитовете се изработват с точност до една десета от милиметъра. Те са толкова ценни, че се съхраняват в железни каси.

Бъкли беше загубил нахалния си вид и гласът му придоби искрен тон.

— Когато ги забиват, — продължи той — и сплескват края на другата страна, използуват зъболекарско огледало, за да се провери дали втората глава е напълно кръгла. Това е много деликатна работа, докторе.

— Вярвам, — каза Джек с почтително одобрение.

— Е да! Свикнал бях да си казвам: Ако е хлабаво, някой, който вярва, че самолетът е в изправност, може да се утрепе.

— Отговорността ви е била тежка, и вашето схващане е било правилно.

— По-късно бях назначен за надзирател на работниците. Имаше луда работа. Поръчки за армията, поръчки за флотата; трябваше да се наеме и неопитна работна ръка. В по-голямата си част тези нови работници бяха млади момчета, които въобще не бяха научени да вършат работата си основно. Някои от тях бяха бегло запознати с тенекеджийството. Ако между главите на набития нит остане един милиметър празно пространство, достатъчни са няколко удара с чук и слой боя, и номерът е изигран. Но ще разберете, че частите на самолета не могат да бъдат сглобени с боя.

Джек се усмихна одобрително.

— Накратко, не можех да допусна някоя зле извършена работа. Стремях се с всички сили да им покажа как трябва да го правят, но те пет пари не даваха. Тогава се ядосах и започнах да уволнявам мързеливците. — Бъкли въздъхна и направи обезсърчително движение. — Останалото сам ще отгатнете.

— Как? — каза Джек. — Уволниха вас, защото бяхте много придирчив?

Бъкли се захили и вдигна рамене.

— Уволниха ме, защото разбих носа на един от тези хора. Той бе почнал да ме псува и това ме разяри. Господарят бе принуден да ме уволни, работниците го заставиха. И естествено това не беше препоръка за мен за намиране на друга работа.

— Разбирам, — каза Джек. — С какво се издържате сега?

— Бога ми, жена ми плете ръкавици, а аз ги разнасям за продан.

— Къде живеете сега?

Бъкли отговори виновно:

— Там горе, от другата страна на града. Там има няколко евтини жилища — отсам резервоара.

Джек сбърчи вежди.

— Нов случай на детски паралич ни доведоха вчера от този квартал.

Очите на Тома се изпълниха със страх и лицето му се изкриви.

— О-о, докторе! Това не може да бъде болестта на малката Колинс. Тя имаше грип и те се опасяваха от пневмония. Ако казват, че е детска парализа, тогава са луди!

Джек изгледа човека с нескрито учудване.

— Сега ще видя, — каза той спокойно. Откачвайки телефонната слушалка, той повика Доан.

— Случаят Колинс детска парализа ли е? Как? Локализиран в дясната ръка, както при малката Бъкли? Току-що научих, че те живеят в същия квартал… Да, любопитно е… Не, не вярвам. Просто съвпадение. Все пак, ще отидем утре да видим, и…

Джек чу вратата да се затваря полека, той закачи бързо телефонната слушалка и почна да гони беглеца. Настигна го в долния коридор, разтърсен от желание да повръща.

— Оставете ме, — помоли той със слаб глас. — Тази воня ще ме умори.

— Не дотолкова, за да бягате като подгонено животно. Нещо ви тежи на сърцето, Бъкли, и не ще ви пусна докато не узная какво е.

— Добре, докторе. Ще ви кажа, ако обещаете, че няма да ме издадете.

Джек отговори строго, че това ще зависи. Той доведе Тома в лабораторията, наля му малко коняк и каза:

— Не зная какво сте извършили, за да се страхувате толкова, но каквото и да е, по-добре на мен да го кажете, отколкото на полицията.

— С малката Колинс стават вече три, — промърмори Тома. — Нашата Марта и едно момченце, което се казва Мийд. Мийдови се пренесоха само преди няколко седмици. Не ги познавам много добре. Познавам лицето, което обитаваше къщата преди: някой си Байлоу. Той си служеше сръчно със занаятчийските уреди като мене и беше също като мене без пари. А е здравеняк — по-добре да не се докосваш до него.

— Предполагам, че сте имали разправия с него, — каза Джек. — Кажете ми най-напред какво стана с малкия Мийд.

— У дома си е. Родителите му не вярват на лекарите.

— Кое ви кара да мислите, че и той има детска парализа?

— Може ли да не е това. — Тома стана по-смел. — Има силна треска и не може да движи ръката си. Чух ви да говорите по телефона за тези деца, които не могат да си служат с ръката.

— Коя ръка е?

— Същата, — призна Тома против волята си.

— Трябва да видим това, — каза Джек. — Ще предупредя службата за здравеопазване относно случая Мийд… А сега, кажете ми какво общо имате с всичко това?

— О-о, не съм сигурен, — каза Тома. — Но ето какво се случи. Нямаше вода в къщите ни. Един от съседите ни, в горната част на улицата, имаше кладенец, но много се ядосваше, че му досаждаме постоянно; тогава Байлоу каза, че сами трябва да си прокараме вода.

— Искате да кажете, че сте разклонили тайно водопровода?

— Е да! това не беше трудно.

— Само за вашата къща и тази на Байлоу ли?

— За четири. Колинс и един старик на име Боуерс направиха изкопа и заради това ги допуснахме да участвуват в работата.

— Предполагам, че сте разклонили водопровода между резервоара и апаратите за прочистване на водата. Така ли е?

Тома кимна с глава.

— Цялата работа се нуждае от сериозно разглеждане, — каза Джек.

— Има още, — изгрухтя Тома. — Този Байлоу тъкмо беше излязъл от затвора. Той не ще се остави да го пъхнат вътре, без да накара някой да плати за това. Той открадна тръбата от Уйтон.

— Помогнахте ли му? Как е можал да я докара?

— Той знаеше грозни неща за един тип от Уйтон, който пък имаше товарна кола. Насили го да пренесе тръбата дотук. Ако обвините Байлоу, той ще хвърли вината върху другия приятел. И тогава не ще караме дълго двамата — вие и аз. Разбрано, нали? Пуснете ме да си вървя, докторе. Отивам да прекъсна водата, за да няма повече нещастни случаи; а вие — гледайте си работата.

— Но това ме засяга, Бъкли. Може да направим някое откритие, което ще ни помогне да обясним тази страшна болест. Нима ще ми кажете, че не бихте искали да рискувате нищо, за да спестите на стотици деца страданията на малката ви Марта?

Тома поклати глава.

— Нищо не ще откриете. Вие, лекарите, сте беззащитни, като гнездо котенца. Ще идете да газите кал около резервоара, след това ще напишете дълга статия, изпълнена с големи думи — от това не ще излезе нищо, освен възможността да ви пречукат на някой уличен ъгъл, а мене да тикнат в затвора.

Джек разкопча дългата си бяла престилка.

— Ще отидем в гостилницата да хапнем нещо, Бъкли. Не съм ял на обяд, гладен съм. И вие също, нали?

— Прав сте, докторе. Знаете ли, че ще ми бъде мъчно, ако ви намерят в някоя яма с глава смазана на пихтия.

— Вярвам ви. Впрочем, как обичате розбива, кървав или…

* * *

Когато във вторник, късно след обяд, Джек минаваше пред кабинета на третия етаж, младата Уерн му съобщи:

— Викат ви на телефона, д-р Бивън.

Беше Тъбби. Съобщаваше му, че щял да отсъствува, за да вземе думата на събранието на лекарското сдружение в Ню-Йорк в четвъртък.

— Ще бъдете дежурен в мое отсъствие, — продължи Тъбби.

— Не мислех да бъда в града за „Деня на благодарността“, господине.

— Е добре! Въпреки това, ще бъдете, — каза Тъбби. — Как върви случаят Бъкли?

— Нормално.

— Продължавайте да я наблюдавате.

— Д-р Доан ще бъде тук, господине.

— На вас поверих случая, а не на д-р Доан. Разчитам, че ще останете при него.

— Добре, господине, — каза сухо Джек.

Всичко бе тръгнало наопаки. Джек се прибра в къщи, като се питаше дали да телеграфира на Одри и на Кънингам или да обясни на Бил по телефона. Знаеше, че е детинско чувството му на смущение. Нима не знаеше, че този род спънки са неразделна част от живота на лекаря? И нали точно поради тази заплаха той се бе отказал да основе дом?

После му дойде друга мисъл.

Защо да не покани Одри за „Деня на благодарността“? Ще си достави някой готвач — китаец и ще й поднесе от онези ястия, които ще й напомнят за родината… Абот ще може да му каже дали това е възможно. Той поиска телефонния номер на дома, в който живееше любимецът му и обясни какво иска да направи.

— Ако ми позволите, господине, — отговори Абот, — наемам се да приготвя сам вечерята.

— Много любезно от ваша страна, Абот. Приемам напълно предложението ви. Предоставям ви да уредите всичко. Ще имаме сигурно супа от лястовичи гнезда…

Абот се разсмя.

— Не, не, д-р Бивън. Ако искате да напомните на приятелката си какво е яла при Сен Линг, оставете на мене. Ако сте съгласен, ще уредя вечерята по моему.

Джек сияеше от радост. Поиска междуградския телефон и повика Одри; обясни й, че не ще може да отсъствува; трогнат бе от искрените й съжаления: „О-о колко съжалявам!“

— Но, — каза той, — ще дойдете да ме видите, искате ли? Ще задържа апартамента ви в хотел „Ливингстон“. Ще направим разходка с автомобил след обяд и ще вечеряме у дома, в седем часа и половина.

— Да не би… Нали ще ми кажете, ако не трябва да правя това? — попита Одри.

— Съвсем прилично е, мила Одри. Ще има хора у дома, за да приготвят вечерята. Ще дойдете, нали?

— Да, Джек, — тези думи достигнаха до него като дъх.

— Ще ви посрещна на гарата в петък сутринта. И донесете китайската носия, за да я облечете на вечерята.