Лойд Дъглас
Оспорваният път (3)

Глава трета

Към средата на февруари от последната студентска година на Бивън, най-добрите ученици от курса се намираха в предизпитна треска. Студентите се отнасяха към изпитите на медицинския факултет с голямо уважение, да не кажем със страх. Този път значението на изпитите още повече нарастна, тъй като от тях зависеше мястото, където трябваше да стажува всеки кандидат-лекар.

Очевидно бе, че само едно малко число от тези, които щяха да получат докторската си титла, можеха да постъпят в университетската болница като болнични лекари, под вещия поглед на професорите от факултета. В болницата можеха да постъпят най-много десет души. Останалите трябваше да търсят места другаде.

Някои измежду студентите, които бяха дошли от далечни страни, предпочитаха да изкарат стажа си там, където се надаваха да се установят на практика. Често пъти младият лекар имаше баща, чичо или влиятелен приятел от същата професия, който би могъл да му осигури желаното място.

На младите лекари, които превъзхождаха в бележките останалите, им се даваше право да се възползуват от близостта на Университета две, три, или четири години. През тези няколко години стажантите се усъвършенствуваха под покровителството на професори, чиято способност в съответните им специалности бе общопризната. Между избраните само двама или трима имаха възможността да стажуват при професори, на които бяха дали доказателства за проявен интерес и изключителна сръчност.

Тъбби Форестър беше без асистент от началото на годината. Младият Ройс, който заемаше този пост от пет години насам, беше напуснал, за да преподава анатомия на Юг. Тъбби беше побеснял от това, но когато разбра, че Ройс беше решил да напусне, той му помогна да намери добра работа.

Всички бяха любопитни да узнаят, дали Тъбби ще посочи някого за този вакантен пост. Той безспорно имаше нужда от способен помощник, защото известно беше, че бе затънал до гуша в лични опити по нервна патология, а именно по инкубационните култури, които се нуждаеха от старателен надзор. Работите бяха стигнали дотам, че Тъбби бе заставен да отива в лабораторията си по всяко време — посред нощ, през време на обяда, и през отпуската си — за да си държи бележки за явленията, които придружаваха бактериологическите му проучвания.

Джек Бивън беше най-подходящият кандидат за този пост. Всички бяха на това мнение. Бивън превъзхождаше толкова много всеки друг от курса в познанията си за физическите прояви на неврологията, че всякакво сравнение бе невъзможно. Той притежаваше в това отношение изключителна дарба. Ако не съществуваше взаимната неприязън, Тъбби неминуемо би го назначил. Последното обстоятелство обаче затрудняваше разрешението на въпроса. Човек не би могъл да си представи, че Тъбби би се осъдил на непрекъснат и тесен допир с човек, когото бе обиждал и подигравал по такъв начин; нямаше никаква вероятност също, че Бивън ще приеме тази длъжност при съмнителния случай, че биха му я предложили. При нормални обстоятелства, това предложение би било тъкмо онова, което най-много би желал, но не с цената на всекидневни унижения, които не би могъл да избегне, нито да върне.

През последната година Джек приемаше подигравките на Тъбби, без да се опитва да се брани. Но един ден, само една седмица преди изпитите, той доказа, че търпението му не биваше да се отдаде на страх. Тази непредвидена случка не подобри отношенията им.

Максуел, един от най-бележитите майстори на коремната хирургия, беше извършил особено интересна операция на язва, което налагаше изрязването на малка част от черво. Тя бе извършена пред внимателните студенти. През време на хирургическата намеса, доктор Максуел обясни, че бързината, с която заздравява раната, е тъй голяма на това място, че в разстояние на четири часа след извършването на зашивката, червото е способно да работи нормално.

Той заяви също, че сфинктерът на пилора се свива незабавно в началото на операцията и стои затворен в продължение на пет часа, за да попречи на съдържанието на стомаха да достигне до червата. Той дава по такъв начин на раненото място нужното време да се заздрави, преди да продължи работата си.

След като пациентът, който беше в безсъзнание, бе изнесен, хирургът им каза: „Това действие на сфинктера на пилора, което ни дава възможност да извършим операцията, би трябвало да се изследва в областта на нервната физиология. Ако желаете да научите повече в това отношение, трябва да се обърнете към професор Форестър. Ако той успее да ви го обясни по начин да го разберете, вие ще знаете по този въпрос повече от мен“.

Някой вероятно бе запитал Тъбби по този въпрос, защото на следната сутрин, през време на предаването си, когато бяха по средата на урока по хирургия на автоматичната нервна система, Тъбби намекна за този случай.

— Преди да ви изложа основните теории, мисля, че би било интересно да узнаем вашите лични заключения. Бих искал всеки от вас да изложи писмено за четвъртък това, което мисли по този въпрос. Този труд, — прибави той с лека усмивка, — ще даде възможност на онези, които вярват в чудесата, да изложат свободно убежденията си. Ще поискаме брат Бивън да ви прочете своята проповед на висок глас, и ще му бъдем признателни, ако може да извлече полезен морал, основан на тази тема.

Никой не вярваше, че Тъбби ще изпълни намерението си. Той щеше да забрави всичко до четвъртък. Джек реши обаче да бъде готов в случай, че бъде призован да прочете работата си пред курса.

Когато свърши с определения си урок в четвъртък, Тъбби каза:

— А сега, нека чуем господин Бивън. Бяхме го помолили да направи някои забележки по отношение на дейността на пилора. Надяваме се, че той ще прибави нещо към сбора от познанията, които сме добили вече по този въпрос… Господин Бивън, предлагам ви да дойдете тук пред другарите си, за да могат да ви виждат и слушат, без да рискуват да си изкълчат вратните жили.

Приготовлението на изложението беше доставило на Джек голямо удоволствие. Темата беше безкрайно интересна за него. Той не пожали никакво усилие за събирането на нужните сведения. Работата му беше научна и класът я изслуша с най-голямо внимание.

Като повтори накъсо диагнозата и фазите на операцията, той премина към разискването относно действията на сфиктера на пилора.

— Професор Максуел, — продължи Бивън, — ни показа нагледно, че сфинктерът се свива херметически в момента, когато оперираме червата и че той остава стегнат повече от час след изтичането на необходимото време за пълното зарастване на раната.

„Явно е, че автоматичната система е поставила в действие сигнал, който е тръгнал от мястото на раната и е стигнал до сфинктера. Това обяснение, обаче, не е достатъчно. Язвата е представлявала още преди това опасност за червата, и то доста сериозна опасност; ако стомашните киселини продължават да протичат през болната област, те ще дразнят все повече раната. Никакъв предупредителен сигнал не е бил изпратен на сфиктера или пък той не е пожелал да се подчини на заповедта, защото е решил, така поне изглежда, че процесът на храносмилането трябва да продължи, въпреки лошите обстоятелства. Но при започване на операцията, обещаваща подобрение на болната област, сфинктерът е благоволил да сътрудничи. Преди това сфинктерът е знаял, че е безполезно да се опита каквото и да е“.

Класът беше най-силно заинтересован от явното намерение на Бивън да навлезе в моралната област. Погледът на всички се местеше непрекъснато от лицето на Тъбби върху лицето на Джек. Изразът на Тъбби беше цяла поема. Той седеше със сведен поглед, играеше с малките си мустачки и слушаше с почтително внимание.

„От нас се иска да извлечем заключенията си от този проблем. Осмелявам се да ви обърна внимание, скъпи братя и сестри, върху необикновено здравия разсъдък, който сфинктерът на пилора е показал още в началото на болестта. Автоматическата нервна система го е уведомила, че в червата става нещо и че ако това продължава много, храносмилателната система може да бъде разрушена“.

„Някой непросветен и нетърпелив сфинктер би могъл да отговори на болните черва: Виждам, че не струвате нищо. Вашата задача е да вземете участие в смилането на храната, която трябва да изхранва цялото тяло. Вие не си изпълнявате задълженията. Всяка допълнителна задача ви прави още по-неспособни да действувате и да продължавате работата си. Щом е така, ще се стегна здраво и вие не ще имате повече нищо да вършите. Оставката ви е приета. Погребението ще се състои в понеделник и приятелите могат да изпратят цветя.“

При тези думи Тъбби се усмихна неволно и класът възнагради Джек с одобрителен шепот.

— Но понеже сфинктерът е съобразителен, — продължи четецът, — онова, което е напълнило хранопровода от пъпа до глътката, го кара да мисли по-мъдро. Той, въпреки волята си, позволява на стомаха да излее съдържанието си, отказвайки се по този начин от намерението си да спре цялото движение на храната.

Според моето мнение, скъпи братя, решението на пилора да се затвори в продължение на пет часа — поради очевидната намеса на външна сила, целяща поправянето на болните черва — колкото и чудновато да изглежда, не е толкова трудно за обяснение. По-трудно е да се обясни търпението на сфинктера да не се свие още през време на болестта, причинена от язвата, въпреки че това би било по-лесно за него. Постъпката, която доказва неговата мъдрост, е именно търпимостта, която проявява пред неспособността на друг някой орган.

Настъпи кратко мълчание; със сериозен глас, от който не би могло да се заключи дали беше ироничен, Бивън добави:

— О, милостиви Боже, дай ни тези качества, докато живеем!

Тъбби се изправи сред щедрите ръкопляскания и каза, когато мълчанието бе въдворено:

— Сантименталният доклад на брат Бивън върху великодушното състрадание, проявявано от малкия, мъдър сфинктер, беше извънредно поучителен. Ако не се опасявах, че ще обезпокоя съседите си, щях да предложа да приключим събранието с молебен. Братството може да се оттегли, без по-нататъшна демонстрация от страна на духовенството.

* * *

Горният курс бе свикан по средата на семестъра. Отнасяше се, естествено, за разпределянето на стажовете. Тъбби, като председател на факултетния комитет, държа кратка реч, в която изказа отново голямото си съжаление, че университетската болница не можеше да предложи по-голям брой места за стажуване.

Мълчанието бе пълно и страхът голям. Тези, които се чувствуваха на границата, и чието назначение зависеше само от някаква дребна част от бележката, слушаха с изопнати лица, и туптящи сърца. Тъбби намести златните си очила и взе книжата си.

Името на Джек беше на чело на списъка. Чу се кратко възклицание на изненада, после отекнаха непринудени ръкопляскания. Тъбби се зачерви леко и направи знак с ръка, за да въдвори тишина. След настъпилото мълчание той остана нерешителен за миг, като че ли искаше да прибави някои забележки, но си промени мнението и продължи четенето. Студентите, при споменаването на всяко име, ръкопляскаха според обичая. Тони Уолисън не се опита да скрие радостта си, когато се намери между избранниците в края на списъка.

— Що се отнася до нарочните асистентски места, тази година са предвидени само две, — каза Тъбби.

Господин Томас, който се бе отличил с научния си труд върху кръвта и кожата, бе поканен да стане асистент на д-р Мийкър. Класът поднесе поздравленията си на Томас с късо ръкопляскане. Никой не познаваше Томас много добре, той беше див.

Тъбби събираше книжата си и ги подреждаш на куп, което показваше, че развръзката наближава.

Той свали очилата си и имаше вид, че се колебае по какъв начин да изрази последното назначение.

— А сега, — каза той с полуиронична усмивка, — мисля, че трябва да насърча тайнствената мъдрост на сфинктера на пилора.

Класът схвана веднага значението на намека на Тъбби и заръкопляска много бурно. Можеха да казват каквото искат за стария дявол, но той беше великолепен тип. Акциите на Тъбби се покачиха с един скок.

Лицето на Джек се зачерви малко, когато си даде сметка, че всички бяха любопитни да узнаят какво мисли той по този въпрос.

Тъбби продължи спокойно:

— Искам брат Бивън да бъде на мое разположение в лабораторията ми през идващата година. Той ще ми служи за частен клисар и ще убива времето си, като устремява едното си око към епруветката и другото към часовника, а когато опитът е по-сложен — към календаря. — Той се спря за миг, за да поразмисли. — Това назначение може да ви изненада, — продължи Тъбби като навъси вежди, — обаче, ако някога ви кажат, че тези нарочни назначения се основават на лични предпочитания, или на пристрастия, или че биват отказвани само поради неприязън към дадена личност, спомнете си, че Бивън и аз работим заедно само в интереса на неврологичните изследвания.

Моментът бе наистина драматичен. Курсът чувствуваше, че присъствува на една съвсем необикновена сцена. Тези, които се смятаха за душеведци и които мислеха, че разбират нещата, предполагаха, че Тъбби не се чувствуваше в състояние да определи бъдещите си отношения към Джек в един личен разговор с него и се възползуваше сега от това обществено събрание, за да разясни поведението си; постъпката му беше странна, но не по-странна от много други прищевки на този невролог — чудак.

Тъбби замахна с ръка в знак, че бе свършил и се поклони с подигравателна почтителност към избраника, който бе смутен. Мълчание се възцари внезапно в залата. Джек бе станал. Той се поклони учтиво и започна със сигурен глас:

— Ще положа най-голямо старание, господине. И аз съм убеден, че корабът има по-голямо значение от екипажа.

— Да не искате да кажете, че не е необходимо да обичаш капитана, за да му се подчиняваш?

Джек кимва с глава утвърдително:

— Точно това искам да кажа, господине. — Той седна отново на мястото си.

— Ето един добър пример за научен дух… — каза Тъбби. — Друго няма. Свободни сте.

* * *

Само малцина от онези медици, които бяха понесли като студенти или като болнични лекари заядливите нападки на професор Форестър, не можеха дълго да му простят. Повечето от тях си спомняха със смях за тези случки след някоя и друга година.

Намираха се, обаче, и такива, за които безмилостният нрав на Тъбби съвсем не беше шега, и не можеше никога да стане такава, дори и животът им да продължи сто години. Това бяха измъчваните и тормозените, които в края на краищата бяха изключени от университета, защото бяха разрошили, по невнимание, може би, перата на този надут петел. Случвало се бе често през учебните години някой студент да стегне внезапно куфарите си и да напусне Медицинския факултет, защото се е чувствувал неспособен да издържи по-дълго тормоза. В такъв случай младежът изричаше пред приятелите си цял низ от проклятия и се кълнеше във всички богове, че ще отмъсти на Тъбби по какъвто и да е начин. Но както можеше да се предвиди от толкова ярост и закани, възбуждението преминаваше, когато новите грижи или щастливи събития идеха да отвлекат мислите на потърпевшия. С това се обясняваше, че Тъбби не бе никога изхвърлен през прозореца, нито разкъсан на парчета, както често бяха предричали.

Нямаше медик, който да не бе чувал, че някой хубав ден Тъбби ще плати за всичко, но всеки си казваше, че едвали ще се намери майчин син, който да вдигне ръка върху Тъбби, колкото и заслужено да беше такова едно наказание.

Д-р Лоуренс (Лери) Карпънтър, бивш студент от Медицинския факултет, не се развика, когато напусна внезапно университета по средата на третата си година. Той остави само една малка бележка за професор Форестър, в която съобщаваше най-спокойно, че предполага да се чувствува по-добре в някой друг университет. Като „после писано“ той бе добавил:

„Надявам се, че ще имам удоволствието да ви видя пак един ден“.

Престъплението, което се приписваше на младия Карпънтър, беше от невинно естество. Произлизащ от охолно семейство, той имаше навика да харчи без сметка, обличаше се изискано, живееше в разкошно жилище и се возеше в голяма мощна кола, която теглеше десеторно по-голяма тежест от своята, при забранена бързина.

На Лери Карпънтър не бе дошло никога на ум, че в тази заобикаляща го среда, където повечето от хората живееха скромно, безгрижната му прекаленост можеше да възбуди обидни размишления. Извън този лош навик, той беше услужлив, щедър и с весел нрав. Той отваряше широко кесията си, когато курсът имаше нужда от пари и правеше това без показ. Той приемаше често и не подбираше поканените според паричното им състояние. Наистина, някои другари му завиждаха, но без горчивина. Те му се подиграваха често за големия брой на костюмите му, но никой не се опитваше да му създава неприятности, с изключение на Тъбби Форестър.

Още от първия миг Карпънтър бе ставал противен на Тъбби Форестър. По общо мнение, тази немилост се дължеше просто на обстоятелството, че Карпънтър не беше много прилежен, че закъсняваше често и главно, защото не се огъваше пред Тъбби. Най-прозорливите мислеха, че независимият характер на Лери, дължащ се на паричното му положение, не се нравеше на Тъбби. Когато Тъбби искаше да укори някого, той го правеше научно: изругавайки уязвимите страни на жертвата си, той засягаше безпогрешно най-чувствителното място. Но когато се отнасяше за Лери, той не бе никога уверен, че е успял да го засегне. Подигравателното държане на Лери като че ли искаше да каже: „Забавлявайте се, господин професоре, но знайте, че нищо не ме задължава да остана тук“. Някой подхвърляше от време на време забележката, че Тъбби бил ревнив, защото слабостта му към разкош беше безсъмнена. Той се обличаше грижливо и притежаваше кола, в сравнение с която по-голямата част от останалите превозни средства приличаха на таратайки. Когато заминаваше през лятото за Европа, кабинетът му беше с изглед към първата палуба на някой презокеански великан, който отиваше само за пет дни до Европа. Тъбби имаше средства и не му беше неприятно, че богатството му беше известно на обществото.

Това чувство може да е било първопричината за враждебността му към Лери Карпънтър, но това не беше много сигурно. Във всеки случай Тъбби започна доста отрано да нагрубява Лери. Когато нещастникът смутолевеше неловко отговор на някой мъчен или умишлено забъркан въпрос, Тъбби не пропускаше да забележи, че ако Лери употребяваше по-малко време за телесното си гиздене и малко повече за умствената си украса, би имало по-голяма вероятност да издържи успешно изпитите си. Когато някой друг не знаеше да отговори, Тъбби не пропущаше да хвърли презрителен поглед към Лери и да каже: „Ами вие знаете ли?“ — Но един ден Лери сложи край на този начин на запитване, отговаряйки дръзко: „Естествено, не!“

В края на краищата, като не можеше да понася повече това, Лери най-сетне замина. Цялата тази история може би нямаше да има други последици, ако Тъбби не беше упорствувал във враждебността си към Лери. Когато деканът на един крайморски университет, в който Лери искаше да бъде приет, му поиска сведения, Тъбби отговори по такъв начин, че деканът трябваше неизбежно да откаже приемането на Лери. Тъбби, разбира се, вярваше, че казва само истината. Той писа, че Карпънтър е един нехаен студент, което бе право, и прибави, че ако същият имаше по-малко пари и повече ум, щеше да бъде много по-добре за него.

Жестоко обиден, но не признавайки се за победен, Лери се обърна към домашния лекар на семейство Карпънтър. Последният направи бързо разследване, чиито резултат бе приемането на Лери, но след доста голямо закъснение.

Той не извлече поука от този горчив опит и продължи да води живот, който не бе в съгласие с обичайните начала за пестеливост и това не можеше да го издигне в очите на едно учебно заведение, което и без това, не гледаше на него с добро око. Ето защо той срещна и там затруднение и бе принуден след изпитите си да изкара стажа си във второстепенна болница; чувствуваше се посрамен и недоволен от всички.

Ако бе преценил по-хладнокръвно положението, щеше да си даде сметка, че сам е отговорен за нещастията си. Той не можеше да са държи като разглезено дете и да очаква, че ще получи повишение от сериозни хора, които работеха като роби. Лери обвиняваше Тъбби Форестър за всичките си огорчения и колкото повече предъвкваше този случай, толкова повече решението му да си отмъсти ставаше застрашително.

Мъчнотиите, които са винаги големи, когато се касае да се мине от думи към дела, се показаха непреодолими. Той бе приет в щаба на една частна клиника, където се надяваха, че светските му връзки ще увеличат клиентелата, но изглежда, че приятелите му имаха по-голямо доверие в него на масата за бридж, отколкото на операционната маса. Те избягваха разкошно обзаведения му кабинет, като че ли там ги дебнеше някаква зараза. Това го довърши.

Той предприе с богати и безработни приятели голямо пътешествие по море, което се изроди в разгулна похот. До тогава, въпреки че бе весел съучастник, Лери бе по-въздържан от по-голямата част от другарите си. Сега, обаче, когато се люшкаше физически и морално, той не знаеше спирачка. Когато се разнежваше глупаво над участта си, той изкарваше Тъбби отговорен за падението си и кроеше хитри планове за отмъщение. Никой не обръщаше внимание на заканите му, като се имаше пред вид, че те бяха изказвани в пияно състояние. Лери обаче мислеше за отмъщение и в трезво състояние.

Медицинският факултет приключваше учебната година. Бъдещите лекари прекарваха последните си студентски дни в празно губене на време, ако им предстоеше да останат, или в приготовляване на багажите си, ако трябваше да заминават за винаги. Денят на раздаването на дипломите наближаваше и градът се пълнеше с гости и родители.

Карпънтър, който бе дошъл да присъствува на едно събрание на бившия си клас, бе поканил близки приятели на една вечеринка в хотел „Ливингстон“. Незабавно след мача по бейзбол те трябваше да се съберат в апартамент, който беше предварително запазен от него. Това вдигна ужасна врява.

Директорът на хотела, който бе навикнал на гуляи от този род, трябваше да признае по-късно, че всички рекорди по безредие и шум бяха счупени през тази нощ в хотела. Към зазоряване Лери изпрати гостите си до стаите им, но не отиде да си легне. На закуска той изгълта голяма чиния с подлучена супа, малко сода бикарбонат и две чаши уиски. После взе една гореща баня, поряза си брадата при нервното си бръснене и изпрати да докарат колата му.

Той пристигна към осем часа в зданието на Медицинския факултет и се отправи към кабинета на Тъбби, като се надяваше, да го намери там в този ранен час. Не носеше оръжие със себе си, но борчески пламък гореше в подпухналите му очи.

Тъбби седеше до писалищната си маса, когато Лери влезе без да чука. Той тъкмо се готвеше да отиде в зданието на управлението, където членовете на факултета щяха да се съберат преди обичайното тържествено шествие до аудиторията. Поради отсъствието на декана Емери, Тъбби трябваше да прочете имената на успешно завършилите кандидати-лекари. Голямата му черна тога лежеше надиплена върху облегалото на един стол, а професорската му шапка от черна коприна бе поставена на масата. Това бяха отличителните принадлежности, които той носеше вече от шестнадесет години на университетските празненства.

Той вдигна поглед към натрапника и понеже не го позна веднага, примижа няколко пъти и постави перото си на масата.

— Виждам, че не си спомняте за мен, Тъбби, — извика Карпънтър с високомерие. — Преди шест години вие ме принудихте да напусна и после продължихте преследването си с мръсното си писмо, за да ме злепоставите.

— Вие сте пиян, — каза Тъбби. — Съветвам ви да отидете да спите, а после, ако наистина мислите, че трябва да ми говорите, ще ви изслушам.

Лери залитна напред, постави двете си ръце върху писалището и изръмжа:

— А! Така ли! Ако съм пиян, то е по ваша вина, а това, което имам намерение да ви кажа, предпочитам да го кажа веднага!

— Мисля, че ще направите по-добре, ако се опитате да се държите като че ли сте джентлемен, — заяви Тъбби надменно. — Щом настоявате да ми говорите, свалете си поне шапката и седнете! Бъдете кратък!

— Свалям шапката си само на места, които заслужават уважението на почтените хора. Не съм дошъл тук на посещение. Бях се зарекъл отдавна, да се върна когато намеря за добре, за да ви разбия му… Този ден дойде. Може да е малко досадно за вас, че избрах точно този миг, но това не ме засяга. Виждам, че имате намерение да сложите професорските си отличителни одежди и съм на мнение, че червена буза и око със сини кръгове също добре ще ви прилягат. А сега кажете, как искате да посрещнете ударите, прав или седнал?

— Прав, благодаря, — каза Тъбби, като отмести стола си. — Нямам особена опитност в подобни сражения. Винаги съм предоставял това на кучето си.

Лери обиколи масата, разкрачи крака и се изпъчи:

— По-добре ще направите да свалите очилата си, — предупреди той.

Тъбби бе на същото мнение и ги постави на писалището.

— Жалко би било да ги повредим, — присмя се Карпънтър и направи крачка напред.

Тъбби се приближи смело. Той наистина нямаше опитност в бокса, защото прие боя със затворени очи, бясно размахвайки юмруци. Карпънтър се отдръпна малко и след като си отмери удара, започна да прилага заканите си на дело. Тъбби бе храбър, но техниката му бе недостатъчна. Той оставаше стомаха си открит и всеки удар там му прекъсваше дъха. Това го принуди да издаде брадата си напред. Плътта му беше мека, ударите на Лери свирепи. Боят се премести в средата на залата. Тъбби имаше нужда от по-голям простор, а Лери го принуждаваше да го търси. Той имаше вече една грозна рана над лявото си око и от носа му шуртеше кръв. И двамата чувствуваха, че борбата се приближава към своя край.

В този миг вратата се отвори.

Бивън бе отишъл в лабораторията на Тъбби, за да установи при каква температура се развиват бактериите на една заразна болест. Излизайки, той чу необичаен шум, който долиташе от кабинета на професора. Той се вслуша за миг и отвори вратата. Биещите се спряха и погледнаха към него. Тъбби пъхтеше, лицето му беше бяло като тебешир и кръвта течеше от половин дузина места по него.

— Махайте се оттук, — изрева Карпънтър, когато Бивън застана между двамата.

Тъбби, съвсем изтощен, се облегна с гръб на катедрата, залитайки — свят му се виеше — той търсеше опора. Карпънтър отстрани Бивън с лакът и зае стойка за последния удар. Но преди да успее да го приложи, той се почувствува внезапно завъртян в полукръг.

— А! И вие ли искате бой! — извика той, заставайки пред новия си неприятел. — Е, добре! Ето ви и на вас! — Той замахна диво, но ударът падна във въздуха.

Джек не беше очарован от задачата, която му предстоеше, защото виждаше, че този хубостник беше обхванат от пиянски бяс, но не беше време за пощада. Той не виждаше причина за продължаване на борбата. Човекът беше разярен, трябваше бързо да бъде укротен. Джек избра грижливо с поглед чувствителното място на челюстта и стовари там чиличения си юмрук. Колената на Карпънтър се огънаха и мекушавото му тяло се простря на пода.

Джек сграбчи телефонната слушалка и поиска библиотеката. Десет минути преди това, той беше забелязал там Уолисън, който връщаше книги и му беше обещал да го чака.

— Ела в кабинета на професор Форестър, — каза той спокойно. — Едно малко премеждие се случи. Не казвай нищо и побързай.

След като се бе довлекъл до другия край на катедрата, Тъбби се отпусна на стола си. Той се дигна с мъка и започна да наблюдава Бивън, който с подгънато коляно на пода разглеждаше поваления боец.

— Много ли е зле? — попита Тъбби с дрезгав глас.

Джек повдигна едната клепка на Лери, измери пулса и разкопча яката му.

— Скоро ще дойде на себе си, — каза Джек. — Кой е той?

— Един стар мой студент, — промърмори Тъбби. — Съвършено е пиян!

— Хм! — Джек кимна с глава в знак на съгласие.

— Надявам се, че случката не ще бъде разгласена, — каза Тъбби с пресъхнало гърло.

— Да, господине.

Тони Уолисън отвори вратата и се загледа в сцената с разширени от учудване очи.

— Милостиви Боже! — се провикна той. — Какво се е случило?

— Затвори вратата, Тони. Този пияница дойде тук и нападна професор Форестър. Не бива да се разчуе. Дай му нещо да вдъхне и остани при него докато успее да се изправи на краката си. После го отведи у нас с такси и го сложи в моето легло. Но прегледай предварително дали няма някой по коридорите и стълбището. След малко всички ще бъдат в аудиторията.

— Да, но… А раздаването на дипломите?

— Ще стигнем навреме за дипломите си. — Бивън се обърна към изнурения си началник:

— А сега, господине, ще се опитаме да отидем във вашата лаборатория, където ще гледам да ви позакърпя.

Той го хвана под ръка и го поведе през залата за занятия към малката лаборатория. Там му помогна да седне на един стол. Тъбби беше съвсем блед и трепереше.

— Вие ли ви се свят? — попита Джек с професионален тон и запали едновременно газта един малък стерилизационен апарат.

— Малко, — изстена Тъбби.

— Имате ли желание да повръщате, или предпочитате да легнете? — Гласът на Джек бе сух и безразличен. Бивън се отправи към една стъклена кутия и извади ножици, антисептични бинтове, марли и няколко хирургически игли.

Тъбби изопна ръка с плахо движение. Джек му донесе леген и отиде в общата анатомическа лаборатория, за да докара маса за аутопсия. После помогна на високопоставения си пациент да се изтегне върху нея. Тъбби промърмори нещо, когато се отпускаше назад. Бивън се зае да мие кървавите му рани.

— Добре, че дойдохте, — смутолеви Тъбби най-сетне. — Знаете ли, че този веселяк можеше да ме пребие?

— Това е твърде възможно, — каза Джек, като почистваше отворените рани със силно антисептично средство. — Тъкмо за това го прекъснах. Щяха съвсем да ни се разбъркат плановете, ако ви убиеха!

— Беше дошъл да си уреди една стара сметка с мен, — поясни Тъбби, като стискаше юмруци от щипещата болка при дезинфекцията.

— А-а, така ли! Какво ви е дължал, не зная, — Джек се спря за малко и взе една игла, — но струва ми се, че той успя да заплати значителна част.

Тъбби се усмихна горчиво, после затвори очи — иглата се заби. Той не помръдна.

— Но той ме изненада, — промърмори Тъбби.

— Това ме учудва, господине, — каза Джек със съсредоточен поглед върху деликатната си работа — от доста отдавна вече трябваше да очаквате, че ще получите някой пердах… ако смея да се изразя така.

— Може би мислите, че и вие ми дължите един, — промълви Тъбби с мъка. — Защо се намесихте тогава?

— Защото сте от голямо значение за нервната хирургия. Освен това, бих желал да науча куп неща от вас, които никой друг не знае. — Джек пое ножиците с лекота и изряза малките кожички, които стърчаха от зашивката.

Тъбби отвори очи и се вгледа в равнодушното му лице.

— Ето, — заяви той тържествено, — най-циничната забележка, която въобще някога е била отправяна от мъж към мъж.

Джек забоде иглата отново и продължи да шие друга рана.

— Познавайки вече мнението ви за чувството на симпатия и за чувствителността, — каза Джек, — аз трябва да ви благодаря. Ако местата ни бяха разменени, не бихте имали причини да запазите живота ми.

— Не сте справедливи към себе си, брат Бивън, — отговори Тъбби и погледна изкриво към другата страна. — И вие можете да ми бъдете полезен.

Джек се загледа в пациента си с нов интерес.

— Дори и след това, което се случи преди малко? — попита той. — Аз помислих, че след всичко това не ще искате да ме видите вече.

— Може би — ако помощта ви беше лично благоволение. В такъв случай щях да се чувствувам неудобно. Но вие го правите по професионален дълг. Вие не желаете да допуснете да ме убият, защото притежавам познания, които са ви нужни: и поради същата причина вие ме шиете сега. Ако, както казвате, местата ни бяха разменени, мисля, че щях да постъпя по същия начин към вас. Вашето съдействие като асистент ми е ценно и съвсем не бих желал да го изгубя.

Джек откъсна лента пластир и я залепи на бузата на Тъбби.

— Щастлив съм да чуя това, господине. Отношенията ни и занапред ще си останат строго професионални. Сега, когато сме вече на ясно, ще бъдем по-дееспособни в работата си, отколкото…

— По-дееспособни, отколкото ако какво? — промърмори Тъбби.

— Отколкото ако се страхувахте, че ще ви обикна поради близкото ни съжителство. Освободете се от това опасение. — Джек изглади с пръсти последната лента пластир. — Искате ли да седнете сега? Как се чувствувате?

— Добра работа извършихте, — съгласи се Тъбби.

— Вън ли е колата ви?

— Да.

— Ще ви закарам у вас. Вие живеете в Университетския клуб, нали? Ще се погрижим да ви отведем, без да събудим хорското любопитство.

— Благодаря, брат Бивън, обаче не желая да ви задължавам повече. Можете сега да се погрижите за вашите работи.

— Направих това предложение, господине, защото случката трябва да бъде запазена в тайна. Не вярвам, че ще можете да се приберете сам. А и не желая да ви досаждат с клюки, които неминуемо биха последвали, ако случката се разчуе.

Тъбби се засмя:

— Какво ви боли вас, че може да имам неприятности!

— Извинете, — каза Джек, — но ако унизителни бръщолевения ви причинят главоболия, сигурен съм, че ще пострадам от това. Умът ви ще бъде разсеян. Вие сте учен и трябва да бъдете в стихията си. В противен случай, — той направи небрежно движение, за да пропъди цялата тази история — в противен случай, би ми било напълно безразлично, ако разправиите ви с този веселяк се разчуят и станете за общ присмех. Достатъчно ли съм ясен?

Тъбби се поколеба за миг и отговори ядовито:

— Е добре, закарайте ме у дома в такъв случай.

Той извади ключовете от джоба си с още треперяща ръка.

— Ще се намерим пред входа.

— Мислите ли, че ще успеете да слезете по стълбите съвсем сам, господине? — попита Джек с израз на съмнение. — По-добре ще направите да тръгнете с мен и да ми позволите да ви подкрепям малко. Раздрусаха ви здравата, знаете ли?

— Правете което ви казвам, — излая Тъбби.

— Една цигара? — Джек му предложи отворената си кутия.

— Ще запуша от моите, — изгрухтя Тъбби, претърсвайки джобовете на палтото си.

— Огън? — Джек драсна една кибритена клечка.

Тъбби поклати глава. Джек се усмихна и напусна стаята.

* * *

Затруднението, да се заведе Тъбби в Университетския клуб, без да бъде събудено хорското любопитство, се оказа много опростено. Във всяко друго време, това би било невъзможно. Сега, обаче, официалните пратеници и поканените лица се намираха в зданието на управлението, събираха се за шествието или чакаха в аудиторията. На Джек се наложи да обясни само на вратаря и на момчето, което обслужваше асансьора, че им се бе случило едно съвсем незначително премеждие.

— Не, не, не, — възнегодува Тъбби, когато домакинът пожела да се изкачи с него, за да му помогне да се настани. — Нищо ми няма. Скоро ще ми мине. Ако ви разпитват, кажете, че съм напълно добре. Но не искам да приемам никого; не искам също и никакви запитвания по телефона; нищо, докато не ви кажа сам.

След като се освободи от отговорност, Джек се поколеба какво да прави с колата. Не знаеше къде я подслонява Тъбби, а не му бе удобно да се осведоми. Можеха да му зададат куп въпроси. Той потегли с автомобила и се отправи за жилището си. Тони щеше да чака там.

Като спря купето пред къщата на мисис Дойл, Джек се изкачи по стълбите и срещна Тони в коридора.

— Как е твоят буен приятел? — попита Джек.

— Спи, — каза Тони. — Той стана толкова немирен, че му направих една малка инжекция. Нали ще ни раздават дипломите, шествието се образува вече. Трябваше да бъдем там. Не съм се трепал толкова години, за да ми попречи един пияница да…

— Ти и аз — и двамата, — поправи го Джек. — Колко му даде? Достатъчно ли, за да мирува до завръщането ни?

— Можеш да бъдеш спокоен — промълви Тони. — Дадох му пълна доза. Ще стигне, за да спи два часа.

— Надявам се, че не си прекалил!

— Не! О, не! Четвърт ампула — добра мярка за щедрите.

— Тръгвай тогава. Предупреди ли мисис Дойл?

Тони кимна с глава.

Те слязоха към колата. Моторът забръмча и потеглиха към аудиторията.

— Трябва да съобщя на Осгуд за отсъствието на Тъбби, — каза той загрижено. — Не зная, наистина, какво да му кажа. Идва ли ти нещо на ума. Попитах Тъбби какво обяснение да дам, но той беше още много зашеметен, за да предложи нещо остроумно.

— Кажи, че е бил наранен от лека експлозия, — каза Тони с желание да му помогне. — Впрочем, това е почти вярно.

И двамата прихнаха от смях и Джек се съгласи, че идеята не е никак лоша.

— Ще напиша една бележка и ще я пратя на Осгуд, или на Шейн, или на някой друг там, — каза той облекчен. — Така ще се избегнат въпросите и отговорите.

— Чудесно — а старият сам ще измисли подробности по-късно, когато се върне, — одобри Тони. — Дявол да го вземе! Какво му дойде до главата! Колко бода му удари?

— Не съм ги броил, — каза Джек въздържано, защото не искаше да вземе участие в подигравките на Тони. — Горе-долу една дузина.

— Добре си се позабавлявал — настоя Тони.

— Дори никак. — Гласът на Джек беше сериозен. — Нищо не сторих, за да бъде интервенцията ми по-безболезнена за Тъбби. Той обаче я понесе юнашки. Тъбби е безспорно звяр, но знае да търпи.

Настъпи мълчание.

— Странно е, Тони, мразя стария Тъбби, но…

— Е, да зная, — провикна се Тони. — Мразиш го, но го намираш чудесен. Мразиш го, но го следваш като някое паленце и му приличаш дотолкова, че би могъл да минеш за негов син. Ако бях на твое място, щях да му зашия и устата едновременно.

— Тя е най-важната уста в целия университет, — заяви Джек. — Можем да не обичаме Тъбби, но трябва да признаем, че е велик човек. Възхищавам се на всичко, което върши и одобрявам всичко, което поддържа, Тони. Хареса ми и начина, по който понесе пердаха — и бодовете на зашивката.

Те оставиха голямата кола на Тъбби на петдесет метра от зданието на управлението. Джек надраска една бележка и те стигнаха до главния вход, където членовете на факултета бяха събрани и изглеждаха твърде достолепни в големите си тежки одежди. Джек се промъкна през сериозната тълпа и пъхна бележника в ръката на Шейн. После се затича да достигне Тони на другия край на дългия хол, където кандидатите, нервни и развълнувани, се разхождаха нагоре-надолу.

Във въображението на Джек този ден винаги изпъкваше като най-високата точка на живота му. Той чувствуваше, че вълнение ще го обземе, когато, прав, чуе старият, добър Прикси да произнася звънливо думите: По силата на властта, с която съм облечен — удостоявам ви с дипломата на „доктор по медицина“. Този миг, с всичките кандидати, събрани около Прикси, обещаваше да бъде най-внушителен. Той се почувствува малко разочарован, когато зарови в купа от черни и смачкани облекла, провлечени по дългите маси, защото не можеше да открие достатъчно дълга тога, която да покрие поне коленете му и достатъчно голяма шапка, която да подхожда на главата на възрастен човек. Тони имаше такъв смешен вид, че Джек се разсмя.

— Питам се, как ще се задържи тази пуста тенджера на главата ми, — промърмори Тони.

— Притегателната сила на празното пространство ще бъде достатъчна да я задържи, — каза Джек сухо.

В такова настроение, те се наредиха в редиците, което се отправиха към аудиторията. Шествието беше дълго и се състоеше от повече от сто кандидата, дошли от най-различни университети. Големият орган гръмна „Тържествен химн“. Някой прочете молитва, друг произнесе реч. Четенето на нескончаемия списък на дипломите започна. Точно в дванадесет часа и десет минути Шейн се приближи до катедрата и каза: „Умоляват се кандидатите за диплома — доктор по медицина — да станат“. Те станаха. Прикси заяви с невъзмутим глас: „С голяма тъга трябва да ви съобща, че професор Форестър, който трябваше днес да бъде между нас, бе ранен от експлозия в лабораторията му. Тази сутрин рано, в ден като днешния, когато можеше да се помисли, че професорът би се почувствувал освободен от професионалните си задължения, той отива в лабораторията си, за да продължи един важен опит. През време на работата си бива ранен. Препоръчвам ви този пример на самоотверженост. А сега — по силата, на властта…“

Ето ги вече доктори по медицина. Тони беше бутнал Джек с лакът, когато Прикси изказваше хвалебствия за Тъбби, обаче Джек не мръдна.

След като се отърваха от извехтелите си наметки, Джек забеляза, че трябва да се погрижи за колата на Тъбби; те телефонираха в клуба на университета, за да поискат сведения, и закараха автомобила в обществения гараж, където Тъбби имаше обичай да я подслонява; отбиха се в една сладкарница, за да изпият чаша мляко и взеха трамвая за Медицинския факултет. Часът беше един и половина.

— Я кажи, Тони — рече внезапно Джек, — този Карпънтър сигурно е оставил колата си тук някъде тази сутрин. Трябва да видим какво е станало с нея.

— Мислиш ли, че можем да я познаем?

— По всяка вероятност. Той е от Филаделфия и трябва да е бил снабден с номер от Пенсилвания.

Колата не беше заключена. Карпънтър е бил безсъмнено премного зает с намерението си, за да бъде предпазлив. Колата беше наистина много хубава. Тони пожела да кара този път. Мисис Дойл се клатеше в люлеещия се стол, на балкона, когато те пристигнаха. Тя им подвикна насмешливо, че явно предпочитат возенето пред пешеходството. Тони отвърна, че са откраднали другата кола и са я заменили с настоящата и прибави, че ако дойде полицията, тя трябва да каже, че крадците са си заминали пеша.

— Какви чешити — каза мисис Дойл усмихнато.

Те стигнаха до стаята на Джек и влизайки без да чукат, видяха Карпънтър да се прозява свободно. Той се повдигна на лакът и изгледа гостите си. Челото му се навъси, когато позна Джек. Явно бе, че очакваше още неприятности.

— Къде съм? — попита той с вдървен език.

Тони се съгласи да му обясни:

— Намирате се в жилището на мисис Дойл, която се издържа като дава на студенти по медицина стаи под наем. Аз съм доктор Тони Уолисън. Моят млад приятел, в чието легло почивате, е доктор Джек Бивън — решителен веселяк, с когото се запознахте тази сутрин в момента, когато възнаграждавахте вашия бивш професор с порядъчен пердах. Спомняте ли си?

Карпънтър кимна с глава, опита се да се усмихне и хвърли поглед към Джек, не знаейки какво държане да възприеме.

— Съжалявам за станалото, — промърмори той, — бях пиян.

— Вие действително бяхте пиян, — съгласи се Тони. — Но между нас да си остане — намирам, че свършихте добра работа. И ако имате навиците да правите услуги от този род, когато сте пиян, трябва да сте чудесен човек, когато сте трезвен.

— Не се подигравайте с мен, — каза Карпънтър ядосано. — Не е толкова смешно.

— Имате право, — каза Джек. — Вие платихте дълга си на професор Форестър, а сега бихте дали много, само да не бяхте го направили. За щастие не го наранихте тежко и ние успяхме да потулим случката. Никой няма да узнае нищо, освен ако сам не го разкажете, когато се напиете пак.

Той се облегна на леглото и се закани заплашително с пръст на Карпънтър:

— Ако се изпуснете, ще имате работа с мен! Както каза Уолисън, вие безспорно сте имали уважителни причини и не заслужавате, може би, да бъдете толкова упреквани, че сте си отмъстили. Но сега, когато успяхте — задоволете се с това. Искам добре да запомните следното: ако чуя някога — идущата седмица, или след десет години — че сте говорили за случилото се тази сутрин, ще ви намеря пак и ще ви счупя главата.

— Можете да бъдете уверен в това, господин Карпънтър, — посъветва го Тони, преструвайки се на извънредно сериозен. — Шамарчето, което изядохте, е само мостра в умален вид — от силните удари, които нанася, когато е разгневен.

— Мълчи, — извика Джек. — Не е време за шеги… Господин Карпънтър, колата ви е пред къщи. Ако желаете да си отидете, нищо не ви задържа тук. Ако искате да си послужите с телефона, или ако имате нужда от нещо друго, ще ни бъде приятно да ви услужим.

— Благодаря, — каза Карпънтър искрено. — Вие бяхте много добри към мен. Отивам си сега. Не се страхувайте, не ще продумам нищо за днешната случка, от която се червя достатъчно.

— Добре, но не се тревожете толкова, — каза Джек усмихнато. — Чакайте да ви помогна да си оправите панталона.

* * *

Късно след обяд, след двучасов непрекъснат сън, Тони се облече необикновено грижливо и се отправи към запустелия квартал на Медицинския факултет. Когато влезе в тъмния коридор на Листер Хол, където стъпките му отекваха, той започва да се изкачва мързеливо по изтритите и скърцащи стъпала към частната лаборатория на Тъбби. Знаеше, че ще завари там Джек да си взема бележки от важни бацилни култури, които изискваха неуморно наблюдение.

Вратата беше отворена. Тони влезе без да чука, прекоси помещението и стигна до масата, на която работеше Джек. Последният седеше наведен над грамаден цайсов микроскоп. Тони смуши с пръст приятеля си в ребрата. Джек се извърна от работата си, вдигна глава, изгледа натрапника с любопитство и се наведе отново над микроскопа си.

— Какво има? — попита той разсеяно. — В чия чест се явявате в парадно облекло, доктор Уолисън? Вие ли ще бъдете майската царица?

— Дойде ми на ум, господин професоре, — каза Тони, — че след този богат с приключения ден, бихме могли да си позволим да вечеряме сред светлините на града. Ако, разбира се, това предложение намери одобрение от ваша страна и ако вашата съвест ви позволява едно кратко отсъствие от тази благоухаеща розова градина…

— Къде помислихте, че бихме могли да отидем, докторе? — попита Джек, без да повдигне глава.

— В „Ливингстон“, одобряваш ли? Чувствувам се винаги много важен, когато прекосявам хола и потъвам в някое от тези грамадни кожени кресла.

— Да не искаш да кажеш за креслата, които се мъдрят в малкия ъгъл и носят неизменно надписа „запазено за гостите на хотела“? Аз съм достатъчно горда, и чувствителна личност, за да седна там.

— Няма опасност да се забавим днес в хола. Ще бъде препълнено и ще има голямо движение. Ела, това ще ни подействува добре.

Надеждата на Тони не бе голяма. Лицето му се просветли, когато Джек отговори нехайно, че идеята не е лоша — като се има пред вид източника й — и каза, че ще бъде готов след пет минути.

— Надявам се, че си даваш сметка, — продължи той, — че трябва да се върна у дома, за да облека по-подходящ костюм. Личността ни ще изпъкне по-лесно в „Ливингстон“, ако сме във вечерно облекло.

— Съжалявам, — каза Тони, — но аз нямам чиста бяла риза.

— Ще ти заема една от моите, — каза Джек радушно. — Ще ти дам онази с плисирания нагръдник. Старая се да върша всеки ден по едно добро дело, за да си осигуря вечно блаженство на небето. — Той затвори тевтерчето си, тикна го в чекмеджето на катедрата и отиде да потърси палтото си.

— Вашият начин на разговаряне, доктор Бивън, — забеляза Тони, — открива все повече и повече влиянието на вашия неблагоговеещ учител. — После, като изостави внезапно подигравките си, той продължи сериозно: — Това е действително така, от ден на ден приличаш все повече на Тъбби. Забелязваш ли го? Спомням си за времето, когато светотатствените подигравки на Тъбби ти досаждаха ужасно.

— Благодаря за проповедта ви, отче, — присмя му се Джек, като взе шапката си. — Ако искаш сега да произнесеш благословията си, може да тръгнем и ти потърсим риза.

— Точно това казвах, пустото му човече — избърбори Тони. — Би трябвало да престанеш с този начин, преди да ти стане навик. Скоро ще имаш работа с всякакви пациенти; с хора, на които е останала само вярата — това съвсем не ще им хареса… Исках само да ти го кажа, — завърши той смутено. — Не обичат Тъбби, страхуват се от него. По-добре ще бъде да внимаваш.

Когато стигнаха до вратата, Джек го потупа приятелски по рамото.

— Ще ти кажа, какво ще правим, Тони, — каза той закачливо. — Ще се установим заедно под едва и съща фирма. Аз ще определям диагнозата и ще лекувам, а ти ще се грижиш за морала.

Тони не отговори нищо докато излязоха на улицата. Явно бе, че шегата не му бе допаднала.

— Да не говорим повече за това, — каза той ядосано. — Ако ти прави удоволствие да приличаш на Тъбби — Господ да ти е на помощ!

— Питам се как ли се чувствува дъртият, — каза Джек, доволен, че можа да прекъсне трънливата тема, която бе създала кратка принуденост в отношенията им.

— Ти би могъл да му телефонираш, — посъветва Тони.

Джек се засмя:

— Той вероятно ще ме прати по дяволите.

— Това е една от най-благосклонните му любезности. Всеки би го потвърдил.

— Не ми трябват любезностите му, — разсърди се Джек. — Мен ми трябват неговата сръчност, неговите знания, неговата техника на хирург. Ако не ти досаждам, че те занимавам със себе си, Тони, ще ти кажа следното: гордея се, че мога да се възползувам от ценните уроци на един човек, когото не обичам.

Тони остана замислен за миг преди да отговори.

— Знаеш ли, преди да се хвалиш с великодушието си, — забеляза той сухо, — би трябвало първо да си сигурен, че не го обичаш. Имам впечатлението, че тази вражда между двама ви — бедни глупци — е само повърхностна.

— Хайде да говорим за нещо друго, искаш ли? — предложи Джек. — Имаш ли някаква нова идея?

* * *

Както бе предвидил Тони, намериха голямо оживление в „Ливингстон“. В обширната столова навалицата беше по-малка. Една маса за двама стоеше свободна.

— Познаваш ли тези хора? — попита Тони като посочи двама мъже, които вечеряха близо до тях. Джек хвърли поглед към съседите си, които бяха стигнали до десерта; изискани мъже, с посивели коси, на около петдесетина години. Той поклати глава.

— Не, а ти? — попита той. — Имат вид на лекари.

— Този отсам е Уудбайн от Бъфало, — каза Тони с крайчеца на устата си. — Дробовете.

Джек кимна с глава.

— Чувал съм да се говори за него. Той е прочут. Как го позна?

— Някой ми го показа тази сутрин. Мисля, че говорят по професията.

Джек взе листа за ястията.

— В скромния дом, където бях възпитан, — каза той небрежно, — ни учеха, че е твърде неприлично да подслушваме на вратите и да гледаме през дупката на ключалката. Чуй разговора им и ми предай какво казват, докато избери нещо за ядене.

Прислужникът беше дошъл, те му дадоха поръчките си. Мъжът срещу Уудбайн говореше сериозно.

— Тези дни, Джимми, ще избухне бомба в университетските здания, ще видиш. Струва ми се понякога, че Медицинският факултет е тъжен като изправителен дом. А! Добре, че ми дойде на ум, тези домове са много добри на теория. Държавата основава заведения за възпитание на деца, които са били подложени на лоши влияния; урежда всичко, което е нужно за учението, игрите и здравето им. Набавя им работилници, развлечения, игрища, кина. Но целта не се постига, защото надзирателите и учителите не вярват във възпитателната роля на тези домове. Момчетата забелязват това и се заразяват едно от друго… Същото е и с членовете на Медицинския факултет. Сърцата им са стари и изсъхнали. Всички са в плен на собствената си специалност. Никой не се интересува за човечната страна на професията. На студентите скоро започва да се харесва да бъдат студени и безразлични… Вижте тук например… — той понижи гласа си, наведе се напред и прошепна нещо, което двамата млади съседи не можаха да чуят.

Тони хвърли поглед към Джек и се усмихна слабо.

— Споменавали ли сте никога на Кънингам за това? — каза Уудбайн. — Той има убеждения подобни на вашите. И не се страхува също… Да не забравя — той ще държи главната сказка, тази вечер, в събранието на курса „99“.

— Зная, много бих искал да отида.

Уудбайн започна да се смее, прегледа сметката и извади кесията си.

— Много е жалко, че старият Тъбби не може да присъствува на нея, — каза той. — Те са от същия курс, нали? Оттук могат да се предугадят бурните разисквания, които биха могли да настъпят.

Поднасяха супата. Джек стана веднага внимателен. По-възрастните господа дръпнаха столовете си и напуснаха столовата. Тони реши да направи една забележка върху току-що чутото:

— Много интересно, — каза той.

— А! — каза Джек с безразличие. — Не намирам нищо ново, — все същата песен. Срещат се куп такива старци — твърде мързеливи, за да следят напредъка на науката — които се опитват да защищават собствената си ленност, като нападат изпреварилите ги… Искаш ли една маслина?

* * *

Големият хол беше почти празен, когато Джек и Тони излязоха от столовата. На другия край, малък сбор от хора имаха вид, че слушат с голямо внимание.

— Да идем да видим какво става там, — каза Джек. Те се отправиха към малката група, която стоеше пред една полуотворена врата. Благодарение на високия си ръст, те можаха да видят какво ставаше. Около двадесет и пет до тридесет господа, които лесно можеше да се отгатне, че са лекари, слушаха някаква сказка. Джек и Тони си размениха съучастнически погледи; това беше вероятно курсът „99“, а ораторът беше без никакво съмнение Кънингам.

— Искаш ли да останем, — прошепна му Тони.

— Да останем за минутка.

Джек обърна глава, за да чуе по-добре думите. Погледът му се разходи разсеяно по съседите му. Повече от половината от тях бяха жени. Това можеше да се очаква. Словата бяха вероятно такива, каквито допадат на жените. Недалеч от него, хубава млада девойка, облечена в черна лъскава коприна, привлече вниманието му. Тя не виждаше нищо, защото зрителното й поле беше напълно препречено, но слушаше внимателно с глава, леко отметната назад, с повдигнати нагоре очи и полуотворени устни. „Това е безспорно най-красивата глава, която някога съм виждал“ — помисли си Джек; меките и гладки коси, прихванати на тила, бяха тъй черни, че даваха синкав оттенък. Един кичур покриваше половината от снежно-бялото й чело. Очертанието на ухото беше очарователно. Той се позасрами, че я разглежда тъй настоятелно, но понеже младото момиче съвсем не подозираше обаянието, което упражняваше върху него, продължи да я съзерцава. Имаше вид на чужденка. Не изглеждаше да е оттук. Той не бе виждал никога толкова дълги мигли; техните извити краища почти докосваха веждите, които бяха също изящно извити. Той не чуваше нито дума от това, което доктор Кънингам говореше, но забеляза с крайчеца на окото, че Тони беше дълбоко погълнат от думите на оратора. Решен да слуша, той съсредоточи вниманието си върху гласа, който отекваше сега, със затрогваща топлота. Смисълът на думите започна да става разбираем:

„Застрашен от опасността на прекалено голяма ученост…“

Очите на Джек се върнаха бавно към привлекателното младо момиче. Той естествено нямаше склонност да се увлича по женската хубост, но му се стори, че само един закоравял безбожник можеше да гледа това младо момиче и да отрича съществуванието на един благосклонен създател. Каза си, че не бива да я гледа така втренчено; но най-сетне не беше ли като че съзерцава хубава картина?

До нея стоеше една дама, доста възрастна, за да й бъде майка: забележителна руса личност, с умно изражение. Те вероятно бяха заедно. Джек се запита дали не са роднини и се опита да открие някаква прилика.

Младото момиче обърна неочаквано глава и го погледна право в очите; изненадан, той не успя да скрие възхищението си от нея, въпреки че знаеше, какво лицето му изразяваше, и чувствата му. Като че ли й бе казал: „Надявам се, че не ви оскърбявам, но вие сте най-божественото създание на света“.

За миг тя го погледна въпросително с големите си очи, които като че ли искаха да запитат по детски „защо?“ Не можеше да бъде упрекната. Тя мислеше вероятно, че се познаваха, — че го бе забравила и че той си спомняше за нея. Той не можеше сега, с просто отвръщане на погледа, да признае, че я бе разглеждал само… Ето защо се осмели да й се усмихне и бе възнаграден веднага. Без ни най-малка следа от свян или превзетост, тя му отвърна със същата усмивка и се заслуша отново. Сърцето на Джек спря за миг. Крайно време беше вече да се съсредоточи в речта. Трябва да е било казано нещо, което да е възбудило голям интерес у нея, та си е помислила, че казаното е направило впечатление и нему. Бе се усмихнала, без съмнение, по тази причина. След тези разсъждения, той се заслуша.

Трябваше да се съгласи, че човекът беше убедителен оратор и че всяка казана от него дума идеше от сърцето. Касаеше се все за същата стара история. Призоваването на чувствата: лекарите трябва да бъдат алтруисти. Лекарите трябва да си дават сметка, че на тях се пада отговорността да направляват пациентите си към здрав и сигурен умствен живот. Джек навъси вежди. Тони се наведе към него и прошепна: „Искаш ли да си ходим?“

Не искаше да си върви, но знаеше много добре, че Тони би полюбопитствувал, ако му кажеше, че иска да остане. Той потвърди с глава, но не се помръдна.

„Въпреки пълното съзнание, което влагаме в диагнозата, — казваше Кънингам, въпреки хирургическата ловкост, която притежаваме, въпреки умението ни да тълкуваме рентгеновите снимки, ползата, която принасяме на нашето поколение, се върти само около една ос. Когато лабораторията добива най-голямо значение и физическото оздравяване става единствената ни цел, ние се лишаваме от най-голямата си мощ; отказваме се да изпълним най-високата си мисия. Живеем във времена на учудващ напредък в науката, и никой от професията ни не може да си позволи да загуби връзка с този напредък. Аз съм дълбоко убеден, обаче, че след като се каже всичко за дълга ни, — да останем на висотата на последните открития, задачата ни си остава преди всичко дело на сърцето ни. Може да изглежда банално и отживяло изявлението, че любовта към човечеството е най-великото нещо на този свет, но без нея цялата наука няма да бъде нищо друго, освен дрънкане на тенекия. Мога да имам пълна вяра в напредъка на достопочтения ни занаят, на умните ни открития, на точните ни уреди, но не притежавам ли любов, аз съм нищо“.

Това беше вече прекалено. Джек се обърна към Тони и му прошепна, за нещастие доста високо, та младото момиче го чу.

— Да си вървим. Омръзна ми този Селадон.

Тя повдигна очи към него с изражение на болезнена изненада — като че ли я бе ударил в лицето. Той се разкая веднага за грубото си нетърпение. Ами ако беше роднина на Кънингам? Той имаше желание да й се извини. Поколеба се за миг. Тони се беше вече отдалечил от тълпата и той го последва.

Те вървяха един до друг.

— Какво искаше от това младо момиче? — попита Тони.

— Кое младо момиче, — промърмори Джек.

— И таз добра, — закачи го Тони. — Трябва да си засегнат силно, щом ти е непоносимо да говориш за нея с най-добрия си приятел.

— Извини ме, Тони. Още мислех за тази безкръвна сказка. Случвало ли ти се е някога в живота да…

Тони мушна ръка под тази на Джек и забави хода си.

— Тази сутрин ми каза, че е много нещо да можем да се възползуваме от уроците на хора, които не обичаме, на хора, които ни са противни, или чиито мнения не се схождат с нашите. Предлагам ти да се опиташ с някой друг, вместо със стария Тъбби. Може би ще научиш нещо от Кънингам?