Лойд Дъглас
Оспорваният път (4)

Глава четвърта

За Джек Бивън трите години практика и стаж при професор Форестър бяха изтекли бързо, въпреки непроменената взаимна омраза. Тези години бяха запълнени с интересни изследвания, на които се бяха посветили и двамата.

Работата на Бивън беше изтощителна и трудна. Той трябваше да изпълнява не само всекидневните си задължения на млад лекар в болницата, но беше принуден да се занимава и в лабораторията на Тъбби, където се стоварваха, все по-многобройни отговорности върху широките му плещи.

Тъбби никога не си бе дал труд да похвали усърдието на Джек и никога не бе изразил задоволството си от бързото развитие на необикновените способности на младия му подчинен. Едно, обаче, беше явно — той се отнасяше с дълбока почит към знанията, и сръчността на своя добросъвестен асистент, за което можеше да се съди от голямото доверие, с което му предоставяше изпълнението на важни изследвания.

Отношенията им бяха добили отпечатъка на хладната професионална сдържаност. Д-р Форестър даваше заповедите си сухо и високомерно. Джек отговаряше: „Да, господине“, точно със същия металически тон — старателно почтителен, но без всякаква следа от любезност. Те не си разменяха никога усмивки или учтиви думи; не си казваха никога „добър ден“ или „лека нощ“; не говореха никога за хубаво или лошо време. Не разискваха по световните събития, колкото и важни да бяха те. Цяла Англия можеше да стачкува, или, голяма буря да опустоши брега на Флорида, неща от този род никога не се споменаваха помежду им. Разговорите им бяха редки, къси и делови. Ако някой дойдеше да им съобщи някоя сутрин, че краят на света ще настъпи в пет часа след обяд, никой от двамата не би знаел или не би се погрижил да узнае какво мисли другият.

Когато, обаче, някой опит в лабораторията стигаше до критична точка, двамата биваха обхванати от силен интерес към единствената връзка, която ги съединяваше. При такива случаи те си допираха лактите, за да наблюдават епруветките при пълна светлина, а главите им се докосваха, когато разглеждаха рентгенови снимки. Те се радваха на откритията си и споделяха мигновено радостта си; при случай на разочарование склонността да проклинат ги свързваше. В тези мигове те се намираха в пълно съгласие. Обичайните им обноски отстъпваха място на такова душевно и нравствено съзвучие, че някой случаен наблюдател би могъл да ги вземе за баща и син.

Един ден — към края на втората асистентска година на Бивън, една дребна сама по себе си случка дойде да покаже ясно чудноватостта на взаимното им държане. Джек току-що бе успял, след големи усилия, да нагласи един препарат за точно наблюдение през труден за обслужване микроскоп. Тъбби, залисан със собствените си изучавания, не знаейки какво се върши на масата на асистента му, прекоси помещението с тежка стъпка и се приготви да излезе, когато бе внезапно възпрян от заповедническия глас на Джек: „Ей вие там, внимавайте! И най-вече не блъскайте вратата!“.

Това безочливо обръщение му се бе изплъзнало неволно; отзвукът отекна в ушите му и неговото сърце престана да бие. Той съзна, че е виновен за нещо грозно и повдигна очи, в очакване да понесе заслужен гняв. Тъбби продължи пътя си на пръсти и затвори тихо вратата след себе си. Джек стисна юмруци от учудване и захапа устни; той се усмихна с голямо задоволство, като направи одобрително движение, гледайки към вратата: „Ей! Това се казва чешит!“ — провикна се той. „Просто възхитително! Класическо!“

Тъбби беше звяр. Той го мразеше. Но в лабораторията, когато се правеха важни опити, Тъбби и ученикът му бяха на равна нога. И двамата служеха смирено на същия господар. Всичко беше оставено настрана — несъответствието в характерите, разликата в чина, възрастта и опитността — за да се даде преднина на науката.

Джек често искаше да знае какво мисли Тъбби за всичко това. Що се отнасяше до него, той размишляваше по този въпрос понякога със свъсени вежди, понякога с широка усмивка на уста, но винаги с чувство на гордост. Отношенията между него и Тъбби можеха да бъдат ужасно раздразнителни и за двамата, но това само увеличаваше достойнството на общата им работа, тъй като тя не страдаше от това. Делото беше по-важно от самите тях, те знаеха това.

Думите на Киплинг винаги му правеха силно впечатление: „Корабът е по-важен от екипажа“. Цивилизацията се нуждаеше от екипаж, който да разбира естеството на задълженията си към кораба. Бивън чувствуваше, че сътрудничеството му с Тъбби може да бъде от най-голяма полза за постигането на важната им задача. Личностите им не играеха роля. Те не губеха времето си в приказки. Когато бяха заедно, не съществуваше друго на света, освен научните им изследвания. Науката беше техният бог. Когато техният бог говореше, враждебността им оставаше настрана. Той би дал много, за да може да каже тези свои мисли на Тъбби и да види по лицето му какво въздействие биха имали те.

Джек нямаше почти никакво време за развлечения и не водеше никакъв обществен живот. Но това му беше напълно безразлично. Жените не влизаха в плановете му. Ако беше влязъл в обществото, нямаше да може да ги избегне. Много чувствителен беше към привлекателността им. Те го смущаваха и го развличаха. Той много добре разбираше състоянието на другарите си, които претупваха набързо работата си и вършеха непростими глупости, когато се намираха под обаянието на някоя нова любов. Най-добрият начин да се предпази от подобни приключения беше да избягва жените. В продължение на седмици, споменът за очарователното младо момиче, което беше видял в „Ливингстон“, не му даваше мира; но той бе успял решително да заличи от паметта си образа на тази девойка — единствената, с която имаше желание да се запознае.

Повечето от останалите болнични лекари се оплакваха от дългия тежък труд и си правеха живота почти непоносим. Оплакванията им достигаха понякога до бяс, когато им се заповядаше да извършат нещо сравнително маловажно в девет и четвърт, разваляйки им по такъв начин една свободна вечер. Животът се виждаше на някои толкова тежък, че се заканваха сериозно да пратят всичко по дяволите!

Джек се подиграваше с тях и ги успокояваше насмешливо с обичайните при такива случаи забележки: „Хайде, хайде, ще ти мине“. А те мърмореха: „Дърта мечка такава, стар бухал!“ И наистина, той изглеждаше много по-възрастен от повечето измежду тях. Понякога, обаче, им показваше презрението си, като им заявяваше, че не са нищо друго, освен магарета; той произнасяше тези думи, без да го съзнава, с тон и ударение толкова наподобяващи гласа на Тъбби, че сам оставаше поразен от това.

* * *

Първоначално беше уговорено, че стажът на Бивън и асистентското му място при професор Форестър ще траят четири години. На края на третата година, обаче, тази програма бе изменена, тъй като Тъбби бе поканен да чете беседи върху хирургията на нервната система за първи семестър в Единбург.

Тази покана на прочутата шотландска академия му бе отправена още преди три години и подновявана всяка година, но Тъбби не беше помислял до сега, че би могъл да бъде заместен от друг.

Един след обяд, в началото на май, той влезе в лабораторията, където Джек приготовляваше една тъкан за изследване под микроскопа, и му каза неочаквано:

— Бивън, да не си въобразявате случайно, че владеете достатъчно добре анатомията, за да я преподавате?

— На кого? — запита с лукаво изражение Джек, без да повдигне очи.

Тъбби постави бастуна и шапката си на масата, седна на един висок стол, навъси вежди и заповяда на Джек да внимава.

Джек остави работата си и се приготви да внимава.

— Ще прекарам първия семестър в Единбург и имам намерение да предам тукашната си работа някому. Кой знае каква каша сте способен да забъркате, ако ви се повери ръководството на първогодишния курс по анатомия?

— Би трябвало да го знаете вие, господине. Всичките си познания по анатомия дължа на вас.

Лека усмивка се очерта по устните на Тъбби.

— И проклетото си нахалство, предполагам, — изръмжа той.

— Да, господине, но не бих имал смелостта да го преподавам през време на отсъствието ви. Това искахте да кажете, нали?

— Бивън, не зная как мога да ви понасям. Вие сте безсрамен, като самия дявол.

— О-о! Господине, ласкаете ме!

— Значи разбрано, — поде Тъбби. — Първогодишният курс по анатомия! По-добре ще бъде да се заловите още от сега. И не забравяйте, че трябва да се отнасяте в началото с търпение към тези неопитни момчетии.

— Да, господине, спомням си вашия начин на действие към нас.

— Имате склонност към сарказъм, знаете ли?

Джек се усмихна иронично.

— Чувал съм да се говори, че младите ви считат за ужасен мъчител, — продължи Тъбби.

— Какво да се прави, — задачата им е трудна, — каза Джек, като се оправдаваше. — По-добре е да си дадат сметка за това още от сега.

— Само не си въобразявайте, че понеже живеете като монах и работите като каторжник…

— Постъпвам според съвета ви и личния ви пример, господине, — прекъсна го Джек. — От друга страна, това ми харесва.

— Що за глупост! Никой не харесва такава строга дисциплина.

— А вие? — попита Джек.

Тъбби отблъсна въпроса с нетърпеливо повдигане на рамене.

— Това, което се мъча да натъпча под монашеското ви теме, брат Бивън, е желанието ми да мога да замина оттук с надеждата, че при завръщането си ще заваря учениците от първогодишния клас на Медицинския факултет още по местата им. Не обезкуражавайте тези малчугани. И не си създавайте причини да ви мразят. Това би могло лесно да ви се случи, знаете ли?

Това свиждане накара Джек да се позамисли. Нима наистина беше на път да закоравее до такава степен? Щеше ли скоро да се отдели от всичко и от всички, та трябваше самият Тъбби да го предупреждава!

Правейки преглед на отношенията си с болничните лекари, милосърдните сестри и болните, той трябваше да се съгласи, че тези хора съвсем не го занимаваха като личности, а само като сътрудници, събрани под същия покрив. За щастие, той можеше да се похвали, че винаги е бил учтив в обноските си към тях. Но явно бе, че в много отношения той и Тъбби Форестър, въпреки взаимната неприязън, си приличаха като грахови зърна в шушулка.

* * *

Доктор Бивън продължи да се занимава с младите от първата година. Тъбби, който се беше завърнал още през февруари, беше тъй зает с опити във връзка със специалността му, че не бързаше да поеме отново преподаванията си. Той се разхождаше от време на време между масите в дисекционната, спираше се тук-таме, за да зададе някой сложен въпрос, взимаше рисунките в ръка и ги хвърляше обратно на чиновете. Явно бе, обаче, че той бе доволен от работата на асистента си и за това не се връщаше повече на въпроса. Той реши постепенно в себе си, че няма да се меси повече в преподаването основите на анатомията.

Последните осем години, посветени изключително на медицината, бяха издигнали Джек Бивън до степен на зрялост, която го правеше да изглежда по-възрастен от тридесетте му години. Големи промени не бяха настъпили у него, но чертите му бяха придобили мъжествен израз. Мълчалив по природа, разговорите му бяха станали лаконични. Ежедневните му физически упражнения, ограничени сега на един час, от пет до шест, интензивна гимнастика в „Гимназията“, бяха по-скоро здравословна мярка, отколкото почивка за отмора. Той предприемаше от време на време самичък някоя дълга разходка из полето. През последната година, като преподавател и завеждащ лабораторията, той бе освободен от текущи задължения, спадащи към стажа, но продължаваше да обитава болничната пристройка.

Физически той се бе развил по забележителен начин. Русите му коси, които бяха запазили склонността си към закъдряне, бяха късо подстригани. Чертите на лицето му, намръщени по природа, бяха облагородени от настъпилата зрялост. Неговите вдлъбнати сини очи притежаваха проницателна сила, произхождаща, без съмнение, от изпитателния му критичен ум, който се намираше зад тях и от честото употребление на микроскопа.

Работата му го бе направила сериозен. Той не се смееше почти никога с висок глас. Вярно е, че и усамотеният му живот не го поставяше често в допир с весели събития. Усмивката му беше чудно младежка, но кратка.

Пациентите в болницата, след безплодни опити да завържат разговор, се отказваха от намерението си. Явно бе, че младият доктор Бивън не бе дошъл да се забавлява и че пропастта помежду им бе твърде дълбока, за да се надяват, че ще бъде преодоляна. Като последица от това държане, доверието на болните в сръчността на Бивън се увеличи особено, когато забелязваха сигурността във всяко негово движение. Той не говореше благи думи, но разбираше занаята си.

Всеки знаеше, че доктор Бивън е изключително погълнат от работата си. Невъзмутимото му лице свидетелствуваше, че изпитваните вълнения биваха бързо овладявани. Той не си губеше времето в сладникави ласкателства, но похвалеше ли някой страдащ за храброто му държане, тихият му глас придаваше на похвалата по-голяма цена.

В държането му към болните — мъже или жени — имаше много малка разлика. Той даваше да подразберат, че очаква от тях да бъдат разумни и храбри. Те обичаха студеното му доверие в тяхната издръжливост и биваха обърквани от още по-студеното му безразличие към кокетството им. Много чудни истории се носеха в болницата по отношение резките забележки на доктор Бивън към пациентките му, които имаха склонност да му правят мили очи. Една от тези истории, предадена от болногледачка, гласеше: Бивън бил дошел да види в два часа след полунощ как се чувствува една млада жена, която късно след обяд била оперирана поради счупената й челюст и дълбоки наранявания на шията, причинени от автомобилно сблъскване. Ето какъв разговор бил последвал:

Лекарят: „Хей, (сърдито), много ли боли?“

Пациентката: „Не, господине“.

Лекарят: „Лъжете“.

Пациентката: „Да, господине“.

Лекарят: „Но сте храбра“.

Пациентката: (трогната) „Благодаря“.

Лекарят: (замислен) „Лъжите на великите люде ни напомнят, че можем да направим лъжите си възвишени“.

Пациентката: „Да, господине. Благодаря, господине“.

Доктор Бивън не бе казал нищо повече, дори и „лека нощ“. След като вратата се затворила, потъналата в превръзки пациентка промърморила: „Чудесен е“.

— Какво искате да кажете с това „чудесен“? — попитала живо болногледачката. — Гледайте да не загубите сърцето си по този красив лекар, само защото е бил тъй добър да ви нарече лъжла, когато му казвахте, че не ви боли; не трябва да очаквате по-големи ласкателства от него, нито вие, нито който и да е друг. В жилите на този приятел тече леден лимонен сок.

Цялата болница, обаче, изпитваше растящо уважение към Бивън — чувство, примесено със страх и възхищение — и всички предричаха открито, че той ще стане един ден много важна личност.

— Също като Тъбби, — прибавяха те неизменно.

— С изключение на това, че Бивън не вдига такава страшна врява.

— Не той не проклина, нито крещи, — но — Боже Господи! — колко е недружелюбен!

* * *

Една сутрин, по средата на месец юли, проф. Форестър нареди да повикат Бивън в кабинета му.

Те се погледнаха студено, както обикновено, без да се поздравят. Тъбби му посочи стол и му обърна внимание върху обемистото досие, което четеше. Джек не знаеше за какво го викат и чакаше, поклащайки разсеяно лекарската си слушалка.

— Утре ще имаме един случай, който обещава да бъде интересен. — Тъбби се наведе напред, оправи с ръка документа върху масата и го почука многозначително с неизбежните си очила. — Изпратен ни е от Уилям Кънингам. Чували ли сте да се говори за него?

Джек кимна с глава, без да се издаде. За миг почувствува изкушението да каже повече, после реши да си запази мнението за себе си. Често се чуваше напоследък да се говори за Кънингам. Студентите спореха за него свободно. Той се ползуваше с добро име като хирург и беше високо ценен като диагностик; минаваше за най-добрия хирург-консултант в цялата област на Сегиноу-Бей. От друга страна го считаха за много сантиментален; един от онези алтруисти, които се тревожат и вълнуват от непатологичните прояви на болните си. В това отношение той беше типичен пример на онзи вид лекари, които Тъбби окачествяваше с презрение като „добър стар селски лекар“.

Тъбби не бе говорил до сега за Кънингам в присъствието на Джек. Интересно би било да се чуе преценката му за неговия съкласник с нежното сърце, който мислеше, че най-великото нещо на този свят бе любовта към ближните. Такова мнение, естествено, не можеше да се очаква от страна на човек на науката.

— Ето какъв е случаят, — продължи Тъбби, като не оправда надеждата на Джек да чуе едно поверително откровение. — Несполучлива операция е била извършена преди Кънингам да се е запознал със случая. Кънингам можеше, безспорно, и сам да го лекува, но вероятно е имал основателни причини да изпрати болния на някого, който има по-голям нюх от него. — Тъбби се спря и погледна предизвикателно своето протеже. — Вероятно мислите, че сега притежавате този нюх, а? Ще видим.

Чувствувайки се въодушевен, Джек отвърна.

— Зависи от това, което трябва да намерим, господине. Мога лесно да открия, например, че 36 инча правят един ярд, въпреки че не съм го проверил никога и го зная само защото съм го чувал.

— Хм! — изръмжа Тъбби. — Идиотска забележка!… Ще седнете ли най-сетне, дявол да ви вземе! Нервирате ме!

Джек седна върху страничното облегало на креслото и запали цигара.

— Болният, — продължи Тъбби, като се върна към книжата си, — е едно седем годишно момченце. Преди шест месеца било паднало от стълба, като наранило от железния шип на преградата средната част на лявата си ръка. Това предизвикало леко кървоизлияние, но никакво смущение при движенията. — Обикновена превръзка. Китката станала болезнена на следния ден, не обаче и цялата ръка… Схващате ли?

— Да, господине, — отговори Джек през облак от цигарен дим. — Медиалният нерв.

— Разбира се! — Тонът на Тъбби искаше да каже, че и за най-големия глупак не можеше да не бъде ясно, че болката е предизвикана от медиалния нерв. — След две седмици, болката се увеличила и се съсредоточила в средната половина на китката; схващане на втория и третия пръст, чупливи мътни нокти, суха кожа. Момченцето намирало, че болките му намалявали, когато ръката му е влажна или я държи потопена в леген с вода.

Тъбби се спря и погледна над очилата си, за да види дали тези пояснения означаваха нещо за ученика му.

— Разбира се! — изръмжа Джек с тон, който приличаше тъй много на Тъббовия, че шефът му примигна няколко пъти.

— Операция е била опитана от един лекар, за когото не съм чувал никога до сега. Някой си Мъвдон от северната част на града. Изглежда, че е била извършена умно, но без никакво последствие. — Тъбби вдигна очи. — Можете ли ми каза какво се е опитал да направи този приятел?

— Изпитвате ме, значи, — отговори Джек леко докачен. — Предполагам, че този човек е извършил пери-артериална симпатектомия.

— Точно! Но тя не дала облекчение. Чувствителността на ръката се увеличила до такава степен, че болният не можел да понася голям шум или улична врява. Тъканите били сега в процес на зарастване, а Кънингам съобщава, че пулсът бил обезпокоителен.

— Вероятно имаме срастване на нерва с брахиалната артерия, — осмели се да заяви Джек.

— Така изглежда… Така! Сега знаете по въпроса толкова, колкото и аз. — Тъбби стана, и блъсна стола от себе си. — Поставих ви в течение на работата само защото ми смениха стъклата и не съм навикнал още да си служа добре с тях. Зашивката на нерва ще се окаже много трудна; възможно е да поискам вие да я извършите. Вземете всички тези книжа, писмото на Кънингам и останалото. Част от писмото е от личен характер, но нямам време да го дам да се препише, за да ви предам извлечение от него. Ще забележките, че между наблюденията на Кънингам има и едно обширно изложение за семейството на пациента. Пустословие, което няма нищо общо със случая и на което мястото е в коша. В това се състои малкия грях на доктор Уилям Кънингам, брат Бивън. — Гласът на Тъбби стана сърдит. — Добър хирург е и отличен диагностик. Можеше да бъде голям човек, нищо не му липсваше за това; можеше да бъде и член на нашия факултет.

Явно бе, че писмото на Кънингам беше разровило пепелта на едно старо, изгаснало вече приятелство. Тъбби подаде книжата през писалището си:

— Но не трябва да заключавате, че Кънингам е стар дърдорко, само защото бръщолеви както е обичайно на родителските срещи. Той проявява особен интерес към това семейство и желае да положи нарочни грижи.

— Предполагам, че случаят не е за общата стая?

— О, не! Те са състоятелни хора. Детето ще бъде придружено от майка му. Запазих стая за нея в „Ливингстон“. По-късно ще дойде и сестра й. Кънингам ще прекара също един ден тук, ако му е възможно да се освободи от задълженията си.

Джек сгъна вързопа от документи, постави го в джеба си и се отправи към вратата.

— Е!… Бивън… — извика Тъбби.

— Да, господине?

— Възнамерявам да отсъствувам за няколко дена непосредствено след края на курсовете. На вас ще се паднат грижите по лекуването на този случай. Ако операцията излезе несполучлива, нещо, което винаги може да се случи, ще трябва да я повторите. То ще е вече ваша работа… Това е всичко.

Като се запъти към лабораторията на Тъбби, Джек прочете внимателно предисторията на случая.

Кънингам можеше да бъде стара бъбрица, но изложението му бе ясно и точно. Джек извади и личното писмо и го прочете с растящ интерес. Две-три събития в отношенията Кънингам — Форестър излизаха на яве. Тези двама мъже са били интимно свързани някога. Нещо ги бе разделило. Непрофесионалното поведение на Кънингам към занаята си може да е дотегнало на Тъбби.

Успехът на Кънингам може да е означавал опровержение на любимата теория на Тъбби. Или пък цинизмът на Тъбби не се е понравил на Кънингам. Във всеки случай, те от доста дълго време не са разговаряли като близки помежду си. Враждебност не е съществувала между тях, но е липсвало другарство. Джек бе учуден, че Тъбби му даде възможност да препрочете това писмо. То представляваше един твърде забавен документ — един истински малък психологичен проблем.

Оставяйки настрана този въпрос, Джек хвърли поглед върху обстойните сведения, които се отнасяха до болния и семейството му. Момчето, Теодор Кинг, било извънредно умно за седемте си години. То било преждевременно развито и малко разглезено. Майка му, мисис Клавдия Кинг, била вдовица на мъж достигнал до ръководно положение в дървената индустрия. Преди женитбата си тя била частна секретарка на председателя на дружеството, длъжност, към която се върнала след смъртта на съпруга си.

Бащата на същата — като че ли това беше важно за лекуването на Теодор — бил корабен капитан. Наричал се Хенри Хилтон и пътувал години наред от Сан Франциско до Хонконг и обратно — един чудак, който натрупал голямо богатство и оставил дъщерите си добре обезпечени.

„Клавдия Кинг няма нужда да работи, за да изкарва прехраната си,“ — продължаваше бъбривото донесение на Кънингам. — „Ще забележите у нея склонност да преувеличава всичко. Тя разсъждава с главни букви. Вероятно ще се залови с преустройството на болницата ви през време на пребиваването си там (и би се справила отлично). Клавдия е твърде приятна на глед, но мъчно може да й говори човек, защото монологът е нейна специалност. Ако трябва да й съобщите нещо спешно, хванете я здраво с лявата ръка за врата и запушете устата й с дясната — но внимавайте за пръстите си! Сестра й, която ще видите малко по-късно, й прилича по това, че и двете са бялокожи, пълнолетни и от женски пол. Вън от това двете нямат нищо общо. Историята на сестрата би заела твърде много в това вече доста дълго писмо“.

Джек сгъна съобщението, пъхна го в джеба на бялото си памучно сако и остана дълго да седи замислен пред прозореца. Той имаше желание да проникне в подробностите по загубеното приятелство между хирурга-чудак от Сегиноу-Бей и стария циник Тъбби.

Една неприятна мисъл го обвзе внезапно. Можеше да се предполага, че Тъбби беше възложил нему случая Кинг, само за да докаже, че Кънингам е незначителен от професионална гледна точка? Кънингам е възпрян от едно хирургическо затруднение и изпраща болния на Тъбби като по-вещ, а Тъбби му се присмива и прехвърля случая на асистента си. Нима беше възможно Тъбби да е толкова дребнав! Джек сви вежди замислено и поклати глава. Не, дори Тъбби не би направил подобно нещо. Обяснението му ще да е било искрено. Причината без съмнение бе в смяната стъклата на очилата и нищо повече.

Като слизаше от стълбите умът му беше толкова зает, че не отвърна на почтителните поздрави на студентите, които срещна. Когато влезе в библиотеката, Джек се запъти към нишата, която съдържаше трудовете върху автоматичната нервна система и се настани за да преговори случаите на нервно срастване, засягащо брахиалната артерия. Допълнителните сведения на Кънингам относно семейството бяха напълно забравени. Обстоятелството, че малкото момче е умно, а майка му блестяща, не беше отбелязано. Детето можеше да бъде идиот, майката — джудже, а загадъчната леля — чудовище, за него това беше все едно. За Джек случаят представляваше само проблем по нервна хирургия.

След едночасово проучване той се върна в анатомическата лаборатория и започна да се разхожда между масите, докато попадна на двама млади студенти, които дисектираха онази част от ръката, която го интересуваше.

— Извинете за малко, моля, — каза той, заставайки между тях, — искам да видя нещо.

Те се отдръпнаха учтиво, поласкани, че младият и способен д-р Бивън удостоява техния труд с вниманието си. Единият от двамата, в желание да се възползува от тази неочаквана близост с професора по анатомия, се осмели да се пошегува:

— Този джентлемен ни е изпратен от лудницата, доктор Бивън. Петър и аз, го наричаме „Господин Перушански“.

Бивън, който беше всецяло погълнат от задачата си, сви вежди и погледна учудено младия студент по медицина, който се зачерви.

— Какво казахте? — попита той с високомерие.

— Няма значение, господине, — обясни нещастният смехотворец, — казах, че наричаме този труп „Господин Перушански“, защото е бил луд, знаете ли?

— О, — възкликна иронично Бивън, добавяйки разсеяно, след миг на грижливо проучване със сондата, — трябва да ви допада.

Другият студент избухва в смях, след като опитът му да се въздържи остана безуспешен, а Бивън го изгледа през рамото си.

— Виждам, че съм попаднал в добър кръжок, — каза младият анатомик. — Благодаря ви, господа. — Той ги остави като примигна със стоманено сините си очи.

Двамата сътрапезници на „Господин Перушански“, съвсем смутени, се заловиха отново за работа, като се надяваха, че разговорът им не е бил чут на съседните маси. След миг, по-шеговитият от двамата промълви с крайчеца на устата си:

— По дяволите! Не бих желал да го видя да ми се гневи!

— Очарователен другар би могъл да бъде, как мислиш? — попита Петър.

— Ех! като Тъбби!

— Бога, ми, — каза той сериозно, — ако знаех колкото Бивън за „Господин Перушански“…

— Не би знаял нищо друго.

— Не бих имал и нужда.