Лойд Дъглас
Оспорваният път (12)

Глава дванадесета

Приготовленията за голямото събитие около празника на благодарността бяха извършени. Абот бе наминал да съобщи, че ще дойде с помощника си към пет часа. Те щяха да донесат всичко необходимо със себе си.

— Бих предпочел, — прибави Абот, — да ме считате тази вечер като ваш прислужник. И не казвайте, моля ви, че съм студент в университета.

— Както искате, Абот, — отговори Бивън, — щом това ви е по-приятно. Надявам се, че ще ми се удаде случай да ви се отплатя за любезността ви.

Като се разхождаше по перона на гарата, в очакване на влака, с който щеше да пристигне Лан Ийнг, Бивън се питаше какво ще донесе този ден за приятелството им.

Още на един километър разстояние той забеляза с разтуптяно сърце черния локомотив да се задава с калпака си от сив пушек. Машината изхвърли с писък четири бели облака и след секунда долетя до Джек шумът от стърженето на колелетата, които забавяха хода си. Влакът спря. Вратите изскърцаха и носачите нахълтаха във вагоните.

В този миг Джек я забеляза и се спусна да я посрещне. Тя повдигна малката си облечена в ръкавица ръка и му направи знак. Той усети внезапно, че това, което наричаха взаимно приятелство, беше съвсем друго чувство. Усмивката, която видя на лицето й, го накара да потръпне от щастие.

В „Ливингстон“ имаше малко хора през този празничен ден. По обяд столовата предлагаше голям избор от свободни маси. Те се забавиха цял час при пиене на кафето си. По желанието на Лан Ийнг, Джек й даде подробен отчет за студента-китаец, който му бе превел името й. За името на Абот обаче той не спомена.

— Американците не съзнават големите жертви, които китайците правят, когато децата им напущат бащиния покрив, за да следват в училищата на Съединените щати. Ние не сме толкова големи стоици, колкото мислите, — продължи тя. — Китайците не са безчувствени, нито прекалено уравновесени. Те обичат игрите и семейният им живот е изпълнен с весели занимания. Закачат се обичливо и се развличат с хиляди забавни приказки.

— Винаги съм си представлявал, че главата на семейството в Китай е много строг, — каза Джек.

Лан Ийнг се засмя и поклати глава.

— До голяма степен важността на китайския баща е само повърхностна и има за цел да му придаде по-голямо достойнство. Китаецът е достатъчно мъдър да разбере, че бащата не се издига като унижава детето си. На това се дължи и затруднението да заинтересуваме китайците в историята на християнството. Мисълта, че един всемогъщ баща-бог приема синът му да бъде измъчван, не им харесва.

— Разбирам, — каза Джек. — Не е нужно да си китаец, за да ти е мъчно да го възприемеш.

— О? — хубавите вежди на Лан Ийнг изразяваха учудване. — Не бих повярвала. Значи има и християни, които се озадачават от това?

— Е, да, — които си дават труда да поразмислят върху това противоречие.

Лан Ийнг добави замислено:

— Моят осиновител ми каза веднаж, че тези стари религиозни предания са като луната.

— Луната? — очите на Джек изразяваха любопитство.

— Когато слънцето блести, никой не се занимава с луната, — поясни Лан Ийнг. — Но настъпи ли мрак и всичко стане тъмно, бледа светлина се появява на мътното човешко небе. Той не вижда много ясно, но може да различи поне пътя си и Сен Линг казва: старите религиозни предания са като луната; тя не е нищо друго, освен неподвижна маса от изстинали кратери, които някога са бълвали огън. Сега не са нищо друго, освен огледало, което отразява слабо светлината.

— Чудесно, — провикна се Джек. — Ето едно сравнение, което приляга като ръкавица. Умрелите легенди! Мъртви кратери на изстиналата луна.

— Да, — съгласи се Одри, — мъртви кратери на изстинала луна. Но тази луна отразява светлината, която тя получава от нещо или някой, който е винаги жив и извънредно деен и винаги мощен. Какво значение има, че нощта е тъмна, че луната е бледа? Загриженият човек е щастлив, защото знае, че слънцето пак ще изгрее утре за него.

Джек потърси погледа на събеседницата си с възхищение и изненада. След миг каза:

— Много би ме интересувало да узная мнението ви върху християнството. Говорили ли са ви за него, когато сте били малка?

— Повече, отколкото предполагате. Когато навърших 8 години, добрият Сен Линг намери, че трябва да науча вярата на родителите си и ме изпрати в неделното мисионерско училище.

— О! Разкажете ми за това, Одри, — каза Джек разпалено.

Одри се усмихна.

— Спомням си особено за един случай, който ми беше направил дълбоко впечатление; бях седнала пред добрия Сен Линг и му разказвах, че Христос е син Божи и че от това следва, че и той е Бог, но че е трябвало да умре. Сен Линг ми каза, че тази история му е известна и прибави: Христос, Синът Божи е възкръснал, Лан Ийнг, не са ли ви го казали? Е тогава ще ви го разкажат идния път. Трябва да имате търпение. Трудно е да се обясни историята на една религия само за един час.

— Много справедливо е било това от страна на един будист, — забеляза Джек.

— Сен Линг се стремеше много повече да бъде справедлив и правдив, отколкото вярващ, — каза Одри. — Осмелих се да му кажа, че е много печално за бедния Христос. „Да, мое дете, — каза той, — тази история е наистина тъжна. Христос е бил много добър“. „Бил ли е Христос толкова добър като Буда?“ — попитах аз. А Сен Линг каза: „И двамата са били много мъдри и добри хора“.

Доста се колебаех преди да се реша да възразя срамежливо:

„Учителят ни каза, че трябва да вярваме в това, което ни учи Христос, а не в това, което ни учи Буда“. Сен Линг ми отговори: „Нашите учители ще ти кажат противното, мое дете, но аз мисля, че нито Буда, нито Христос биха одобрили това. И двамата са били джентлемени“.

— Вие сте имали щастие, Лан Ийнг, — каза Джек, когато тя млъкна. — Много бих дал, ако бях възпитаван от такъв умен човек. Голямо предимство е да можеш да седиш в краката на Сен Линг.

— Понякога се запитвам дали е така. Страхувам се, че именно най-хубавите неща, които научих от осиновителя ми, ми пречат да бъда щастлива в тази страна.

Джек се съгласи, че това би могло да бъде вярно.

— Тръгваме ли сега? — попита той.

Одри събра нещата си.

— За разходката с автомобил! — възкликна тя. — Тъй се радвах на нея!

— Ще се върна да ви взема след един час, — каза той сбогувайки се.

* * *

Колата ги носеше по полето. Джек се бе отзовал към десет часа в болницата, за да провери дали пациентите му биха могли да се лишат от присъствието му за няколко часа. Малката Бъкли бе прекарала една лоша нощ, но показваше признаци на нормално подобрение. Температурата се колебаеше между 38 и 38.5, но причини за безпокойство нямаше.

Времето беше идеално. Като че ли нарочно за разходката им — истинско опиянение! Позлатената слънчева топлина приличаше на септемврийска. Синьото небе настояваше, че е месец юни, кленовете и дъбовете знаеха, че е ноември, а грамадните борове малко искаха да знаят за годишното време.

Гумените колела пееха по настилката.

— Сестра ви одобри ли идването ви? — попита Джек.

— Страхувам се, че не, — каза тя със съкрушен вид. — Тя бе на мнение, че това не е много прилично, и че професор Форестър не би бил доволен.

— Какво общо има Форестър с всичко това? — попита Джек.

— Не зная точно. Клавдия мисли, че това не ще се понрави на професор Форестър. — Тя се поколеба. — Може ли той да се меси в приятелствата ви?

Те достигнаха върха на един хълм. Пътят се разширяваше и даваше възможност за гариране. Джек обърна колата към каменния зид на пътя и загаси мотора.

— Вие сигурно знаете, Лан Ийнг, че професор Форестър и аз не се обичаме. От професионална гледна точка обаче ние знаем, че можеме да разчитаме един на друг. Професор Форестър е виновникът за моя напредък и аз му дължа много. Мисля, че ще бъде спънат в работата си, ако го напусна или върша разсеяно работата си.

— Но аз съм само мимолетно развлечение за вас, — възнегодува Лан Ийнг усмихната.

— Тъбби не одобрява да взема дори един ден отпуска. Сам той никога не прекъсва проучванията си. Зная, че ви се вижда странно, че позволявам на този човек да се меси по такъв начин в личния ми живот. Ние не сме приятели, но и двамата сме служили на същия властен господар, един господар, който представлява за нас много повече от враждата ни или вироглавството ни.

Една вечер, преди около една година, по внушение на Тъбби бях отделил една ценна проба от гръбначно мозъчната течност от един менингит в първоначалния си период. Този образец имаше голямо значение, защото можахме да установим диагнозата по-рано, отколкото това е обичайно. Пункцията бе следователно извършена малко по-рано, отколкото обикновено е възможно да се извърши. Тази вечер проучвахме в продължение на цял час, всеки за себе си, малкото загадъчно петънце в микроскопа. Накрая Тъбби ми каза, като разкопчаваше престилката си: „Продължавайте, Бивън, вашите очи са по-добри от моите. Ако някой от двама ни успее да открие нещо ново, това ще бъдете вие“.

Не можах да не изпитам чувство на състрадание, защото зрението на Тъбби наистина не е това, което е било. Не трябваше да изразя съчувствието си, но все пак се провикнах:

Съжалявам, господине, но това не пречи опита да бъде ваш, а ако мога да ви бъда полезен, в подробностите, ще бъда щастлив да ви помогна. Тъбби изръмжа: „Опитът е наш, сине мой“, и излезе, като затръшна вратата.

— Чудесно, — възкликна Лан Ийнг. — Трябва да го опиша на осиновителя си. Той би намерил в него материал за размисъл.

— Вашият осиновител ще помисли, вероятно, че Тъбби и аз сме луди.

— Ни най-малко! — Тя постави изтънчената си ръчица върху рамото на Джек. — Не е ли това доказателство за личната ни стойност, да можем да признаем величието на мислите на хора, които не сме в състояние да понасяме?

Той я погледна нежно.

— Ето една красива мисъл, Лан Ийнг, — каза той.

— Намерихте ли това, което търсехте под големия микроскоп?

— Не, — отговори той с мрачен вид.

— Болният оздравя ли?

— Не. Той беше десетгодишно момченце, то умря.

— О! Колко печално е това за семейството му. Баща му и майка му бяха ли живи?

— Не зная, — призна Джек. — Болният беше на Тъбби, а на мен бе възложена само пункцията. Почти всичката ми работа бе в лабораторията.

— И нищо ли не ви казаха за това дете?

— О, не. Това е напълно естествено, понеже не съм ги запитвал.

— За вас съществуваше само малкото петънце под микроскопа, — промълви Лан Ийнг разочарована.

— Да, но разберете ме добре, Лан Ийнг, — възпротиви се Джек, за да се защити. — Ако можехме да открием в петънцето нещо, което да ни постави в следите на някакъв цер против болестта на момчето, — нещо от което хиляди същества биха се възползували, — не е ли това една достатъчна задача, за да погълне вниманието на един лекар?

— Може би, но аз току-що помислих, че щеше да бъде хубаво да се каже на малкото момче: Благодарение на теб ще успеем, може би, да излекуваме много други деца.

— Мислите ли, че това щеше да му направи впечатление?

— Струва си труда да се опита, — каза Лан Ийнг нежно.