Лойд Дъглас
Оспорваният път (16)

Глава шестнадесета

Тъбби Форестър бе прекарал един отвратителен след обяд. Бил Кънингам обръщаше факултета наопаки. Освен това, на Тъбби бяха дотегнали вече разприте му с Бивън. Не беше вече така лесно да избягва неприятеля си; а и дяволски неудобно ставаше да се лишава от услугите му. Бивън страхотно му липсваше. Сега изглеждаше, че Бивън се привързва към Кънингам. Това беше вече много! Тъбби никога не се бе чувствувал тъй потиснат.

Времето едвам течеше. Тъбби не знаеше какво да започне. Спомни си, че не е чел още пощата. Потърси писмата в джоба на жилетката си. Едно от тях беше от Клавдия Кинг.

„Драги доктор Форестър (пишеше Клавдия),

От известно време се колебая дали да ви попитам за съвет по отношение на сестра ми. Вие знаете, може би, за интереса, който изпитва доктор Бивън към Одри. Аз не бих намерила никакво затруднение в това, ако намеренията му бяха сериозни, защото той е един млад мъж за уважение от всяка гледна точка. Но той дава на Одри да разбере, че не ще се ожени за нея.

Аз съм с впечатление, че тя го обича много. Това не е право. Сестра ми не е имала обикновено детство. Спомням си, че съм ви разказвала за нейното изключително възпитание в Китай. Трудно й е да се приспособи към нашия начин на живеене.

А сега е отдала сърцето си на една безнадеждна любов. Доктор Бивън не й предлага нищо друго, освен приятелство. Не намирам, че това е едно разрешение, както за единия, така и за другия. Безспорно е, че ако обича Одри (иначе би ли я поканил да прекара Деня на благодарността с него)…“

Погледът на Тъбби стана твърд. Аха! Това значи беше направило Бивън тъй раздразнителен! Младото момиче, което се мислеше за китайка! Бивън се е влюбил или по-скоро мислеше, че е влюбен — което е все същото; но той съзнаваше, че не може да позволи на това развлечение да го отклони от работата му. Това положение го беше направило нещастен и подозрителен.

Тъбби зачете отново писмото.

„Помислих да се доверя на Кънингамови.

Одри ги вижда често. Но излишно е. Човек би казал, че правят всичко възможно, за да ги сближат. Те поканиха сестра ми да ги придружи тази седмица докато доктор Кънингам държи лекциите си в Университета.

Запитах се, дали не бихте имали добрината да поговорите по този въпрос с доктор Бивън. Той ви дължи толкова много; положително ще се вслуша в съвета ви“.

Тъбби захвърли яростно писмото на масата. Хубава занимавка за Кънингам да урежда сватби!

Той положително ще се вслуша в съвета ви, мислеше Клавдия. Как не! Един добър малък съвет на Бивън! При настоящето разположение на духа на Бивън, това щеше да бъде най-лошото, което би могло да се направи.

На Тъбби му хрумна внезапно, че по-скоро младото момиче ще го послуша. Казваха, че притежавала ориенталски начин на мислене. Тъбби не знаеше съвсем точно какво означава това, но доколкото бе чувал, азиатците се гордеели с усъвършенствуване примирителността към съдбата и подчинението на същата.

Тъбби взе решение да поиска среща с момичето, за да му говори поверително.

* * *

Малко след закуската Едит бе предложила на Одри да заминат за коледни покупки до Детройт, който бе отдалечен на един час с железница. Одри бе приела с радост. Прекараха един приятен ден. При завръщането Едит се оплака от главоболие и умора.

В момента когато Едит поиска ключовете от вратаря, някой я потърси по телефона.

— Няма да дойдат за вечеря, — съобщи тя. — Задържани са в болницата. Що се отнася до мен, много съм доволна. Смазана съм от умора! Няма да ми се сърдите, нали, мила, ако остана в стаята си? Не ми се иска нищо друго, освен гореща баня и чаша чай.

За Одри имаше също едно съобщение. Затворено писмо с печата на Университетския клуб. Тя не го отвори.

— Бих ли могла да ви услужа с нещо? — попита тя с готовност, когато излязоха от асансьора.

— Не, благодаря, не се грижете за мене. Ще ми мине много скоро. До утре, мила!

След като свали палтото и шапката си, Одри отвори писмото. Очите й се разшириха от учудване, при прочитане на подписа. Той принадлежеше на професор Форестър.

„Мила мис Хилтон, започваше то. Бих желал да поговоря с вас по един въпрос от най-голямо значение. За предпочитане е между четири очи, когато ви е удобно. Опитах се да ви намеря по телефона днес, но се научих, че ще отсъствувате през целия ден. Бихте ли имали добрината да ми се обадите, когато се завърнете. Ще бъда в Университетския клуб от пет часа нататък“.

Одри почувствува, че в това свиждане с Форестър се крие нещо заплашително. Тя сви вежди озадачена. Трябваше да се отговори. За доброто на Джек, трябваше да се отзове на молбата на професор Форестър като на заповед.

Тя поиска номера и почака боязливо. Сърдитият глас, който се обади, не бе никак насърчителен.

— Аз съм мис Хилтон. Получих бележката ви. Съгласна съм да говоря с вас. Може да дойдете тук, ако желаете. Сага или по всяко друго време на тази вечер. Утре си заминаваме.

— Не сте ли се уговорили с някого за вечеря? — попита Тъбби.

— Не, господине.

— Имате ли желание да дойдете да вечеряме заедно тук в Университетския клуб?

Одри се поколеба. Професор Форестър беше вероятно в дружелюбно настроение, щом желаеше да вечеря с нея. Ако успееше да го развесели малко, би било от полза за Джек. Колко доволна би била, ако ги сдобри!

— Благодаря, доктор Форестър, приемам с удоволствие.

— Да дойда ли да ви взема, или да изпратя да ви доведат към осем часа и половина.

— Ще дойда с такси, господине, не се смущавайте. В осем и половина?

— Ще ви очаквам в приемната зала, мис Хилтон. Благодаря ви, че ще дойдете.

Твърде облекчена, но все още безпокойна, Одри се облече за импровизираната от Тъбби вечеря.

Точно в осем и половина тя влезе в приемната и Тъбби я посрещна във вечерно облекло. Усмивката му беше студена, но достатъчно любезна, за да увери Одри, че не ще я ухапе преди да я е опознал по-добре. Тя му подаде ръка и той се поклони със строго достойнство. Без да я заприказва, Тъбби й предложи да го хване под ръка по старата мода. Те влязоха мълчаливи в столовата. Тъбби гледаше направо пред себе си. Двама прислужника в бели жилетки ги очакваха до една отдалечена от другите маса.

Без да губи време в излишни приказки Тъбби я запита какво желае да си избере.

— Не бихте ли предпочели вегетарианска вечеря? — попита Тъбби с измерена усмивка. — Чувал съм да се говори, че сте привързани към ориенталските обичаи, мис Хилтон. Бих ви предложил една плешка, но може би не ядете месо. Вашата вяра забранява ли да убивате животните, за да ги ядете?

Явно бе, че Тъбби държеше да я изтъкне като чужденка.

— Не вярвам, че бих могла да го сторя, доктор Форестър.

— Моля? — Тъбби се наведе напред и замига с очи.

Одри едва се сдържа да не се засмее.

— Никога не съм убивала животно, за да го изям, господине, — каза тя простичко, — но това е от заклано вече добитъче и мисля, че бих могла да го опитам, благодаря.

След този отговор Тъбби не държеше повече да подчертава ориенталското минало на Одри; но се отнасяше към нея с пресилена любезност, като че ли се страхуваше да не й противоречи в нещо. Одри допусна, че е отгатнала накъде Тъбби искаше да изведе разговора. Тя не би била жената, която подхожда за Джек. Тя не е като другите.

Колко смешно би било, помисли си тя, ако поръча тържествено да й донесат чифт пръчици за ядене.

Тъбби се стараеше да намери увод към целта си.

— Мис Хилтон, — заговори той — трябва да сте имали много интересен живот в Китай. Вероятно можахте много мъчно да се приспособите към тъй суровите американски нрави. Сигурно ще се радвате, ако се завърнете скоро пак в страна, в която се живее много по-спокойно…

Той й говореше просто, като че ли й предлагаше параходен билет за отиване.

— Да, — потвърди Одри, — обичам много Китай. Но нямам намерение да се връщам там. Поне не, за да остана. Сега Америка е моето отечество.

Те бяха стигнали до десерта, когато Тъбби дойде на въпроса.

— Ето, мис Хилтон, какво искам да ви кажа. Виждам ясно, струва ми се, че държите в ръцете си съдбата на един блестящ млад мъж. Бивън притежава всичко, за да стане велик учен. Той е надарен с изключителни таланти и с много силен характер. Той се посвети на работата си като войник, като се държеше настрана от развлеченията на младостта и като се отказваше от семейната любов, за да се отдаде всецяло на делото си. А то е едно благородно дело!

И точно сега, в момента, когато му предстои да обере плодовете от положените жертви, идвате вие на сцената! Моля ви! — Гласът на Тъбби потрепери. — Позволете ми, моля, да се обърна към вас като баща към детето си. Разбирам чувствата, които вдъхвате на Бивън. Вие сте много привлекателна млада жена. Преди да ви познавам не ви обичах, защото сте пречка на пътя на Бивън, но сега вие ми се харесвате. Ако не бяхте очарователна, бих се безпокоил по-малко.

Но мисля, че сте разумна и силна — в това е единствената ми надежда. Ето защо се обръщам към вас в дух на почтеност. Искам да се откажете от Бивън и да го върнете на делото му, което е тъй значително. Той е неспокоен и нещастен. Умът му е разделен; това се отразява на работата му, той губи почва под краката си.

Вие вярвате, че ви обича. Може и да е така. Но той обикна занаята си много преди да обикне вас. Какво ще остане от любовта му след пет години, когато забележи, че целта, която е преследвал с толкова усилия, е извън неговия обсег?

Тъбби се спря и въздъхна дълбоко.

— Естествено, вие ще успеете да го обвържете. Ако го попитате утре дали предпочита да останете или да заминете, той безспорно ще ви умолява да останете. Не е Бивън, който трябва да разреши този проблем. Вие трябва да го разрешите. Вие сама! Най-големият принос, който сте може би призвана да направите за доброто на човечеството, ще бъде твърдото ви решение да се отдръпнете от пътя на човека, когото обичате!

Одри се бе опитала да запази главата си изправена, но настойчивостта на Тъбби я бе съкрушила. Тя беше беззащитна и обезоръжена.

— Или го обичате толкова много, че не бихте могли да изчезнете от живота му? — попита Тъбби.

Одри преглътна сълзите си и устреми поглед в безмилостните очи на палача си.

— Най-откровено ли мислите, че трябва да замина? — попита тя.

— Убеден съм в това — заяви Тъбби.

Тя извърна лице и се опита да възвърне самообладанието си. Нима Тъбби имаше право? Тя си припомни със страх след обяда до езерото, когато Джек й бе признал с каква гордост бе посветил живота си на делото си и че няма право да обича. Той беше може би тайно нещастен, както казваше Тъбби.

— Аз мисля, — продължи Тъбби, като че ли четеше в душата й — и зная, че и вие изпитвате съмнение по този въпрос. Не съм ли прав?

Тя кимна бавно с глава.

— Вие сте храбро малко момиче, — гласът на Тъбби беше дрезгав. — Винаги съм го мислил. Доволен съм, че имах смелостта да ви говоря искрено за това. Сега трябва вече сама да знаете как да постъпите. Най-лесното ще бъде може би за вас да се върнете за известно време в Китай.

Настъпи дълго мълчание. С лакти върху масата и стиснати до гърлото юмруци, Одри най-сетне кимна с глава. Очите й бяха затворени и парливи сълзи блеснаха на клепките й.

— Добре, ще отида в Китай.

Тъбби се поклони.

Вниманието на Одри бе привлечено от един мъж, който се приближи с бързи стъпки към масата. Някой от служащите, вероятно, които не носеха ливрея.

— Търсят ви по телефона доктор Форестър, — каза той. — От болницата. Някой е тежко ранен.

— Съобщете им, че след половин час ще бъда там.

— Но, господине, — настоя човекът. — Раненият е доктор Бивън, освен това той не е докаран в болницата.

— Какво? — Тъбби скочи и последва бързо служащия. Одри остана за миг зашеметена, после се затича с писък подир тях.

Професорът бе вече в телефонната кабина, когато тя го настигна. Тясната врата бе останала отворена. Одри се промъкна до Тъбби, за да може да чува.

Говореше един женски глас от болницата. Загадъчно телефонно съобщение било предадено от Уйтон. Доктор Бивън вероятно е бил привлечен там под някакъв предлог. Имало е някаква борба, след което нападателите се били разбягали. Човекът, който им телефонирал също трябвало да избяга, но не искал да остави доктор Бивън да умре. Той прибавил, че трябвало да се донесат двеста долара, за да му се даде възможност да уфейка. Само в такъв случай щели да съобщят мястото, където се намирал доктор Бивън — някъде извън града. „Трябва да тръгнете по шестия главен съобщителен път за Уйтон и да продължите до средното училище“.

— Чакайте, моля, — каза Тъбби задъхано. Той се обърна към Одри и промълви: — Вземете молив и лист ей там от онова писалище!

Тя избърза, постави бележника върху тясната полица и подаде молива на Тъбби.

— Продължавайте! Средното училище и после…

— На последното стъпало на площадката ще намерите празната лекарска чанта на доктор Бивън, като доказателство, че казаното е истина. Трябва да поставите парите в чантата и да си отидете. След четвърт час можете да се върнете. Ще намерите в чантата указания, които ще ви дадат възможност да достигнете до доктор Бивън.

— Пратете една линейка — каза Тъбби — кажете им да дойдат незабавно тук да ме вземат. Ще чакам пред входната врата.

— Не, — настоя гласът по телефона, — казаха още, никаква линейка, никаква полиция! Трябва да тръгнете със собствената си кола. Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Не, не вярвам. Пригответе стая и чакайте нарежданията ми.

Като излизаше от кабината, Тъбби залитна към Одри.

— Трябва да тръгна, вие ще можете ли да се върнете сама в хотела?

— Моля ви, — примоли се Одри, — оставете ме да дойда с вас.

— Не, не, не, — заяви Тъбби непоколебим.

Той се запъти към асансьора. Одри увисна на ръката му.

— Идвам с вас! Интересувам се за него толкова, колкото и вие! Ще удържа обещанието, което ви дадох, но искам да отида при него — сега!

* * *

Джек бе чул телефона да звъни още преди да отвори вратата на лабораторията. Той побърза да влезе и да се отзове, надявайки се, че Лан Ийнг или Едит го търсят.

Един глас, който той не можа да познае, каза много низко:

— Доктор Бивън ли е? Тук е един приятел на Тома Бъкли. Случи му се нещастие. Той се намира тук в Уйтон и иска да знае дали ви е възможно да дойдете тук, за да му дадете първа помощ.

— Как е ранен? Тече ли много кръв?

— Да, много.

— Случаят тогава трябва да е спешен. По-добре ще направите да повикате местния лекар, за да спре кървоизлиянието. Утре сутринта рано ще дойда.

— Той не признава никой друг да го преглежда, освен вас, докторе. Казва, че сте знаели защо. Ще дойдете ли?

— Добре, идвам. Къде е той?

— В една къща в Уйтон. Ето какво ще направите. Влезте в Уйтон през главния път. Ще ви очаквам при входа на града и ще ви заведа.

Джек закачи слушалката. Бъкли се беше уплашил от това, което би могло да го сполети. Очевидно, той знаеше какво го очаква.

Като си смени бързо жилетката и събра уредите си в лекарската чанта, Джек се затича в дъждовната декемврийска нощ и се промъкна в колата си.

Стрелката на километража достигна осемдесет километра в час. Автомобилните губи свистяха върху черния асфалт.

Един надпис се мерна като светкавица: „Уйтон 1 клм.“. Джек настигна една стара кола. Шофьорът му направи знак да го последва.

Те прекосиха заспалия градец Уйтон. На един километър от него колата се отклони в южна посока. След няколко километра тя се спря пред един път. Мъж с електрически фенер се приближи и отвори колата на Джек.

— Ето ни пристигнали, докторе, — каза той. — Излезте, аз ще ви посоча пътя. Тук е много кално за съжаление и не бихме могли да продължим с колите.

Нямаше нищо заплашително нито в гласа, нито в държането на веселяка.

— Мога ли наистина да оставя колата така насред пътя? — попита Джек. — Не минава ли никой през тук?

— Рядко. Особено в този нощен час.

— Как е Бъкли?

— Малко по-добре. Случиха му се куп неприятности тази вечер и мисля, че всичко не е още свършено. Дали нямате случайно пистолет със себе си, докторе?

Този въпрос беше обезпокоителен, Джек не разбираше защо го питат. Неразумно би било да признае, че е без оръжие.

— Нима предположихте, че мога да дойда късно през нощта сред полето без да съм въоръжен?

Човекът, който го водеше, се захили по неприятен начин. Като цапаха в калта, те минаха през една низка врата, която висеше на разклатена ограда и влязоха в една мръсна къщурка.

— Дайте ми палтото и шапката си, — каза водачът. — Тома се намира тук. — Той посочи с глава към една врата, откъдето се прецеждаше светлина.

Джек отвори вратата.

Сред стаята имаше една маса, покрита с мръсни картонени чинии и остатъци от храна. Седнал до старомодна кухненска печка, Бъкли още ядеше. Той повдигна очи. Устата му се изкриви в гузна усмивка. Той промърмори:

— Добър вечер, докторе.

— Мислех, че сте ранен, — каза Джек сухо — какво означава всичко това?

— Ще ви кажат, докторе, — отвърна Бъкли.

Другите току-що бяха влезли в стаята. Джек постави чантата си на земята до краката си и започна да разглежда дружината. Мъжът с електрическия фенер беше вероятно на четиридесет години. Той беше едър и добре сложен. Личеше си, че животът му е бил пълен с приключения, но че не е злодей. По-младата личност имаше вид на окаяник.

Те седнаха до стената на два кухненски стола и загледаха Джек с любопитство.

— Ето за какво се отнася, — каза по-възрастният. — Моят приятел Тома Бъкли съобщи на Ръсти и на мен, че ви е доверил всичко — откъде сме отклонили водата и всичко останало — струва ни се безсмислено да му запушим устата преди да сме се убедили, че сте съгласни да забравите това, което ви е казал. Разбирате ли?

Джек кимна с глава.

— Всичко, което трябва да направите, докторе, е да не се ядосвате и да се подчинявате на заповедите ни. Този злочестник — той показа с глава към Тома, — заминава вероятно тази вечер за Флорида и ще остави да му поникнат красиви мустаци, достатъчно дълги, за да му покрият устата. Ръсти ще го закара. Мисля, че най-малкото, което бихте могли да направите за нас, докторе, е да ни заемете колата си.

Слушайки тази досадна проповед, Джек се обезпокои. Той се огледа наоколо и си припомни местоположението на вратите и прозорците.

— О, докторе, надявам се, че не ще се опитате да се измъкнете преди да сме ви съобщили защо сте тук. Това не би било никак учтиво. А щом ни е думата за учтивост, трябва да си припомня, че не съм ви се представил. Аз съм Тед Байлоу. Нехранимайкото, който открадна тръбата с помощта на Ръсти. Накъсо, всичко това ви обяснявам, за да забравите онова, което ви е казала тази гад. В противен случи ще ви пипнем бързо, за да ви видим сметката.

Човекът на име Ръсти стана и дебнейки Джек, обиколи стаята, докато се намери зад него…

— Пребъркай го, Ръсти, — заповяда Байлоу. — Не ни трябват изстрели тук — по възможност.

— Не се безпокойте, — изръмжа Джек, — не нося револвер.

— Прегледай все пак, Ръсти, — посъветва Байлоу и също стана. — Той може да носи със себе си револвер и да се разпали неочаквано. През това време ще хвърля поглед в тази хубава черна чантичка.

Ръсти прекара ръце по хълбоците на Джек и заяви:

— Трябва да е излъгал. Не носи оръжие.

Байлоу се захили и се наведе да вдигне лекарската чанта. Внезапно го сполетя нещо непредвидено — свиреп юмручен удар, нанесен бързо и с точност върху края на челюстта му.

Без да губи благоприятния миг, Джек се обърна към Ръсти, който изненадан се приближи, но много късно; и той бе ударен направо в лицето.

Джек не очакваше повече нищо от страна на Байлоу. Той предположи, че последният ще се мъчи да си възвърне съзнанието и се зае да свърши с Ръсти, когато чу внезапно шум от влачене на стол по пода.

— Внимавайте, докторе — изрева Бъкли.

Ужасен трясък прокънтя. В една стотна от секундата Джек доби впечатлението, че главата му се пръска.

* * *

Те образуваха малка група обзета от уплаха.

Всичко беше тихо в стаята. Тримата бледи и страхливи се блъскаха в полукръг около главата на Бивън.

— По-добре ще бъде да си обираме крушите, — каза Ръсти. — Тая птица е на умиране.

Бъкли грохна подпрян на ръце и колене и се почувствува зле.

— Вие двамата останете тук, — промърмори Байлоу. — А аз ще отида да потърся лекар.

— Ти по-скоро ще уфейкаш, — присмя се Ръсти — и ще ни оставиш на топа на устата.

— Добре, — каза Байлоу. — Иди ти тогава. Аз ще остана тук. Вземи и предателя със себе си.

— Не искам да търся лекар, — изръмжа Ръсти, — всички ме познават тук.

— Тогава отивам аз, — отвърна Байлоу. — Бъкли, ти си вътрешен в болницата, кажи кого да повикам? Ще ги предупредим и после ще избягаме.

Тома се повдигна съвсем зашеметен:

— Има един на име Форестър. Началство е на този.

— Обърни го, — каза Байлоу. — Трябват ми ключовете му. Ще взема автомобила.

— Аха, и не ще те видим повече. Ще ни зарежеш!

Байлоу не отвърна нищо. Обърнаха Бивън настрана. От раната на главата течеше кръв, Байлоу намери ключовете, стана бързо и се затича навън като затръшна вратата.

Ръсти се наведе, постави ухото си до устата на Бивън и се вслуша.

— Диша още, — промълви той — но слабо. Да се махаме оттука. Я потърси в чантата му, Бъкли. Може да се намери превръзка или нещо подобно.

— Къде е? — измърмори Бъкли. — Тук я няма. Байлоу я е отмъкнал! Само си приказваш!

Те чуха, че моторът се постави в движение.

— Хайде ела, — каза Ръсти. — Не можем нищо да направим за човека. Вземи палтото си.

— Може да умре, — възпротиви се Тома.

— Това казвам и аз. По-скоро да ни няма!

Те облякоха палтата си и се измъкнаха крадешком на пръсти от къщата. Валеше сняг.

— Къде отиваме? — попита Тома.

— Ще поемем на запад, докато ни се свършат парите и бензина, а после — ще видим!