Лойд Дъглас
Оспорваният път (13)

Глава тринадесета

Часът минаваше четири когато Джек доведе Одри до хотел „Ливингстон“. Уговориха се към седем часа тя да вземе такси и да отиде в дома му. Така тя му даваше възможност да изпълни задълженията си на домакин и имаше време да се облече спокойно за вечерята.

В шест часа и половина Джек стоеше прав до прозореца и гледаше към улицата. Не след дълго забеляза наемна кола да завива край ъгъла на къщата. Той се отдели от прозореца и се запъти към входната врата. Бръмченето на асансьора достигна до него. Металическата врата хлопна. Звънецът отекна. Тя е в дома му. Това бе един миг на очарование.

Той пое палтото й, което бе украсено с бяла кожа, и я загледа. Красотата на Лан Ийнг беше тъй екзотична, че той остана безмълвен. Скъп жакет от розов брокат обгръщаше изящната й снага и стягаше бялата й шия със строга, но красиво извезана яка. Под тясната й дълга пола от същата материя се показваха само малките й чехлички от черна лъскава коприна.

— Е, добре! — каза Лан Ийнг, като поклати бавно глава, — вие ме помолихте за това, нали?

Той я заведе до огъня на камината и й предложи голямо кресло, което тя отказа със закачлива усмивка.

— Много е голямо, — каза тя. — Впрочем, оставете ме да се поразходя. Бих искала да разгледам жилището ви.

След като я бе оставил за миг, за да закачи палтото й, Джек изпита особено чувство, когато намери Лан Ийнг седнала пред писалищната му маса. Тя вдигна очи към него и каза:

— Виждате ли, настаних се като у дома си. Мисля, че седите тук, когато пишете онези мили писма.

— За пръв път изпитвам удоволствие при писането на писма, — каза той.

— Вечерята е сложена, — извести Абот от прага на вратата.

Очите на Лан Ийнг се разшириха от учудване:

— Вечерята китайска ли ще бъде? — реши се да попита тя. — Всичко с изключение на вас, Джек. — Тя се засмя.

Джек издърпа един стол за нея и я покани да седне срещу него. Лан Ийнг се наведе напред, за да поеме лъхащия приятен мириз от чинията, която стоеше пред нея. Абот, застанал до нея, предложи оризени бисквити. Като повдигна очи към него, Лан Ийнг промълви едно бързо и неразбираемо за домакина изречение. Абот отговори късо с почтителен поклон.

Лан Ийнг, съвземайки се, каза с несигурен глас:

— Простете ми, Джек, но знаете ли какво е това?

— Нещо като портокалова супа, ако наистина съществува такава. За пръв път ям такова нещо. По вкуса ли ви е?

— Превъзходна е! Не съм яла такава супа откато напуснах Китай. Може би не трябваше да заговоря слугата ви. Съвсем забравих за благоприличието и му казах колко съм доволна, че мога пак да я вкуся.

— Изглежда, че е много дълго за изказване на китайски, — каза Джек с дяволита усмивка.

— Трябва да призная, че го попитах също дали д-р Бивън обича действително китайските ястия, или ги поднася изключително в моя чест.

— И какво ви отговори Абот?

— Абот?

— Да, името му било Нг когато пристигнал в тази страна. И той го е заменил с Абот.

— Колко чудно! — Лан Ийнг се засмя развеселена. — Няма никак вид на прислужник.

Джек се поколеба, защото си спомни за обещанието. Той схващаше, че загадката около името Абот налагаше някакво обяснение.

— Можете да го попитате, когато дойде, дали би имал нещо против да ви говоря за него.

Ето че Абот се появи. Той прибра чиниите за супа и донесе едно блюдо изящно украсено с лотусови корени, нарязани във форма на медальони, и печена патица със скариди. Лан Ийнг се провикна от радост. Докато Абот й прислужваше, тя произнесе, според както се стори на Джек, една мелодична дума от двеста и осемдесет срички. Абот се обърна малко развълнуван към Джек:

— Ако желаете, можете да го кажете на тази дама.

И Джек разказа историята му.

— Питам се, — каза Лан Ийнг, — дали не е чувал за моя осиновител. Добрият Сен Линг се интересува толкова много за младите, които заминават да следват медицина.

— О, да — отговори Джек необмислено. — Той познава Сен Линг по име.

— Колко е чудно, че го е казал тъкмо на вас!

Лан Ийнг кимна с глава.

— Да, разбирам, — каза тя, за да му дойде на помощ.

— Абот и аз имахме дълъг разговор върху Китай и китайците, които се интересуват от медицинските проучвания и случайно го попитах, дали не е чувал за Сен Линг.

— Нищо ли не му казахте за мен?

— Той ми го измъкна. Вие, китайците, си служите с такива дяволии, за да откриете това, което искате да знаете, като оставате същевременно винаги учтиви.

Абот влезе. Той носеше чай от ясмин и сусамови сладкиши.

— Не предпочитате ли много горещ чай? — попита Джек. — Струва ми се, че този е изстинал.

— Много е добър. Чаят не би трябвало да се поднася кипящ. Горещината унищожава аромата.

— Вие имате, безсъмнено, по-чувствително небце от моето, Лан Ийнг. Впрочем, убеден съм, че сте по-чувствителна към всичко. Бих желал да притежавам вашите нервни реакции; те биха били от голяма полза за проучванията ми с микроскопа.

Лан Ийнг се усмихна, но не отговори.

— Да се върнем в кабинета ми, — предложи Джек.

— Ще видя ли още веднаж господин Абот? — осведоми се Лан Ийнг.

Джек позвъни. Абот се появи и се поклони.

— Мис Хилтон иска да поговори с вас, — поясни Джек.

— Кога ще се завърнете в Китай? — попита Лан Ийнг.

— След три или четири години, не зная точно, — отговори Абот. — Не съм мислил още.

— Когато се завърнете бихте ли се почувствували много обременени, ако отидете и видите баща ми, Сен Линг в Хонконг, и му предадете израза на уваженията на незначителната му дъщеря?

— Това би било голяма чест за мене, — каза Абот, като се поклони много низко.

Лан Ийнг стана и направи малък поклон към Абот, като че ли се касаеше за някакъв княз, а Абот я надмина, като отвърна на поздрава й с втори дълбок поклон. Лан Ийнг произнесе едно изречение, което звучеше като израз на учтивост, и Абот отговори с голямо достойнство.

Когато излизаха от столовата, вървейки пред Джек със зачервени страни, Лан Ийнг изглеждаше развълнувана. Като погледна назад, тя каза:

— Ние се сбогувахме.

— Как изразявате това по китайски?

— Пожелах му да почива в мир, след много години, при прадедите си.

— А той ви направи вероятно същото пожелание.

— Той беше много учтив, Джек, но не ме изпрати да почивам в мир с прадедите ми. Той ми отправи едно много хубаво, но неизпълнимо пожелание.

Джек я обгърна с ръка.

— Какво ви пожела, Абот? — попита я той.

Лан Ийнг разтърси глава.

— Отнасяше ли се до мен? — настоя той.

— Отнасяше се до двама ни, — отговори тя.

Той я привлече към себе си.

— Може би ви е пожелал да живеем заедно… винаги. Това ли беше, Лан Ийнг?

— Донякъде, — промълви тя.

— И аз го желая, моя мила, — каза Джек.

Лан Ийнг се освободи от прегръдките на младия човек.

— Трябва да си спомним решението ни и да не го правим много трудно за изпълнение, — помоли го тя.

— Забравих за това. — Гласът на Джек беше дрезгав. — Лан Ийнг… Лан Ийнг…

Звънецът на телефона отекна.

— Да го оставим да звъни, — каза Джек.

— По-добре ще направите да се обадите, — посъветва го Лан Ийнг. — Може би, е нещо важно.

Той отиде против волята си към телефона: „Да, тук доктор Бивън… Да, мис Мак Фей… Бълнува ли, о-о! Идвам веднага“.

Той се обърна към Лан Ийнг.

— Трябва да отида в болницата. Касае се за една от болните на Тъбби. Виждате ли сега какъв е животът ми!

— Разбирам много добре Джек. Трябва да отидете незабавно. Бихте ли ми повикали такси?

— Ще ви закарам до хотела.

Той й подаде палтото и взе своето. Джек бе поставил вече ръка на дръжката на вратата, когато се обърна и протегна ръце към нея.

Лан Ийнг се приюти в прегръдките му, преди да разбере какво прави. Тя повдигна поглед към него и той я целуна по устните.

— Бяхте казали, че не трябва вече да постъпваме така, — промълви тя задъхана. — Имат нужда от вас. Да вървим!

* * *

Седнал на висок стол до северния прозорец на лабораторията, Джек Бивън разглеждаше един препарат, който произхождаше от малката Бъкли — все още тежко болна. Мислите му обаче се връщаха към миговете на сбогуването му с Лан Ийнг предишната вечер в жилището му.

Как умееше да разбира тя! А тази бележка която му бе донесена към полунощ в болницата, кой друг, освен Лай Ийнг, би се сетил да изпрати. Той бе седнал до леглото на Марта, когато донесоха малката записка.

„Мили Джек (пишеше тя). Възможно е да се безпокоите за болната, ако ме изпратите утре на гарата. Аз съм толкова загрижена, колкото и вие, по отношение на дълга ви. Той стои на първо място. Не е необходимо да ми се извинявате. Благодаря за хубавия ден. Ще ви пиша веднага след като пристигна у дома.

Лан Ийнг.“

Такава девойка положително не би била пречка за професионалната му кариера. Той може да се ожени за нея напълно спокоен.

Не му дойде на ум да се запита дали би се съгласила. Той бе сигурен в това. Тя не се опита да скрие чувствата си към него. Тя бе приела на драго сърце да бъде „за винаги негова приятелка“, защо тогава да не приеме да се омъжи за него, ако той пожелае и й предложи. По-добре беше да се откаже от решението си да остане ерген заради работата си. Лан Ийнг нямаше да попречи на плановете му; напротив, тя щеше да му помогне да успее. Впрочем, ако се откаже от нея сега, мисълта за това, което би загубил, ще го измъчва вечно.

Същия след обяд в четири часа той поръча да съобщат, че ще излезе в града по важна работа. Може да е неразумно да бърза толкова, но вероятно щеше да чака дълго, преди да има отново случай да види Лан Ийнг. До тогава ще носи пръстена в джоба, като знак за това, което ще бъдат един за друг.

Рядко бе посещавал разкошния магазин за накити на Уелтон Стрийт и никой не го позна. Познаха го едва при подписването на чека, който възлизаше на една сума, съставена от четири цифри.

Късно вечерта, седнал пред писалището си, Джек се възхищаваше на разнообразните отражения на светлината в брилянта и на чудния му блясък.