Лойд Дъглас
Оспорваният път (2)

Глава втора

Беше 24 декември след пладне. Целия ден сиви мрачни облаци се бяха надвесили от небето, през последните два часа валеше сняг на едри, мокри парцали.

Улиците в долната част на града бяха осветени още от три часа след обяд; автомобилите се подхлъзваха при завоите, опръсквайки с кал всичко наоколо.

В разхвърлените магазини продавачките се прозяваха уморено, но простосърдечно, като препоръчваха извехтелите си стоки.

Всички студенти, които разполагаха с достатъчно средства, бяха отпътували преди три дни във ваканция. Тук-таме по прозорците на университетските здания блещукаха светлини. Професорите усърдно помагаха на жените си в украсата на малките коледни елхи, и изпълняваха тази си задача с достойнство и голяма точност.

В района на Медицинския факултет улиците бяха почти опустели. Светлина имаше само в домакинството, което се помещаваше в зданието на административния отдел, както и в анатомическия институт на горния етаж на Листер^[1] Хол. Целият останал персонал от факултета бе отишъл по покупки.

Трима от наемателите на мисис Дойл, не бяха заминали. Бъгс Кертман оставаше, защото майка му току-що се бе омъжила повторно и той нямаше никакво желание да се прибере у дома. Тони Уолисън живееше в щата Вайоминг и поради липса на достатъчни средства, не можеше да си позволи това далечно пътешествие, а Джек Бивън нямаше вече дом.

Вдовицата Дойл беше висока кокалеста жена, която бе давала подслон на пет випуска студенти по медицина и говореше условния им младежки език с удивителна леснина. Току-що се бе подложила на хиропатическо лечение, за да облекчи възпаления си бедрен нерв. Сега се клатеше равномерно в люлеещия се стол до еркерния прозорец на малката си приемна, дъвчеше дъвка и преглеждаше любимото си илюстровано списание — „Астрология“. Коледните празници не смущаваха никога домашното й всекидневие. Ако младите родители намират за забавно да обърнат къщата си наопаки за цяла седмица и да посипят помещенията си с елхови иглички, то това си е тяхна работа; мисис Дойл, обаче, не намираше за необходимо да украси къщата си за празниците. Нямаше обичай да разглезва наемателите си. Познаваше дами, които правеха разноски за своите наематели-студенти, но каква полза от това? Тези нехранимайковци забождаха писците си по килимите, бършеха бръсначите си с кърпите за лице, лъскаха обувките си с края на пердетата, на пук на най-острите забележки. Майчинството на мисис Дойл не беше по-развито от това на електрическата люпилна.

Къщата беше слабо осветена, студена и потънала в мълчание. След като бе прекарал голяма част от деня в сън, Тони беше излязъл в града, за да отиде на кино. Бъгс беше получил с бърза поща една бутилка уиски от по-стария си брат в Ню-Йорк и взе великодушното решение да подели подаръка с двамата си другари, след тяхното завръщане. Понастоящем той добросъвестно опитваше питието, за да се увери, дали ще се хареса достатъчно на другарите му. Когато се успокои по отношение на качеството му, Бъгс почувствува, че краката му бяха влажни и замени обувките си със старите си чехли. После влезе в кухнята и пожела с пресипнал глас топла вода, шепа захар и воденичката за мускатови орехи.

Мисис Дойл, която му услужваше повече от две години и познаваше неговите навици, му обърна внимание, че настинката му се е проявила доста неочаквано. Той стоеше изправен до нея и чакаше водата да кипне. Помирисвайки неволно дъха му, тя прибави: „Надявам се, че случаят не е толкова спешен, за да се вика лекар“, и, като даде вид, че разбира добре положението, показа, че желанието му да се поразвлече малко не я засяга. Най-сетне — беше Коледа…

Бъгс отвърна с лукав хлапашки поглед и каза, че нямал нужда от лекар, не вярвал на лекарите, и че ако един ден заболее тежко, би повикал по-скоро някой хипнотизатор. Когато се върна в разхвърляната си стая, Бъгс се изтегна на леглото, с новоизлязъл роман в ръка, описващ живота на лекаря. Каза си, че и той един ден ще напише роман, който няма да се хареса може би никому, но ще бъде поне правдоподобен.

Бивън беше поискал позволение да работи в дисекционната зала през време на коледната ваканция. Нямаше нищо необикновено в тази молба, макар че студентите от първа година нямаха навика да изявяват подобни желания. Обикновено само бившите студенти искаха такова разрешение, за да могат да направят нужните проучвания за тезите си. Разрешението се получаваше обикновено от Тъбби, обаче Джек не желаеше да приеме благоволението му. Беше се снабдил с позволение направо от канцеларията на декана. Тъбби безспорно трябваше да е дал съгласието си, но на Джек се удаде да избегне по този начин едно лично свиждане.

Отношенията между двамата бяха неизчерпаем извор на догадки, и забавни положения. Опасението, че Тъбби, раздразнен от унижението си, ще накаже целия курс за безсрамието на Бивън, бързо се бе изпарило. Той беше нетърпелив, взискателен и саркастичен, но не беше по-лош, отколкото се приказваше за него. Свадата между професора и нещастния ученик не бе утихнала. Това обстоятелство беше често много неприятно за курса, но понякога и много весело. Още от първия ден Тъбби държеше да подчертае набожното възпитание на Бивън и благочестието, което му приписваше; той се обръщаше винаги към Джек със сладникава любезност, от която се подразбираше, че последният би могъл да се почувствува оскърбен, ако не се отнасят с него с благост. Ако Джек принадлежеше към някой монашески орден и се появеше с расо и качулка, с обръснато теме и боси нозе, не би могъл да се радва на по-голямо уважение. Понякога подигравките на Тъбби биваха тъй пресилени, че ставаха отегчителни. В такива случаи Джек отговаряше на въпросите му, без да обръща внимание на неговите подигравки. Понякога, обаче, той влизаше в ролята, която му приписваше Тъбби, и разговорът можеше да бъде забавен, ако последният не ставаше внезапно гневлив.

Един ден, когато се разискваше върху разнообразните прояви на ендокринните жлези и когато се говореше за физическите функции, които можеха да бъдат забавяни или ускорявани, в зависимост от умственото състояние, — свърхчовешката сила на умопобърканите, например, — Тъбби каза, че ако адреналинът можеше да бъде впръскван в кръвта на тежко ранените още на бойното поле, той незабавно би спрял кръвоизлиянието и повдигна въпроса дали жлезите биха могли в спешни случаи да доставят имунитет против болестта.

— Брат Бивън, — каза Тъбби, — когато Св. Франциск целунал прокажените, мислите ли, че той не е прихванал болестта благодарение на благочестивостта си?

— Да, господине — отговори Джек сериозно. — В Братството, към което принадлежа, често целуваме прокажени.

Курсът се приготви, за едно многообещаващо забавление и наблюдаваше сражаващите се с блеснали очи.

— Но не ви ли причинява това вреда? — попита Тъбби.

— На нас — не, господине. За прокажените това е краят на страданията им, това е нашият способ да приложим евтаназията^[2].

Всички се засмяха и почувствуваха, че Бивън спечели една точка. Това не се хареса на Тъбби. Той се поколеба за миг дали да се върне към първоначалното сериозно разискване, но после реши да постави Бивън на мястото му.

— Това повдига един много интересен въпрос, — каза той строго. — Вие като че ли се отнасяте благосклонно към евтаназията. Мислите ли, че съществуват обстоятелства, при които лекарят има оправдание да ускори безболезнено смъртта на болния си?

Класът се умълча. Тъбби като че ли искаше да притисне жертвата си в някой ъгъл, откъдето всеки опит за подигравка би бил неуспешен.

— Това е противозаконно, — отговори Джек.

— Само поради тази ли причина не ще я прилагате?

— Тази причина е достатъчна.

— Значи не ще убивате никога никого, когато станете лекар?

— Възможно е това да ми се случи някога, господине, но то не ще бъде умишлено.

— Всичките ви убийства ще бъдат значи случайни?

— Да, господине, или по-скоро тези, които бих извършил при упражнение на занаята си.

Тъбби изръмжа нещо и продължи преподаването си оттам, гдето го беше прекъснал.

Всички, включително Тъбби, си дадоха сметка, че двубоят не бе разрешен в полза на последния; той дори не бе успял да направи Бивън смешен.

Тъбби се беше отказал от начина, по който си служеше в началото на семестъра, за да отегчава Джек. Той му задаваше такива прости въпроси, че ученик със смътни понятия по физиология би бил счетен за ограничен, ако не може да му отговори. Обаче Тъбби измени скоро тази си тактика. Сега, напротив, той възприе навика да го запитва, когато въпросът биваше изключително труден. В тези случаи Тъбби се държеше язвително, но учтиво. Мълчание царуваше в учебната зала. Всеки очакваше, и се надяваше, че след като Тъбби получи точен отговор на някой мъчен въпрос, ще изрази задоволството си. Но той кимваше само сухо с глава и продължаваше урока си.

— Не разбирам какво цели с това, — каза един ден хубавата малка Жилет на Джек, когато се намираха един до друг в потока от студенти, който се изливаше на улицата. — Той знае, че сте най-добрият студент в курса и го признава чрез естеството на въпросите, които ви задава. Защо не престане с желанието си да ви излага?

— Той не ме обича, — каза Джек.

— Във всеки случай, той ви има зъб, — добави със съчувствие Уинифред. Джек се почувствува неприятно засегнат от нейната загриженост.

— Чудно, — продължи тя, — но изглежда, че той се спира по-дълго на масата ви в дисекционната, отколкото на която и да е друга маса. Често се питам, дали го прави за да ви изобличи в някоя грешка. Онзи ден го видях да се подсмива, взе бележника ви, и след като намести прословутите си очила, дълго бърчеше вежди над рисунката ви, после надраска нещо върху нея и почти ви я метна върху главата. След това се отдалечи разярен.

Джек поклати глава:

— Не беше толкова страшно, — каза той. — Тъбби ми беше дал една идея; за нея не спомена в класа. Рисунката ми беше повредена от него и трябваше да я преработя изцяло, но все пак беше много интересно…

За голяма изненада на Уинифред, Джек се прекъсна внезапно, за да й каже: — Покажете ми ръката си! Изопнете пръстите си, свийте малкия пръст, а сега го изправете. Направете същото със средния. Виждате ли разликата? — Малкият ви пръст е много по-свободен от другия.

Уинифред го послуша, като разглеждаше ръката си с критичен поглед. Тя бе доволна, че тази ръка беше нежна и тънка и се надяваше, че и той ще си помисли същото. Може би ще й каже нещичко, за това, след като импровизираният му урок се свърши. Той обаче не каза нищо подобно.

— Причината за това е, че сухожилието на малкия пръст има съвсем различно устройство, — продължи той, тъй малко повлиян от нейната ръка, като че ли тя принадлежеше на някой труп; — разликата не е голяма, но достатъчна, за да бъде забелязана, размерът на нервната нишка е също малко по-различен. Върху това искаше Тъбби да ми обърне внимание.

— Значи много шум за съвсем дребни неща, — измърмори тя.

— Може би… но дребните неща направиха от Тъбби велик човек.

Уинифред нацупи малката си очарователна уста.

— Вие го считате за велик, така ли, — каза тя, — въпреки обноските му към вас…

— Разбира се, — заяви Джек. — Държането му към мене няма нищо общо с научните му постижения.

Тя го погледна с разширени, озадачени очи, като че ли внезапно се бяха отчуждили един от друг, и не му отговори веднага.

— Вие почти ме плашите, — каза тя най-сетне. — Трябва да сте също така коравосърдечен като Тъбби. Вие и двамата твърдите, че се мразите, но това не е вярно. Обзалагам се, че си приличате като близнаци. Мисля, че разбирам сега, защо Тъбби се обляга на масата ви и ви отделя от другите. Той знае, че има заложби във вас.

— Ба!

— Аз зная също и нещо друго, — продължи Уинифред многозначително. — Той даде нареждане да преместят масата ви на северната страна до прозореца. Аз казах на Милисън Рийвс: обзалагам се, че Тъбби го мести там, за да измръзне от студ.

Джек избухна в смях.

— Може би имате право, страшно е студено!

Уинифред махна с ръка в знак на несъгласие.

— О, не! Брат Бивън, той ви постави там, за да се възползувате по-добре от северната светлина.

— Каква глупост! Аз съм последният човек, на когото Тъбби би направил услуга. Я кажете, може ли да се твърди, че е бил винаги напълно безпристрастен? Бил ли е някога несправедлив към вас?

— Безспорно, не! И нищо не драска по книжата ми относно сухожилието, чието название не ми идва на ум.

— Extensor, — оточни Джек — extensor digiti quinti proprius, накратко.

— О, — провикна се Уинифред, потръпвайки. — Какво име! Нима се опитвате да си припомняте всичко това? Аз не, във всеки случай.

Джек я погледна строго, като някой по-голям брат.

— Не е благоразумно от ваша страна. Ще има изпит тези дни. Тъбби е може би небрежен, когато се изразява, но той изисква да знаем латинските наименования.

При завоя на улицата те забавиха хода си. Уинифред въздъхна и забеляза, че много труд, без никакви развлечения би направил Джек мрачен. Тя го погледна направо в очите, когато му казваше това, и той почувствува, че сърцето му спря за миг. В продължение само на едва секунда той почувствува какви възможности се откриват пред него.

— Довиждане, — каза тя, произнасяйки думите гальовно, но предизвикателно.

— Довиждане, — отговори Джек.

Облекчен, той продължи пътя си, като удължи крачките си и изопна рамене. И той си бе задавал въпроса, защо проклетият старик го беше натикал в онзи ъгъл. Малката беше отгатнала правилно. Тъбби искаше да го постави при възможно най-добри условия. Тъбби го мразеше, но беше на негова страна, когато се касаеше за общи проучвания между двамата. Тъбби заслужаваше пердах, но той беше голям учен. Джек започна да се смее силно, но изведнаж се сети, че само лудите се смеят на висок глас, когато са сами. Той беше вече напълно забравил Уинифред.

Няколко дена по-късно — към шест часа вечерта — Джек почувствува присъствието на някого до себе си. Той работеше над част от труп още от четири часа след обяд и се мъчеше да открие устройството на известен орган, изучаването на който Тъбби им беше препоръчал нарочно. Джек беше останал след учебните часове, за да направи една трудна дисекция.

— Охо, — каза той разсеяно, — тука ли сте още?

— Трябваше да преработя последната си рисунка, — промълви Уинифред. — Той ми каза, че нищо не струвала. А сега, когато всички си отидоха, това място ми се вижда ужасно. Умирам от страх.

— Бъдете разумна, — каза Джек, за да я успокои. — Всички тези хора са безвредни. Някои от тях са представлявали опасност за обществото, когато са били живи, но сега са човеколюбци. — Той изправи схванатия си гръбнак и я погледна с приятелска усмивка. — Този, — каза Джек, като плесна приятелски трупа по гърдите, — се е самоубил, след като е подправил една голяма парична сума. Човекът, който е загубил парите си, е безспорно в къщата си понастоящем и чете вечерния вестник. Той е богат и уважаван. След вечеря той и жена му ще отидат на гости да поиграят бридж. Той, обаче, никога не ще има случая да направи голяма услуга на поколението си, защото, въпреки цялото си влияние, той си остава един обикновен гражданин. Когато умре, ще го погребат с голяма тържественост. Моят приятел, обаче, — продължи Джек, — предлага на медицинската наука широко поле за изследване, което е дяволски трудно.

Уинифред го гледаше в очите. Тя поклати глава. Имаше хубава главичка. Току-що й бяха накъдрили косата за шест месеца.

— Не ви разбирам, — каза тя бавно. — Вие обичате всичко това, нали? Аз го мразя, то ме отвращава. — Тя наведе чело на рамото му и потръпна.

— Може би ще бъде необходимо да се заловите с нещо друго, — посъветва я той братски. — Да останете дома и да участвувате в комитета на „Младежкия съюз“.

Сега Уинифред щеше да се разплаче. Джек я погледна боязливо, но същевременно и с интерес. Той беше прелистил вече предварително учебниците си и виждаше, че ще може сега да научи нещо за действието на сълзливите жлези. Той не искаше Уинифред да заплаче, но ако заплачеше, той намираше, че би могъл спокойно да си отбележи фазите, които можеха да бъдат наблюдавани външно.

— Хайде, елате, — помоли тя с пресекнал глас. — Да оставим тези противни трупове и излезем да вечеряме… някъде… и… О-о! Дотегна ми вече — тя въздъхна, хълцайки и зарови лицето си в бялата риза на Джек. Той я потупа успокоително по рамото.

Чу се шум от бързи стъпки. Професор Милтон Форестър беше избрал тъкмо този миг, за да се отправи от кабинета в частната си лаборатория. Той се спря, изненадан от гледката, която се представи пред очите му. Уинифред се отдръпна от рамото на Джек и погледна неприятеля с просълзените си, ужасени очи. Джек се почувствува не по-малко глупав, отколкото изглеждаше.

— Поврага — изкрещя възмутен Тъбби. — Та това е последното място, където може да се върти любов. Чудно е, че тези трупове не се повдигнат, за да се пръснат от смях!… Махайте се оттук двамата! Идете да си гугукате другаде! — Той се отдалечи, цял изопнат, по посока на лабораторията си. Пред вратата се спря и каза: — Бивън, вие ме учудвате. Аз се надявах…

Той поклати глава отвратен, отвори вратата и изчезна.

— Сега ще направите по-добре да си отидете, — каза Джек с пресипнал глас. — За днес си причинихме доста голяма беля.

— Тъй съм ядосана, Джек, — промълви Уинифред. — Всичко, което ни сполетя, е по моя вина! Той ще ви намрази още повече. Простете ми, моля ви!

* * *

Никога денят не се беше изминавал тъй бързо. Джек беше отишъл в дисекционната в девет часа и сега, останал сам, забеляза, че минаваше дванадесет. След известно време другите се върнаха, облякоха наново престилките си и запалиха лулите си. Джек се надяваше, че никой от по-старите и по-опитни студенти няма да полюбопитствува да види какво правеше той. Много добре можеше да си представи как Джим Уенгуорс поглежда върху скицата му и му се изсмива направо в лицето: „по-добре ще направите да се научите да стоите прав на краката си, мой малък, преди да се опитвате да ходите!“

Джек не работеше днес върху зададено упражнение. Той се стремеше да задоволи любопитството си по отношение на един проблем, който, без съмнение, нямаше никакво практическо значение.

Малко преди ваканцията, класът изучаваше главата. Тъбби беше обърнал вниманието им върху сложния комплекс от ветрилообразни мускули, които се простираха над и зад ухото. Те бяха много остроумен механизъм, който сега почти нямаше употребление. Това бяха остатъци от мускули, твърде важни и дейни някога, когато ушите на човека са били подвижни като тия на кучето. Сега, когато човек не живее вече в джунглите и не го дебне неприятел из засада от всички страни, не е вече необходимо да бъде на щрек.

— Вие ще откриете лесно по хрущелния горен ръб на ухото ви, — беше забелязал Тъбби, — следа от крайчеца, който се е въртял на всички страни с бързината и точността на движенията, развивани от човешките очи.

„Любопитно е, — мислеше си Джек, — че тази мембрана, под влиянието на нейната безполезност, се е изродила дотам, че почти не можем да я открием, докато мускулите, които са обслужвали ухото хиляди години преди това, не показват никакви признаци на атрофия“.

Никой в курса не бе задал въпроси. Тъбби не даде по-обширни сведения. Дисекцията бе извършена и исканите рисунки направени, като че ли не съществуваше нищо учудващо по отношение на ушните мускули, които не служеха вече за нищо. Курсът следваше занятията си по обичайния стар начин, без да се спира повече на тези мускулни нишки, като си отбелязваше артериите, вените и нервите с червени, сини и черни черти, както обикновено. После, когато завършиха рисунките си, студентите се заловиха да изучават по същия начин челния мускул.

Джек не беше доволен от тези обяснения за ухото. Той искаше да разгледа отново въпроса спокойно. Учението за устройството на нервите започваше вече да го интересува особено. Той знаеше, че беше преждевременно да мисли, още от първата си година, че ще се специализира по нервна патология, обаче едно предчувствие му подсказваше, че той ще се насочи в това направление.

Тези изгледи създаваха досадни пречки. Ако беше почувствувал наклонности у себе си към някой друг отрасъл — към вътрешната медицина, например, той щеше да има все по-малко работа с Тъбби. Ако се реши, обаче, за нервна патология, ще дойде времето, когато по необходимост ще трябва да бъде през целия ден с Тъбби — едно съвсем нежелателно за него положение.

Часът беше вече четири. Облегнат на високата катедра, която се намираше до дисекционната му маса, Джек бе привършил с голямо старание една хубава скица на мускулите на ухото, много по-пълна и по-подробна от тази, която им бяха поискали.

Той беше нагласил микроскопа си с най-голяма точност и наблюдаваше през него мъничките свределчета на нервните нишки. Джек беше така погълнат от това изследване, че подскочи, когато забеляза Тъбби, застанал зад него…

— Ето един хубав начин за млад, набожен християнин да прекарва Бъдни вечер, — каза Тъбби. — Мислех, че ще бъдете дядо Коледа в някое неделно училище по случай празника.

Джек се изправи примигвайки от умората, която чувствуваше в окото си.

— Не ме поискаха, — каза той шеговито. — Не съм достатъчно дебел. — Той измери Тъбби с очи отгоре до долу и погледът му се спря за миг на колана на големия човек.

— Бих ли посмял да попитам, — започна Тъбби с пресилена любезност, — какво мислите да изпълните?

Джек направи знак с глава към рисунката си, а Тъбби намести очилата си и хвърли поглед върху нея…

— Мисля, че приключихме вече изучаването на този орган преди няколко дена.

— Така е, господине, само че бях любопитен да узная нещо повече. — Джек започна да обяснява в какво се състоеше любопитството му. Той говореше съвсем неохотно, защото се опасяваше, че Тъбби ще се подиграе с него. Безразлично му бе, че Тъбби се стремеше да го осмее пред курса, но се надяваше на известна искреност и честност от негова страна, когато се касаеше за научен въпрос.

— Според това, което можах да установя, — заключи Джек, — нервите, които контролират безполезни мускули, имат същото устройство и същата величина, като тези на фронталния мускул. Защо не са се атрофирали до сега?

— Защо се интересувате? — изгрухтя той, като нагласяваше микроскопа според собственото си зрение и като изкривяваше погледа си към мъничкото нервно влакно.

— О, от любопитство, — отговори Джек, малко засрамен от изповедта си. Той се запита дали Тъбби ще се покаже дотам безочлив да намекне за това презрително, по-късно, пред курса.

Тъбби постави обратно очилата си в джоба на своята жилетка.

— Виждам, че ви интересуват нервите, защо?

— Често съм се питал, — каза Джек с едва доловим глас, като че ли говореше на себе си. После продължи с оживление: — Ще бъдете ли тъй любезен, господине, да ми кажете това, което бих искал да зная по отношение на този нерв?

Тъбби облече палтото си, което носеше на ръка, и го закопча.

— Не — излая той. — Няма да ви го кажа!

„Безсмислено е да се ядосвам“, — помисли си Джек, като почервеня цял от гняв.

— Няма да ви го кажа, — повтори Тъбби, — защото не го зная. И не съм ви признателен, че подигнахте този въпрос. — Той облече ръкавиците си и ги изопна грубо.

— Предполагам тогава, че никой не го знае, — каза Джек.

Тъбби му хвърли презрителен поглед.

— Да не се опитвате случайно да остроумничите, млади момко? — промълви той, като издаде брадата си предизвикателно напред.

— Не, господине, никога през живота си не съм бил тъй искрен, както сега. Мисля, че ако не го знаете, твърде е съмнително да го знае някой друг.

— Хм! — промърмори той и се обърна да си върви, направи няколко крачки, върна се, избута Джек от микроскопа, гледа дълго през него, после изръмжа едно второ „хм“, изправи се и напусна залата. Джек обърна глава, за да проследи това тържествено оттегляне; после се усмихна и изрева с цялото си гърло: „Честита Коледа, плашило такова!“

* * *

Като затвори шумно вратата на дисекционната подире си, професор Форестър прекоси слабо осветения амфитеатър и влезе в кабинета си. Предстоеше му да направи едно посещение преди вечеря, но не си спомняше адреса. След като завъртя електрическия ключ, той отвори едно голямо, металическо чекмедже на скрина, където съхраняваше книжата си, извади листа, който търсеше, и постави, очилата си.

Много тегла криеха тези къси и сухи изрази, които описваха случая Уилям Масон, четиридесетгодишен, столар, живущ в Елмърсвил, женен, бездетен, в тежест на държавата.

Форестър прегледа бегло и набързо доклада. В очите му се отрази наново възмущението, което му беше доставило преди шест седмици достатъчен материал за една огнена реч.

Преди дванадесет години Масон бе започнал да усеща остри болки в долната част на гърба си. Той се бе допитал до един лекар в малкия градец, в който живееше. Последният му предписал масажи, съгревающи компреси, успокоителни лекарства… В продължение на повече от една година той продължил занаята си, чувствувайки се все по-зле. Болките ставали все по-непоносими, той се посъветвал с друг лекар в Кинууа, съседен и по-голям град. Сливиците и четири зъба му бяха извадени. Шест месеца по-късно, друг лекар го оперира от херния и малко след това от апендисит. След две години той беше отново в болницата. Поставиха на краката му уред, който да ги държи изопнати в продължение на осем седмици. Накрая изоставиха всичко. Масон беше неспособен да напусне леглото си. Жена му го гледаше и изкарваше прехраната за двамата, като приготовляваше сладки, които продаваше на пазара.

Три месеца преди това, след като пожелаха да бъде свикан консулт в университетската клиника, Масон бе докаран на носилка. Едно основно проучване на неговия случай откри тумор в гръбначния мозък. Когато направи това откритие, Форестър ревеше като бесен. Пращайки по дяволите всякаква лекарска тайна и дипломация, той изказа открито мнението си по този въпрос. Уилям Масон имаше правото да заведе дело против държавата за щети и загуби. Той бе изтърпял неописуеми страдания, беше загубил дванадесет години от живота си и похарчил всичките си спестявания. Грешката беше в държавата. Тя бе разрешила практикуване на хора, за които медицината и хирургията не бяха друго, освен търговия — само източник на доходи. Тези лекари не мислеха, че пакостят, когато се разхождат из страната със самонадеян израз и с внушителните си лекарски кожени чанти. Те заслужаваха поздравление за тяхната преданост, окуражителни думи и благи усмивки, но те нямаха абсолютно никакви познания, когато се касаеше да се постави научна диагноза.

Масон беше лекуван по един възмутителен начин.

На следния ден, след като професорът извърши операцията — ламинектомия на дванадесетия прешлен, — и извади един невероятно голям тумор, той реши да даде гласност на тази възмутителна история. През целия ден той беше разяснявал на учениците си отделните фази на случая Масон. Пращайки по дяволите програмата, той се бе впуснал в яростна, злъчна критика против държавното законодателство, лекарския съюз и безучастното държание на обществото към невежеството в една от най-важните професии.

— Всичко това показва, какво може да се случи при липса на култура и на дисциплина и при нежелание студентът да се посвети всецяло на следването и на стажа си, — беше заявил той.

— Уилям Масон е типична жертва на лошо упражнявана медицина. Мнозина от вас се подготвят несъзнателно за извършването на подобни престъпления. Вие се радвате, че ще привършите учението си и че ще стъпите на собствените си нозе. Някоя малка себелюбива хлапачка не ви дава мира и настоява да се ожените за нея. Родителите ви са на мнение, че трябва час по-скоро да започнете да печелите. Дългите учебни часове са ви изморили. Строгият надзор, еднообразната храна в болницата, тежката работа, виковете и миризмите са ви дотегнали вече и вие решавате да тръгнете на път с малката лекарска чанта, за да разтривате гърба на Уилям Масон с мехлем за коне, освен ако не решите да му отрежете сливиците, за да извършите нещо по-научно. Дванадесетина години по-късно някой стар мърморко, който не е бил така припрян да си урежда дом и покъщнина, намира стар тумор в гръбначния прешлен на Масон.

Какъв тревожен ден беше това в залата за занятия на професор Форестър! Той беше прелистил целия речник, за да намери достатъчно силни думи.

— Надявам се, че не заключавате от буйните ми забележки, че съм развълнуван от съдбата на Уилям Масон като личност. Че е прекарал дванадесет години в отвратителна неволя, това не ме засяга. Страданията и мъките му не са ме лишили дори от една минутка сън. Светът е пълен и винаги ще бъде пълен със страдания. Аз не докосвам сантименталната страна на въпроса. Не ме засяга също, че жената на Масон е принудена да прави млинчета, за да поддържа мъжа си. Щастлива е, че си е избрала такъв забавен занаят… Но аз загубих съня си, размишлявайки върху плачевните условия, които са допуснали подобна неправда. Чувствувам се отговорен. Дълг ми е да подготвя лекари, които да сторят повече за Уилям Масон, отколкото да сядат два пъти седмично до леглото му, да го карат да плези езика си и да го успокояват с окуражителни думи. Казвам ви: — ако сте некадърници, вашият срам е и мой срам!

Тъбби чувствуваше, че тези слова бяха постигнали целта си. Студентите от неговите курсове се отнасяха сега с по-голяма сериозност към работата си; нямаше вече толкова отсъствия, нямаше и толкова тъпи отговори на най-простите въпроси. Уилям Масон бе страдал много, но неговият случай бе обслужил една добра кауза. Трябваше някой да му каже това. Интересно би било да се види как ще го възприеме той.

Форестър погледна часовника си и се изненада, като забеляза колко време беше стоял прав да размишлява върху случая Масон. Той си бе отбелязал адреса — 121 Саут Химлок — и си спомни, че и миналата вечер му се бе наложило да го потърси.

Бяха посъветвали Масонови да наемат за няколко седмици мебелирано жилище около болницата. Състоянието на болния все още се нуждаеше от лекарски грижи. Не можеха да го оставят да се върне в Елмърсвил, където лекарите биха му помогнали само със съчувствени думи и прахове за успокоение.

Улиците бяха хлъзгави и Форестър трябваше да кара предпазливо. Той беше намръщен. За какъв дявол изпитваше нуждата да посети Масон този следобед? Около Коледа хората ставаха наистина сантиментални и оглупяваха. Масонови му бяха безспорно признателни за извършената операция. Жената се бе опитала да даде израз на чувствата си в болницата. Колко често бе заставян да понася подобни излияния! Това го смущаваше винаги, защото подозираше, че колегите се присмиват зад гърба му. Той бе заставян понякога да бъде рязък и да наранява добрите чувства на бедните хорица; можеше обаче да се разчита на добрите души — те щяха да излекуват тази накърнена чувствителност.

Професорът натисна копчето и звънецът издрънка на втория етаж. Госпожа Масон беше наметнала шал и слизаше тичешком по стълбите. За миг тя го загледа слисана, после му се усмихна, като че ли посрещаше някой роднина.

— Как, та това е професор Форестър! Не съм ви виждала никога без дългата ви бяла престилка. Моля, заповядайте. Бил ще бъде тъй доволен да ви види. Тя затвори вратата след него и, докато ръката й още лежеше на дръжката, прошепна: — Ах, господин докторе, вие никога няма да узнаете какво означава това за Бил и за мен — толкова хубави неща за ядене! — Едри сълзи се търкаляха непринудено по бузите й, а Форестър я гледаше ужасен. Та нали той беше дал строги нареждания в бакалницата да не съобщават името му! Той пристъпи нетърпеливо към стълбата. Мисис Масон го заведе през една малка, претрупано наредена приемна до леглото на болния.

— Е, Масон, как върви работата? — попита Форестър.

Очите на болния се проясниха. Той протегна ръка и лекарят хвана китката. Настъпи минутно мълчание. Форестър не изтегли часовника си, — ухото му се вслушваше внимателно в тракането на стенния часовник над писалището.

— Обърнете се и, ми покажете гърба си… дайте повече светлина… така, сега е добре. Това е чудесно!

— Докторе… — Масон си проясни гласа. — Не зная как да ви благодаря. Ние знаем, че сте голям човек, с много грижи… И да мислите за нас точно в този час…

— Каква щастлива Коледа е тази за нас, — прибави мисис Масон. — Нали, Бил?

— Вие имате сърце, докторе! Вие не сте само велик хирург. Вие сте чародей!

Бил, разчувствуван от собствените си думи, избърса носа си с крайчеца на чаршафа.

— Поизплашихте ни малко, — осмели се да каже мисис Масон и добави бързо, загрижена: — една от сестрите ни каза, че сте толкова претрупан, че не ви остава време да се занимавате с бедните хора.

Форестър гледаше нетърпеливо пръстите на ръкавиците си. Време беше да се изяснят нещата.

— Господин Масон, — и вие госпожо, — надявам се, че разбирате причините, които ме подбудиха да поръчам тези хранителни продукти. Че са пристигнали точно на Коледа, това е само едно съвпадение, уверявам ви. Вашият случай ме занимава много от професионална гледна точка. Бих желал да ви представя на клиническия ми курс след четири седмици в добро здраве. Вие можете да ми помогнете, в това, като се гледате както трябва, за да си възвърнете силите… Страхувах се, че не се храните достатъчно от пестеливост. Не искам такива работи! — Гласът му отекна както в залата за занятия. Той се обърна почти войнствено към мисис Масон. — Не искам, и вие да се лишавате от нужната храна. Слаба сте като вейка. Ще се изтощите и тогава той ще се безпокои за вас, а това ще забави оздравяването му. Искам и двамата да имате подходяща храна. Това, което направих, е строго професионално! — Той хвърли строг убедителен поглед към мисис Масон, когато откри плаха, недоверчива усмивка на устните й. Тази клета невежа жена не можеше да разбере! — Строго професионално! — повтори той.

— Добре, ами… чувала с въглищата, докторе? И него ли трябва да изядем, Бил и аз?

Тя хвана ръката на Бил, като че ли просеше настойчиво неговата помощ поради дръзката си постъпка.

— Въглищата? Въглищата?… — Форестър се залови усърдно със закопчаването на ръкавиците си. — Хм! Бях забравил. Те са едно допълнение, което е важно, но това, което искам от вас, Масон, е резултатът от изследването на кръвта ви да бъде добър след няколко дена!

За голяма изненада на жена си, Бил избухна в гръмогласен, полуистеричен смях, докато докторът го наблюдаваше с мрачно неодобрение.

— На мене такива не минават, докторе, — Бог да ви благослови!

— Нито на мене, — заяви мисис Масон смело. — Всичко се дължи на вашето добро сърце! Професионално! Ух! Вие сте най-добрият ни приятел. Колко много вече сторихте за нас! А сега и тези подаръци!

— Добре, добре, както желаете, — изцеди през зъби Форестър с тон, който употребяваше, когато говореше на някой от психопатичните си болни. Той взе шапката си и се отправи към вратата. Мисис Масон пожела да го изпрати до долу, но той я увери, с ледено достойнство, че може да намери пътя.

— Весела Коледа, докторе, — провикна се Бил.

Форестър се спря, примигна няколко, пъти и отговори рязко:

— А-а, да… разбира се… разбира се…

— Весела Коледа, докторе, — каза мисис Масон нежно.

— Да, да. Подобно… лека нощ!

Той затвори вратата слезе тихо по лошо осветената стълба, влезе в колата си, започна да рови в джебовете си, за да намери цигари и драсна клечка кибрит. След това запали мотора и потегли през калта по посока на Университетския клуб. Там трябваше да вечеря с един стар ерген, приятеля му от Правния факултет.

Той го намери в библиотеката, потънал в широко кожено кресло.

— А, ето ви най-сетне — промълви Линтон, като се измъкна от стола си. — Закъсняхте. Питах се вече, дали не сте отишли някъде на гуляй.

* * *

Когато Джек се прибра към девет часа, Тони и Бъгс водеха разгорещен спор върху истинския смисъл на живота. Той се спря пред отворената врата на разхвърляната стая на Кертман, хвърли поглед към облака дим и се усмихна, като че ли искаше да каже, че разбира положението.

— Влез, — каза Бъгс с пиянски глас, — и ела да си кажеш мнението. Говорим за много важни неща и сме на път да открием истината.

— In vino veritas, — прибави Тони тържествено.

— Мирише ми по-скоро на уиски, — каза Джек.

— Този тип има обоняние на химик, — промърмори Бъгс. — Дай чашата си, докторе, и ще видим, колко veritas ще бъдеш способен да допринесеш.

Джек скоро се присъедини към тях по халат и чехли. Той си наля малко алкохол от полупресушената бутилка, глътна и се намръщи, после натъпка лулата си и издърпа един отрупан с дрехи стол.

— Не прекъсвайте, — каза той. — Докъде бяхте стигнали?

Бъгс, който се беше изтегнал на леглото, се повдигна на лакътя си и подпря глава с ръка.

— Ще направиш по-добре да обясниш на семейството си, какво прави навън в такова късно време, — посъветва той бащински. — Много си закъснял наистина. В града ли беше, по блестящо осветените улици, за да наблюдаваш лудориите на живите, или там в дисекционната, за да разговаряш с мъртвите?

— Мирише на дисекционна, — каза Тони.

— В такъв случай не сме любопитни да узнаем приключенията ти, — реши Бъгс. — Тони и аз, след дълго разискване, взехме единодушно следното решение: Човекът, който се посвещава на медицината, има не по-малко право от калайджията да води нормален живот: три пъти да се храни в определени часове, седемчасов непрекъснат сън, прилична къща за живеене, за предпочитане в околността на малко селце, жена, деца градина с латинки…

— И голяма леха със зеленчуци, — намеси се Тони, — пилета и добре охранено прасе в кочина.

— Не, чакай, — възрази Бъгс. — От колко време му казвам вече, че не може да има зеленчуци и пилета едновременно. Обаче, кочината с прасето ми допада.

Джек направи многозначително движение с края на лулата си и каза шеговито:

— Какво не ти харесва тук?

— Надявам се, че нямаш намерение да ни обиждаш, — каза Бъгс с достойнство. — Идваш от занятие съвсем вонящ, за да се възползуваш от гостоприемството ни, а искаш да ни внушиш след това, че стаята ни не била чиста. Това е черна неблагодарност.

— Черна е точно думата, — съгласи се Тони. — Впрочем, откри ли най-сетне, кое ти е давало възможност да мърдаш ушите си, когато си бил маймуна, или пък си търсил да разгадаеш някоя друга идиотщина?

— Хайде, хайде, приятели, — окуражи ги Джек. — Бих предпочел да ми говорите още малко за вашия селски лекар, с неговите пилета, аспержи, прасе, и за лекарската му чанта, пълна с хинин, морфин и рициново масло. Тъбби трябваше да е тук, за да ни направи някои допълнителни забележки по отношение напредъка на медицинската наука в Елмърсвил.

Бъгс седна на леглото си и протегна лакътя с високопарно движение.

— Ето ни! Да поговорим за твоя Тъбби тогава. Какво е разбрал от живота тоя враг на веселието? Той е стар ерген; живее в клуба и дежурува седем дена седмично.

— Плюс неделята, — прибави Тони, — това прави осем.

— Благодаря. И той си въобразява, че може да учи хората как трябвало да живеят — изкряска Бъгс превзето.

— Боже мой, не говоря като защитник на Тъбби, — възрази Джек, — но…

— О, не! — прекъсна го Тони. — Не вярвам, че би влязъл в такава роля след отвратителните му обноски към тебе.

— Вярно е, че Тъбби беше много неприятен, но това е лична работа. Той не ме обича, и естествено и аз не го обичам, но всичко това няма нищо общо с въпроса и с това, за което говориме. Мисля, че разбирам становището на Тъбби, що се отнася до лекаря. Едно е сигурно: не можеш да бъдеш лекар и да отглеждаш пилета едновременно. Съмнявам се, дали човек може да бъде истински добър лекар, ако е обвързан с жена, дом, обществени задължения, деца, товара и грижите за семейството и с месечни сметки за уреждане.

— Добре… но погледни нас — промърмори Тони. — Ето ни на Бъдни вечер натъпкани в тави мръсна дупка…

— Стига, стига, — възнегодува Бъгс, — това е достатъчно за моето скромно свърталище. Ако не ви харесва, свободни сте да…

— Да, разбирам, какво искаш да кажеш — Тони се спря, протягайки ръка. — Предстоят ни още доста Коледа да прекараме в подобни дупки, после ще се преместим в горния етаж на болничната пристройка, за да се наслаждаваме на още няколко годинки пленничество. Не намирате ли, че най-сетне и ние заслужаваме да притежаваме един ден свое домашно огнище?

— Не става тук въпрос дали заслужаваме, — каза Джек. — Ние спорим върху начина на работа. Вие намирате, че лекарят може да води нормален живот. Аз не съм на същото мнение. Аз съм се отказал от мисълта за домашно огнище… и то завинаги.

— Какво? Ти искаш да останеш стар ерген като Тъбби? — попита Бъгс недоверчиво. — Не ще ти се удаде никога. На Тъбби му е било лесно — никоя жена не го е искала.

— Той има право, — намеси се Тони. — Достатъчно е някоя мнима наивка да ти подвикне: „Геройо мой“ и ти ще лапнеш въдицата.

— Сега имам само един интерес в живота, — заяви Джек решително — науката. Ето това е всичко. Останалото е без значение. Възможно е да не стана добър лекар, но… не заради това, че съм мечтал за домашно огнище.

„Тиха нощ, свята нощ…“

Мисис Дойл току-що бе пуснала радиото.

— Мисля, че имаш право в края на краищата, — отстъпи Бъгс снизходително. — Семейството не е нищо друго, освен примка около врата… Старата би могла да прекъсне тези набожни песни от неделното училище. Никога не съм забелязвал да е сантиментална.

„Спи покрит с пъстър пош…“

Тони стана с мъка от стола си, протегна се с цялата си дължина, прозя се така, че щеше да разчекне челюстите си, и заяви, че отива да спи. „Младенец златокъдрав и свят…“

— И аз, — каза Джек. — Лека нощ.

— Честита ви Коледа — присмя се Бъгс.

Когато Джек се върна в стаята си, той се настани удобно върху два стола, запали лулата си и се вслуша. Това не беше празненство в неделното училище. Беше хор от школувани гласове. Неделните училища не притежаваха школувани гласове. Ако искаме да чуем някое наистина добро предаване на старите църковни песни, трябва да потърсим певци, чужди на всякакво набожно чувство. Необходимо е да си живял, за да можеш да изразиш по такъв начин религиозното вдъхновение. За първи път му идваше тази мисъл на ума. Най-красивите религиозни творения на изкуството в живописта, ваятелството, музиката или в поезията, — са били създадени, или изпълнени от хора, които са били главно артисти, които са се интересували единствено от изкуството. Може би бе същото и с изкуството да лекуваш. Най-великите лекари не са били онези, които, трогнати от човешките тегла, са изпитвали свещено състрадание; те не са се посвещавали на науката, защото човешките страдания са будили чувство на скръб у тях, а защото са били любопитни да разберат и са искали да знаят до какви открития може да ги доведе науката.

„А над него родители бдят…“

Учените никога не са били насърчавани от черквата. Най-често тя ги е хулила и те е трябвало да се борят срещу проповедниците и поповете, за да си пробият път към истината.

„Спи, ти скъп младенец…“

Очите на Джек станаха още по-замислени. Един интересен въпрос се явяваше. Какво отношение е имал сам Христос към всичко това? На чия страна е бил Той? Какво ли е мислил Той по всички тези неща? Не се ли е чувствувал оскърбен, като е виждал, че лекуването на болестите в този свят се е намирало в ръцете на хора, които не са вярвали никога в „Божественото вдъхновение“? Представата, която хората са имали за Него, е била, може би, погрешна. Същественото за него е било, може би, да се разкрие истината, и тя да действува, без да се грижи чрез кого и как. Ако можеше да се докаже това, много неща биха се объркали; но Христос би бил известен и между онези, които тласкат цивилизацията напред. Това би Го освободило от тесния затвор, в който Той сега се побратимява с неинтересни и примирени негови поклонници. Науката би го призовала! Учените биха извикали на чувствителните хора: „Много дълго беше Той ваша изключителна собственост! Той е на наша страна!“… И те биха закачили неговия лик в лабораториите си. В дисекционната, дето и Тъбби би Го виждал! Тъбби не би намерил нищо да възрази. Той се грижеше само за науката. Ако можеха да му докажат, че Христос е бил за науката, Тъбби би бил за него. Те биха закачили образа Му също и в химическата лаборатория. Това би променило може би техния начин на работа. Те не биха се интересували толкова много за отровните газове, ако можеха да чувствуват погледа Му върху себе си и ако знаеха, че и Той участвува в изследванията им.

„Спи, ти младенец скъп…“

Старата песен пробуди спомените на Джек. Той затвори очи и остави образите да се редят пред него… Когато той и Джоан — неговата сестра близначка — бяха съвсем малки, баща им слизаше много рано по стълбите през коледното утро, за да стъква огъня. Съмваше се. Той и Джоан едва сдържаха нетърпението си да отидат и видят коледното дърво и подаръците. Но това не им беше позволено преди баща им да изсвири няколко коледни песни на грамофона. Те трябваше да останат седнали в малките си легла и да слушат съсредоточени. Майка им идваше тогава и ги обгръщаше с ръцете си, а те се опитваха да запазят спокойствие. Никой не се отнасяше по-сериозно към вярата от нея. И с каква строгост! Когато той и Джоан бяха вече в горните класове, коледните песни продължаваха да се свирят на грамофона, преди да им позволят да слязат.

Веднаж той и Джоан донесоха две грамофонни плочи, чийто композиции не бяха твърде набожни, според мнението на майка им. Едната предаваше стара английска балада, в която някъде ставаше въпрос за бира, а другата „Коледа“, която не беше съставена — тя го чувствуваше — с добро вдъхновение. Майка им не ги хареса. Коледа беше празник на истинската вяра. Мелодията на „Аве Мария“ не подхождаше много за коледното утро, въпреки, че тя вярваше твърдо в чудотворното рождение на Христос. Ако човек не вярва, това значи пълно сгромолясване, казваше тя.

 

 

Те трябваше да присъствуват на всичките литургии, които се отслужваха по време на коледните празници. Дядо им беше протестантски проповедник и семейството трябваше да тачи вярата, на която той беше посветил живота си. Тя беше единствената истинска вяра и не трябваше въпроси да се задават върху нея. Майка им ставаше винаги нервна, когато задаваха въпроси. Вярата не можеше да процъфти в атмосфера на съмнение.

Майка им можеше да бъде хубава, ако не си решеше косата по такъв начин. Случваше се някоя малка къдрица да се изплъзне изпод малката й шапчица, но тя бързо я прибираше там, където й беше мястото. Бог не се грижел за хубавото. Той предпочитал грозните хора и по-добре би било да си зле сложен. Гръмове! Каква разправия, когато Джоан се прибра един ден с накъдрена на апарат коса! Той и Джоан бяха вече големи, когато разбраха, че баща им притежаваше малко състояние. Майка им не искаше да го знаят, защото се надяваше да ги задържи настрана от блатото на живота.

 

 

Но те обичаха майка си заради добротата й и нежността й. Тя би се влачила по колене, за да им набави онова, което считаше, че те трябва да имат.

След смъртта на баща им тя удвои усилията си, за да направи от тях добри граждани. Да бъдеш добър, значи да вярваш; да вярваш в Святото слово! Трябва да възприемеш Словото, за да бъдеш спасен. И когато се върнаха от колежа за коледната ваканция, майка им държеше да се изпълни старата програма на грамофона, в тази ранна утрин, както някога. Този път майка им навиваше грамофона…

Сега, когато майка им си беше отишла, той си спомняше по-добре за нейната благост. Човек не можеше да се усъмни във въздействието, което имаше вярата върху нея. Засегната от рак, който не можеше да бъде опериран, тя премина през жестоки страдания, но Словото я крепеше. Тя учуди всички със съвършеното си спокойствие. Хората можеха да си приказват каквото си искат за вярата, която служи като упорито средство, но донякога човек има нужда от такава упойка. Медицинската наука може да бъде признателна на всяко средство, което е достатъчно мощно, за да облекчи болката и при това без риск.

Нелепо е да се подиграваш на вярата, защото тя помага на хората да приемат нерадостната си участ с примирение. Вярата биеше науката в това отношение, това е безспорно.

Но ако вярата помогна на майка му да умре спокойно и с усмивка на уста, тя не бе направила нищо, за да запази живота й и да й върне здравето. Ако човечеството трябваше да бъде спасено, необходимо е то да се освободи от тази прекалена набожност, от нейните злини, от нейното робство. Науката, а не чувството е Словото!

В къщата бе тихо. Мисис Дойл беше спряла радиото и Джек, като се пробуди, от своите блянове, реши да пише на Джоан, която беше у дома си в Орегон.

„Мила ми Джоан,

Тук е полунощ — девет часа у вас. Последният час прекарах, слушайки коледните песни по радиото на моята хазайка. Целият следобяд работих в лабораторията. Това са две неща, които не си схождат никак.

Опитах се да намеря отново онова разположение на духа, което имахме, когато бяхме малки. Искрено желаех да мога да го постигна. Нещо ми подсказва, че ако човек желае да бъде щастлив, по-добре е да не започва да задава въпроси, — върху каквото и да било. Но тогава, какво ни кара да желаем да бъдем щастливи? Има ли човек правото да бъде щастлив? За това ли сме създадени, — за да бъдем щастливи?“

Той остана в колебание няколко минути, после, като чукаше леко с писалката по зъбите си, реши изведнаж, че писма от този род не се пишат на една сестра на Бъдни вечер; смачка листа и го хвърли в кошчето.