Лойд Дъглас
Оспорваният път (18)

Глава осемнадесета

Мис Уерн работеше вече от шест години с Тъбби, но за пръв път й се случваше да види началника си напълно безразличен към външността си. Изключителни бяха случаите, Тъбби да се появи след някоя операция в стаята на болния, преди упойката да се разнесе напълно. Когато дойдеше обаче, той беше винаги пременен и с достоен вид. Уерн съзерцаваше този разчорлен непознат с нескривано любопитство. Трудно беше да се разпознае горделивеца Форестър в този старец, с тъмни кръгове около очите, който беше втренчил поглед във възглавницата и наблюдаваше безкръвното лице на доктор Бивън.

Уерн намираше, че тук се разиграва някаква драма. Част от нея можеше да се отгатне, но много неща оставаха необяснени. Присъствието на Одри Хилтон, например, която бе седнала до леглото.

Като наблюдаваше трагичното лице на младото момиче, Уерн забеляза внезапна промяна в него. Уморените очи се уголемиха; устните се полуотвориха. В същия миг гърбът на Тъбби се изпъна. Равномерното дишане на Бивън спря и след малко продължи отново с дълга и дълбока въздишка.

Одри Хилтон се изправи и впи ръце в преградата на леглото. Тъбби грабна прислушвателната тръба и се наведе над леглото, като се услушваше внимателно.

Младата Хилтон пристъпи до него. Тя го попита с въздържана пламенност:

— Това значи ли нещо, — това продължително дишане?

— Да, — отговори Тъбби. — Това значи, че той идва на себе си.

Уерн беше станала много любопитна и заинтересована от държането им един към друг; сега, тя вече се отказа да разбере каквото и да било; защото девойката, като научи добрата вест, оброни чело на едрата гола ръка на Тъбби — като че ли беше негова дъщеря — и прошепна със задушен глас: „О! Господи!“

Тъбби не направи никакво движение, за да подкрепи младото момиче, но той сведе поглед към нея с израз на безсилно състрадание. Тогава тя се овладя и достигна до прозореца, като залиташе.

Тъбби промърмори някакво нареждане на Уерн; той се отпусна уморен на един стол и въздъхна дълбоко. Уерн се опъти към вратата и съобщи на Абот и на доктор Кънингам, че доктор Бивън идва в съзнание.

* * *

При пристигането им до входа на превързочната всички бяха заети със собствените си грижи, без да помислят за Тома. Кънингам го беше попитал в купето: „Харесва ли ви да станете механик в някой добър гараж?“ Тома отговори утвърдително и докторът му обеща, че ще се погрижи за това. В това време старият професор Форестър бе пуснал най-голямата възможна скорост.

— Ти ще го спасиш, нали Тъбби? — казваше Кънингам. — Трябва да бъде избавен поради много уважителни причини. Той е човек с голяма стойност, чиято загуба не можем да си представим. Той трябва да се съвземе, за да узнае как си му се притекъл на помощ, без да се замислиш какво би могло да те сполети. Той трябва да оздравее, за да знае за какво прекрасно момиче ще се жени. Тъбби, трябва да го спасиш — чрез някакво чудо, ако е необходимо!

Форестър не бе казал нито дума, той само продължи да кара с пълна скорост; спирачките изскърцаха, когато той спря колата пред входа на превързочната.

Тома крачеше из предверието надлъж и нашир. Той чу най-сетне слизането на асансьора. Абот излезе от него.

— Доволен съм, че ви намирам още тук, господин Бъкли. Доктор Кънингам съжалява, че е забравил да ви каже, че са взети мерки, за да можете да прекарате нощта тук. Елате, моля ви, да се изкачим. Един болногледач ще ви заведе до стаята ви и, ако сте гладен, ще ви намери нещо за ядене.

През цялото време на изкачване до третия етаж, Тома не преставаше да си повтаря, че Кънингам бе прекрасен човек, най-прекрасният, който съществуваше на земята. Доктор Кънингам не го бе забравил, въпреки всичко.

* * *

В продължение на няколко секунди Одри се опита да се ориентира, но безуспешно. Тя направи усилие да повдигне ръка и я потърка по лицето си. Ризата, която носеше, беше груба и миришеше на дезинфекционно средство. Тогава споменът й се възвърна бавно. Тя се намираше в болницата и една милосърдна сестра й бе направиш инжекция, за да я накара да поспи.

Слънцето къпеше стаята. Тя извърна бавно глава от светлината и видя, че Тъбби седеше до леглото й.

— Добре си поспахте, — каза той.

Одри намокри устните си:

— Как е той?

— Буден е.

— Ще се съвземе ли напълно сега?

Тъбби направи утвърдителен знак с глава.

— Аз ще замина тогава, — каза Одри, — както ви обещах. И може би ще е по-добре да си отида веднага. Ще му кажете, че е трябвало да се върна у дома. Да, мисля, че това е за предпочитане.

Тъбби поклати глава и сбърчи вежди:

— Не, не бива, — промърмори той. — Той не е още закрепнал. Понесъл е две много големи сътресения — удара и операцията. Трябва да му спестим вълненията. Той има нужда от цялата си съпротивителна сила. Останете тук, докато си възвърне малко повече силите.

— Това ще бъде много тежко за мене, — каза Одри.

— Но вие ще се справите. Всяка жена която е понесла това, което вие понесохте миналата нощ, може да успее и в това… Гладна ли сте?

— Не съм мислила за това.

Тъбби стана и се изправи зад стола си, с ръце поставени на облегалото.

— Болногледачката ще ви донесе нещо за ядене. Когато се почувствувате достатъчно силна, идете в стаята на Бивън. Той пита за вас и ще се обезпокои, ако не се явите скоро при него. Много е слаб, не трябва да оставате дълго. — Тъбби се спря и забарабани с нерешителни пръсти по гърба на стола. — Мисля, че е излишно да ви казвам, че не трябва да правите намек за заминаването си и се надявам, че ще успеете да си придадете весело изражение. Мисис Кънингам изпрати градското ви облекло, ще го намерите в раклата. Според моето мнение, трябва да вземете мерки, за да останете най-малко още една седмица в града.

— Добре, — съгласи се Одри замислено. — Благодаря.

— И ако мога да направя нещо за вас, то ще бъде удоволствие и чест за мене. — Тъбби се поклони почтително.

— Нямам нужда от нищо; благодаря, — каза тя, поклащайки глава.

Тъбби се отправи за вратата, където остана загрижен. Трудно можеше да се изрази онова, което го измъчваше.

— Мога ли да си позволя да ви попитам, — каза той, като схванат, — дали на доктор или мисис Кънингам е известно обещанието, което ми дадохте миналата нощ, на вечерята?

— Не, — каза Одри. — Искате ли да им го кажа?

— Има още време за това, — каза Тъбби.

* * *

Мис Мак Фей, която беше заместила Уерн, се приближи към вратата в отговор на тихото почукване на Одри и излезе в коридора.

— Вие ли сте, мис Хилтон? — каза тя усмихвайки се. — Чакат ви. Ако той има нужда от нещо, достатъчно е да позвъните.

Джек протегна ръце, за да я приеме. Одри прекоси бързо стаята на пръсти, постави ръцете си в неговите и се опита да проговори, но нищо не излезе от устата й. Навеждайки се напред, тя притисна бузата си до неговата. Той не можа да възпре парещите си сълзи. Опита се да я обгърне с ръцете си, но силите му не стигнаха.

— Мила, — въздъхна той. — Тъй съм доволен, че сте тук.

Одри вдигна глава и се усмихна щастливо.

— Скоро ще оздравеете, — промълви тя, милвайки го нежно по челото.

— Тъбби каза… — той пое дълбоко дъх и трепна. — Тъбби каза, че сте били много храбра. Гордея се с вас.

— Сдобрихте ли се?

Джек се усмихна слабо.

— Не сме говорили за това, — каза той. — Не зная дали е доволен от мене… или от операцията. Тъбби е винаги доволен, когато… е успял… в някоя мъчна… операция.

— Вие, може би, не трябва да говорите, миличък. — Одри плъзна ръката си под рамото на Джек и приюти лицето си в прегръдките му.

— Лан Ийнг.

— Да, Джек.

— Искам да ми направите една услуга. През цялото време, докато бях в полусъзнание… и когато се събудих… това ме занимаваше силно. Искате ли да купите една кукла… за едно малко момиченце… малката Колинс. Болногледачката Слеттери ще ви осведоми.

— Но с удоволствие, мили. Ще го направя веднага щом ви оставя. — Гласът й беше снизходителен и майчински. — И за такова нещо сте си създавали грижи!

— Разбирате ли, бях обещал. Трябва да удържаме обещанията си.

На вратата се почука и след едно прилично почакване, Кънингам влезе.

— Викат ме у дома, — каза той, съвсем задъхан. — Дойдох да ви кажа довиждане и добър успех. Ще взема Едит със себе си. Заминаваме в четири часа. — Той обгърна с ръка рамото на Лан Ийнг. — Тъбби ми каза, че ще останете още няколко дена. Много добре сте намислили. Искате ли да съобщя нещо на сестра ви?

— Благодаря… не, ще й пиша.

— Отивам си. Трябва да си приготвя куфара. Надявам се, че ще ви видя скоро двамата… Впрочем, Тъбби е там, вън, и тъпче на място, като че ли желае да влезе. Мога ли да кажа на този велик нехранимайко, че искате да го видите?

Джек кимна с глава. Бил махна с ръка за сбогом и ги остави.

— По-добре ще бъде да изляза, — каза Лан Ийнг. — Мисля, че посещението е професионално.

Джек постави ръка на лакътя й.

— Останете тук, — каза той без сили. — Тъбби не ни е виждал заедно. Искам да свикне с мисълта, че си принадлежим един на друг.

Тя навъси вежди. Той забеляза колебанието й.

— Тъбби няма да ни причини зло, — каза той за да я успокои. — Дори мисля, че ви обича. Той ми говори за вашата смелост. Тъбби се възхищава от смелостта, непоколебимостта и упоритостта.

Лак Ийнг се изправи.

— Отивам си сега, мили. Много се изморявате когато ми говорите. Утре… ще видим Тъбби… заедно.

Тя го целуна нежно и се опъти към вратата. Усмихна му се, махна ръка в знак на сбогом и излезе. Тъбби беше до катедрата на надзирателката и разглеждаше един болничен лист. Той вдигна очи, когато тя мина, кимна й с глава и се зачете отново.

* * *

Одри изпитваше странно чувство да прави покупки за Джек; още по-странно да купува кукла. Тя ще купи една много хубава и ще я покаже на Джек, преди да я даде на момиченцето.

— Бих желала една много хубава кукла, — каза тя на продавачката.

Донесоха й много кукли — една от друга по-хубави. Със скъпи дрешки, истински обувки, които можеха да се свалят и красиви шапки.

— Момиченцето, — каза Лан Ийнг, — е болно на легло. Мисля, че вместо да има шапка, обувки и чадърче, куклата трябва да бъде пумпалесто бебче с всичките му необходими дрешки и пеленки. Тя би могла да го държи в ръцете си и да се забавлява като го облича.

— Много добре, госпожо, — каза продавачката.

Най-сетне те намериха едно истинско ангелче, което беше съвсем пълничко. Лан Ийнг избра грижливо малките дрешки; вълнени елечета, роклички от муселин и коприна, от полуленен плат и кретон, които бяха тъй свежи. В началото тя бе очарована от откритията, които правеше. Тя не знаеше, че магазините притежаваха толкова разнообразие от кукленски дрешки. След това тя се залови сериозно за работата си, като разглеждаше изящното бельо, оценяваше бода на поръбения край и приглаждаше леко валенсиенската дантела.

Тя беше тъй погълната в избора си, че не каза доста дълго време нито дума. После, като си даде сметка, че трябва да направи избора си, тя се отърси от мечтите си и като повдигна поглед, откри в очите на продавачката любопитен израз, изпълнен със съчувствие. Тя разбра тогава, че младата жена беше отгатнала за какво бе мислила тя; въпреки че, очевидно, тя не можеше да знае всичко, което и бе минало през ума.

— Да ви изпратя ли пакета, госпожо? — попита продавачката, когато Лан Ийнг плати.

— Не, ще го взема със себе си.

Пакетът беше обемист, но „Ливингстон“ отстоеше само на стотина метра. Когато влезе в стаята си, Лан Ийнг затвори вратата с ключ. Метна на един стол палтото и шапката си, разтвори опаковката и разгърна всичко върху леглото си. После се изтегна на леглото и, подпряна на лакът, си поигра мечтателно с очарователните малки дрешки. След това се отпусна на възглавницата с лице заровено в шепата си и поплака тихо, докато се унесе в сън.

* * *

Джек беше днес много по-силен и почти весел. Когато Лан Ийнг влезе в стаята, с грамадния пакет в ръце, Мак Фей си даде вид, че трябва да постави още нещо в ред, преди да напусне стаята. Джек искрено се забавляваше с това.

— Мак Фей е разяждана от любопитство, — довери й той, когато вратата се затвори и Лан Ийнг му протегна ръцете си. Той я привлече към себе си и я целуна продължително. — Ето как се чувствувам, — добави той, когато си пое дъх.

— Много добре, виждам, — каза Лан Ийнг радостна. — Не мога да ви карам да чакате повече.

Тя постави тайнствения пакет на леглото и започна да го развива.

— Но, всемогъщи Боже! Та това е същинско бебе! — каза Джек съвсем учуден от съвършената прилика на куклата. — Трябва да има приблизително три месеца. Къде го намерихте, мила моя? Нямах представа…

— Вижте облеклото му. — Тя започна да му подава малките дрешки.

Очите на Джек се изпълниха с умиление.

— О, любима моя, — прошепна той.

— И вижте колко е миличко, — забеляза Лан Ийнг, като притискаше бебчето в прегръдките си.

И двамата трепнаха от уплаха. Вратата се отваряше. Тъбби беше в стаята. В продължение на един миг те само го гледаха — и Тъбби им отвърна със същото. После, без да продума, той се завъртя на токовете си, за да излезе.

— Върнете се, моля ви, — провикна се Джек.

Тъбби се поколеба, после се приближи бавно към тях. Всички изглеждаха смутени и не знаеха какво да си кажат.

— Това е за едно болно дете, — обясни Лан Ийнг, с несигурен глас.

— За него ли? — попита Тъбби с насмешка, като посочи Джек.

Кратък смях ги облекчи. Лан Ийнг държеше все още куклата в прегръдките си.

— Много здрав изглед има това бебе, — каза Тъбби с дрезгав глас, като се опитваше обаче да изглежда непринуден. Наведе се, за да разгледа лицето на куклата.

— Искате ли да го поносите, — попита Лан Ийнг сериозно.

По лицето на Джек се изписа широка усмивка. Щяха да видят нещо смешно. Тъбби понавъси вежди и протегна ръце. Лан Ийнг му подаде майчински пълничкото бебче и започна да подрежда красиво панделките му.

— Върнете ми го, — промълви тя, като чувствуваше, че трябва да дойде на помощ на горкия стар Тъбби. — Не е свикнало с чужди хора. — Тя взе детето от прегръдките на Тъбби.

Тъбби направи жалък опит да се усмихне.

— Ще се върна след малко, — промърмори той. После, като направи бърз завой, напусна стаята.

— Питам се, какво го прихвана, — каза Джек.

Лан Ийнг поклати глава и каза, че не знае.

— Трябва да те оставя сега, за да дам куклата на момиченцето. Ще се върна пак, само за една минутка, за да ти предам впечатленията му.

Джек я поглъщаше с поглед, докато тя диплеше малките дрешки и правеше пакета.

— Мила, — прошепна той, като я галеше по ръката.

Когато затвори вратата, тя бе изненадана и малко смутена, че се намери лице срещу лице с Тъбби. Той вероятно я бе чакал. Без да каже дума, той й взе пакета от ръцете и тръгна с нея. Когато минаха покрай отворената врата на малката чакалня, той се спря и й направи знак да влезе. Заинтригувана, Лан Ийнг го послуша. Той притвори вратата, погледна я тържествено в лицето и тя вдигна към него въпросителния си поглед. Брадата на Тъбби трепереше малко.

— Мило дете, — каза той с пресипнал глас, — бях дълбоко развълнуван. Не зная точно какво да ви кажа… но чувствувам, че трябва да ви кажа нещо.

— Зная, — съгласи се мило Лан Ийнг. — Много тежко беше… и за двамата. Не си създавайте грижи, моля ви. Нещастно съвпадение беше, но вината не беше моя… и както ви казах вече — ще удържа обещанието си.

— По дяволите обещанието ви! — извика Тъбби.

Очите на Лан Ийнг бяха премрежени от сълзи, когато ги вдигна към сгърченото лице на събеседника си.

— Да не би да искате да ми дадете да разбера — гласът й пресекна и едри сълзи се зарониха по бузите й, — че мога да остана — тя поклати глава с недоверчиво изражение, — за да живея с Джек… завинаги?

— Но, естествено, — изръмжа Тъбби. Той постави двете си ръце върху раменете й. — Само че бих искал да ми дадете едно обещание.

— На драго сърце, — промълви Лан Ийнг.

— Вие отгатнахте, може би, какво? — каза Тъбби.

— Да не е, че не трябва нищо да казвам на Джек?

— Да, мое дете. Обещано ли е?

Лан Ийнг се усмихна и кимна с глава.

Тъбби извади една голяма носна кърпа от джоба си, изсекна се с шум — сякаш тръба прозвуча и си проясни силно гласа. После изопна рамене и зае отново тържествения вид, който му беше присъщ.

— Мога ли да си тръгна сега? — попита Лан Ийнг.

Той й отвори вратата и я последва навън; върна й пакета и й се поклони с дълбоко уважение.

— Няма ли да дойдете с мен, за да дадем куклата? — каза Лан Ийнг.

— Не, — отвърна Тъбби, — това е ваша работа… А, освен това, желая да се поразговоря с Джек.

Лан Ийнг въздъхна дълбоко и остана на място, като наблюдаваше бързата стъпка на Тъбби, който се отдалечаваше по коридора. Тогава се върна в малката чакалня и седна — защото коленете й трепереха.