Лойд Дъглас
Оспорваният път (14)

Глава четиринадесета

След вечеря Тъбби се отправи към пушалнята на клуба, запали цигара и размисли върху предстоящата си сказка пред Сдружението на лекарите. Положително ще пожелаят да им разкаже някои от неотдавнашните си впечатления от конгреса на невролозите във Виена.

Без съмнение, някой ще го попита за мнението му по встъпителната сказка на Кънингам. Той трябва да внимава да не издаде чувствата си.

Тъбби се замисли в продължение на няколко мига за тясната дружба, която го свързваше с Бил, когато бяха и двамата още млади болнични лекари. Въпреки раздразнението, което беше предизвикано от неприятните събития, които се развиха в Медицинския факултет, той не би могъл никога да забрави благотворното влияние, което Бил бе упражнил върху него, когато бе получил онзи силен удар, който трябваше да даде друго направление на живота му.

Тъбби не мислеше вече много често за Лорел. Цяла вечност изтече откакто не бе погледнал снимката й. Когато тя умря, той не можеше да понася портрета й да бъде изваждан на показ.

Семейството на Лорел беше дошло от Питсбург в Спрингвил, когато последната бе навършила шестнадесет години. Баща й бе назначен като инженер в керамичната фабрика „Елмууд“, където работеха половината от хората на този град. Тъбби завършваше колежа и беше решил твърдо да следва медицина. Доктор Феттербаум бе виновника за това решение. Майката на Тъбби бе боледувала месеци наред и лекарят, който идваше два-три пъти седмично, бе считан почти като член на семейството, докато не настъпи краят. Той имаше навик да казва: „Милт, ти трябва да станеш лекар“.

Имаше и двама други лекари в Спрингвил, обаче те не бяха нещо особено. Феттербаум работеше денонощно. Трябваше да му се признае: не беше мързелив. (Дяволът също не е!)

Работата му се състоеше в лекуване на всевъзможни болести. Новата болница щеше да направи чест на града, ако доктор Феттербаум не беше тъй страстно привързан към хирургията. Нищо не го интересуваше толкова, колкото това да простне някой съгражданин на операционната маса и да го изучи. Ако правосъдието се беше намесило, и бе произнесло срещу него присъда за човекоубийства поради несръчност, то тези присъди, изпълнени една след друга, щяха да го задържат в затвора до деня на последния съд.

Обаче доктор Феттербаум беше тъй известен, че никой не би се осмелил да критикува професионалната му дейност.

Тогава Тъбби не знаеше още, че поради безсрамното си невежество Феттербаум ще убие Лорел.

* * *

Лорел беше много невинна, за да се покаже свенлива пред Тъбби. Тя не се опита да скрие чувствата си още при първата им среща. След няколко седмици беше вече общопризнато, че тя е неговото „момиче“.

Като размишляваше върху това далечно време, Тъбби се запита дали не е бил ужасно досаден на семейство Хюгс. Той беше по цели дни у Хюгсови и то толкова често, че можеше да си позволява същите домашни обноски към малкото кафяво кученце, като другите. Той им правеше безброй малки услуги, сменяваше крановете на чешмите, помагаше на Лорел в латинския, изгаряше есенните окапали листа и измиташе снега. Беше до такава степен съставна част от семейството, че малката тригодишна Гретхен му показваше направо гръбчето си, за да я закопчее.

С изключение на неизбежната коледна картичка от Канзас Сити, от години вече не бе чул нищо за Гретхен, освен благодарността й, която тя му бе изразила преди два месеца при помощта, сина й да постъпи в колежа.

Когато керамичната фабрика затвори вратите си и бащата на Гретхен остана без работа, Тъбби изпрати младото момиче в Уйлсли. Там тя се омъжи за един не много обещаващ младеж, и така той я бе изгубил из очи.

Тъбби извади тевтерчето си и си забеляза, че трябва да пише на Гретхен за Коледа. Дявол да го вземе! Ето какво си навлича човек, когато прави услуги на хората. Те го обременяват до края на живота му!

Тъбби разгъна бележките за сказката си и се приготви за работа.

Първите думи го накараха да се усмихне: „Съкровищата на тавана“. Те му напомниха за недавнашния му разговор с началника на пожарната команда. На въпроса, кое предизвиква най-често пожарите, началникът му бе отговорил: „вехториите по таваните, които са още в много добро състояние, за да бъдат изхвърлени, но които остават там неизползувани“.

Това би било хубаво начало. Много лекари бяха натрупали в главите си остарели идеи, които им струваха много време, пари и умствен труд. Но каквато и стойност да притежаваха, те съставляваха опасност, защото главите на тези уважаеми лекари не бяха вече в състояние да възприемат новите идеи и да изоставят старите.

Ако споменът му не бе тъй мъчителен, би им разказал случая с доктор Феттербаум. Той обаче не бе в състояние да заговори за него, без да изпадне в ярост.

Той остана дълго седнал пред бележките си, без да ги погледне, като си припомняше отново дните на отчаяние, след като бе извикан внезапно от университета поради тежкото заболяване на Лорел. Той веднага бе заподозрял и проверил по-късно непохватността на Феттербаум, която бе причинила смъртта на девойката.

Според изложението на случая, един най-обикновен апендисит се беше тъй ясно проявил, още седмица преди това, че всеки способен лекар би го открия от пръв поглед. Феттербаум се бе задоволил обаче с предписване на ледени компреси и успокоителни хапчета. После, когато признаците за опасността станаха така очевидни, че всеки би могъл да разбера, какво случаят изисква — хирургическа сръчност, каквато Феттербаум не притежаваше, последният се задоволи да отваря един перитонит, който се бе разпространил като пожар в суха гора.

Всичко, което Феттербаум би могъл да каже или да направи в този печален час, когато Лорел издъхваше, не би могло да успокои скръбта на Тъбби. Когато му дойде обаче неуместното вдъхновение да каже набожно: „Тази ще бъде съдбата на всички ни, Милт. Не сме подготвени за такава скръб, но трябва да съумеем да я понесем някой ден“, — Тъбби избухна. Тази роля на душевен утешител, която си приписа Феттербаум, беше повече, отколкото Тъбби можеше да понесе.

— Не ми трябва съчувствието ви — изкрещя той. — „Не сме били подготвени за такава скръб!“ Оставете тези шарлатански приказки за другите и се запитайте по-скоро защо не сте подготвени по-добре за хирургията!

Лекарят, зашеметен от този изход, бе останал бледен и треперящ. Господин Хюгс бе хванал Тъбби за лакътя.

— Недей, недей Милт, — бе промълвил той, — това нищо не помага.

— Не! — бе продължил Тъбби, безразличен към всичко. — Това нищо не помага! Утре той ще повтори същото, защото не умее да го върши по-добре и малко го е грижа за това. Касапин! Мошеник!

Лекарят не бе отговорил нищо. Той стоеше закован на място, бял като платното, с което бяха обвили разкривеното лице на Лорел. Същата вечер той бе отишъл у тях, но Тъбби отказа да го види. Той не искаше да има повече работа с Феттербаум.

При погребението на Лорел, Тъбби бе неприятно изненадан от явната неспособност на Църквата да обясни едно тъй непоправимо нещастие.

Църквата просто изоставяше въпроса с такъв чистосърдечен песимизъм, че Тъбби изпита чувство на безгранично отчаяние.

„Кратък е животът на родения от жена човек, който не е нищо друго, освен окаян нещастник“.

Животът не си струва труда да бъде живян. Църквата желаеше да създаде може би такова душевно състояние.

Милият, стар другар Бил Кънингам го беше спасил от отчаянието. Тъбби му бе телефонирал и Бил бе пристигнал веднага, след като бе успял да се освободи от службата си в болницата. Той пристигна два часа след погребението. Съвършено съкрушен, Тъбби бе отишъл да го посрещне на гарата и Бил му бе казал: „Иди да си запазиш място за връщане. Мисля, че ще бъдеш в състояние да се върнеш утре вечер?“

Тъбби му отговори, че има намерение да остане една седмица у дома.

— Нищо подобно, — бе заявил Бил. — Ще прекараш времето си само в черни мисли. Лорел не би одобрила това. Предположи, че Лорел те гледа?

— Вярваш ли в тези неща? — попита Тъбби съвсем сериозно.

— Бога ми, не зная нищо, което да доказва противното. Не вярвам, че трябва да бъдем сигурни в това. Но това може би принадлежи към играта. Ако Лорел можеше да те види, мисля, че тя би предпочела да бъдеш хладнокръвен играч.

Пътьом те се бяха отбили у Хюгсови; вместо да промърмори блудкави съболезнования, Бил бе казал: „Мисля, че сте горди, че имахте дъщеря като Лорел. Тъбби толкова ми е говорил за нея“. И лицето на господин Хюгс се бе разведрило малко. Гретхен бе потърсила последната моментална снимка на Лорел.

После всички заговориха за живота на Лорел, за дяволиите й и за обичта, която вдъхваше всекиму, като че ли не беше мъртва, а бе заминала за далечно пътешествие.

Цялото семейство ги изпрати до колата „Малката“ Гретхен — тогава едно очарователно дванадесетгодишно момиченце, малко разглезено — вървеше до Бил.

— Колко време ще останете? — попита тя.

— До утре вечер. Трябва да се върнем към работата си, Гретхен.

— Ужасно е… че я няма Лорел, когато Милт е в къщи. — Гласът й трепна. — Тя не ще се върне никога… никога.

— Не се измъчвай, Гретхен. Ще я видиш може би пак един ден. Толкова странни неща се случват на този свят.

Гретхен изтри очите си.

— Тя ще ми липсва толкова много! Лорел беше тъй мила към мене. Тя ме научи да плавам, да карам кънки, да играя тенис… и всичко.

— Е добре, виждаш ли! — каза Бил. — Лорел не ни е напуснала съвсем. Всеки път когато плуваш, или се пързаляш, или играеш на тенис… Лорел ще го върши. Разбираш ли?

— Ще се опитам, — беше измънкала Гретхен. После те си стиснаха ръце, като обещаха на Гретхен да се върнат на другия ден. Тъбби се бе почувствувал много по-добре.

— Доволен съм, че дойде, драги мой, — бе промърморил той. — Какъв ден! И най-ужасното е, че не беше необходимо да се случи това. Феттербаум просто я уби.

— Но ето, свършено е, — беше отговорил Бил спокойно. — И ти не можеш да оправиш нещата като се бунтуваш.

По-късно Тъбби бе мислил често върху чудноватия израз на Бил: „да оправиш нещата“. Когато му се случеше нещо неприятно или някакво нещастие, изразът на Бил му идваше на ум: „Ти не можеш да оправиш нещата“.

* * *

Твърде рядко се бяха виждали през последните години. Последната им среща бе преди две години на лекарския конгрес в Гранд Рапид; те се бяха отскубнали да вечерят заедно в града и бяха успели да отложат с цял час обичайната си препирня.

Бил бе казал после:

— Все още ли работиш непосилно, Тъбби? През сезона и извън сезона?

— Защо не, — бе отвърнал той. — Лекарската професия е достатъчно важна, за да заема цялото ни време.

— Така си и мислех, — каза Бил. — Носи ти се славата на тиранин, а ти се гордееш с това. Питам се дали резултатът е винаги задоволителен. Бъди искрен!

— Не винаги, но достатъчно често, за да може методът ми да бъде оправдан. Да вземем например случая с младия Бивън. Един блестящ човек. Нужно беше, обаче, да пипам твърдо, за да направя от него това, което е.

След това на Тъбби бе приятно да разкаже подробно за странните отношения, които съществуваха между него и даровития му ученик.

— Ако искаш моето мнение, Тъбби, — беше казал Бил насмешливо, — бих ти казал, че свадата ви е траяла достатъчно. Ще направите по-добре да се прегърнете и да подпишете мира, преди да станете за присмех на Университета.

— Вече нищо не може да се измени, — бе отговорил той. — А и всички могат да видят, че именно непримиримостта ми направи от Бивън това, което е той понастоящем.

— Не виждам вредата, която ще причиниш на този забележителен млад мъж, ако му кажеш от време на време по някоя ласкава дума.

— Не, много е късно. Ще окажа на Бивън всички възможни услуги до тогава, до когато той остане на поста си. Ако нищо не попречи на програмата, която си е начертал, ще чуете да се говори за него!

— Програма? Какъв вид програма? Какво се опитваш да направиш от него, Тъбби? Още един забележителен и студен автомат като тебе ли?

— Той поне няма да стане някой проклет сантименталист, — изръмжа Тъбби.

— Като мен, — допълни Бил, смеейки се.

— Без да искам да те обиждам, — каза Тъбби, — трябва да ти кажа, че твоите теории са неприложими в един Медицински факултет.

Докато си припомняше този разговор тази вечер, той се запита дали не би трябвало да се покаже малко по-любезен към Бивън.

Естествено, много късно беше вече да се помирят. Съществуваше рискът Бивън да се възгордее от победата си.

Този малчуган ще научи нещо ново наскоро. По-добре да го остави да размисли върху положението, в което сам се е поставил. Най-добрата постъпка би била понастоящем да го остави сам; да се преструва, че не го забелязва и да не проявява никакъв интерес към това, което върши. През някоя от следващите четири сутрини той ще се върне пълзейки, за да поиска извинение, и тогава, Боже мой, ще видим!