Лойд Дъглас
Оспорваният път (6)

Глава шеста

Джек Бивън беше известен с хладния си темперамент, но не беше достигнал тридесет годишната си възраст без да изпита душевно раздвоение между разума и сърцето. Тези борби биваха кратки, но жестоки. Бе си начертал една твърде взискателна програма от непрекъснати усилия в служба на науката; по-трудно беше обаче да се приспособи към изискванията на този неумолим план.

Триста и шестдесет дни в годината беше доволен от строгата си дисциплина и намираше жертвите си оправдани. Поддържането на амбицията му струваше скъпо, но лихвата бе изгодна.

Джек съзнаваше, че е имал щастие и беше доволен от това. Не можеше да се отрече, обаче, че добрата му сполука се дължеше главно на твърдото му решение да не се остави да бъде отклонен от предначертания си път. Този отшелнически живот бе разширил плещите му, заякчил челюстта му и издълбал леки бръчки в ъглите на очите му.

Той бе втвърдил устните му и придал на стоманено синия му поглед по-голяма дълбочина. Говорът му беше къс и делови. От ден на ден ставаше по-голям скъперник на думите си. Не можеше да се каже, че е едностранчив. Държанието му беше винаги безпристрастно и внимателно, беше учтив към младите болнични лекари, милосърдните сестри и болногледачките, но когато даваше поръчките си, гласът му изразяваше ясно, че заповедта му трябваше да бъде изпълнена, защото в противен случай това щеше да бъде в ущърб на лицето, което я получаваше.

Но настъпваха и черни дни, през които Бивън се съмняваше, че усилията му си струваха труда. В такива моменти той си припомняше подигравателно всичките удоволствия, от които се бе лишил в борбата за постигане на целта си. В часове на униние обикновеният човек съжалява за мързела и разпиляността си, докато горчивите размишления на Джек оплакваха погребаните развлечения, жертвувани в служба на един господар, който изискваше всичко или нищо.

Винаги, когато Джек потъваше в черни мисли като в мъгла, той полагаше усилия да разпръсне чувствата на съжаление, които го изпълваха. Това настроение настъпваше главно при започването на лятото или през коледните празници.

Джек забеляза в неделя вечерта, че неочакваната среща с младото момиче, което предполагаше да е Одри Хилтон, го занимава твърде много. Беше се качил към шест часа в стаята на Теди, за да посети малкото момче, което не бе видял през деня.

— Защо не дойдохте днес след обяд? — се оплака Теди с глас, който обвиняваше лекаря, че го е пренебрегнал. — Лан Ийнг дойде да ме види.

— Трябва да ме извиниш, Теди, бях много зает. С леля ви, ще се видим вероятно утре.

— Разправих й за вас.

— И тя се е посмяла, както майка ти, предполагам.

Лицето на Теди изразяваше недоумение.

— Поради обичая ми да ви назовавам „господин Кинг“ — поясни докторът, усмихвайки се.

Теди поклати глава.

— Не. Лан Ийнг не би намерила нищо смешно в това.

— Но тогава какво й казахте? — попита лекарят разсеяно, разглеждайки ръката на детето.

— Приписа ви качествата на неуморен труженик, докторе, — обади се мис Мак Фей. — Предполагам, че мис Хилтон е добила впечатлението, че не спите никога.

— Кажете й да не се безпокои за мен, Теди — отвърна докторът. — Аз спя достатъчно.

Но това не можеше да се каже и за тази нощ. Джек се бе прибрал в единадесет часа в стаята си и след като се бе разположил удобно по халат и чехли, препрочете предисторията на болестта на вкоравен тумор, който бе определен за операционната маса на следната сутрин в девет часа.

Той сви вежди, за да се съсредоточи по-добре върху доклада на д-р Роджер, който се отнасяше до една предшествуваща несполучлива операция. Натрапчиви мисли, обаче, смущаваха и прекъсваха всеки миг четенето му.

„Тогава отстраних още една пластинка от горната част на разреза. — (Можее-би искат да ни попречат да напуснем болницата) — и като отворих дура матер, видях в лявата страна на кухината едно кръгло, тъмносиньо вещество 3 мм в диаметър — (А-а! минаването оттук е може би забранено, извинете) — прикрепено към лявата ребрена кост и към опашката на гръбначния стълб“. — (Не трябва да ви губя времето, господине).

По дяволите! Така не можеше да продължава! Черните очи и червените устни объркваха цялата му работа за утрешния ден. Джек реши да свърши с натрапницата и да я пропъди. Той хвърли на масата изписаните на пишеща машина листа, натъпка лулата си и я запали, после се отпусна в креслото си и притвори очи.

Сега той се видя в операционната зала, как дава знак, че е готов. Довеждат я. Младият Линкуист върви гърбом и дърпа количката, а Харвей я дърпа от другия край. Големите колела се търкалят безшумно. Флейгър завършва шествието с уреда за упойка. Терри подрежда инструментите с гумени ръкавици. Чува се само съскането на парата, която излита от стерелизационния апарат.

Той дава знак на Харвей да сложи маската върху главата на пациентката и последният се приготвя да я намести върху лицето й. Картините се редят ясни пред очите му. Джек спира Харвей с ръка, поглежда загрижено детското лице и се опълчва срещу нежното чувство, което го завладява. Пробудена от погледа му, тя отваря бавно очи и отправя към него с учудена усмивка, защото го е познала. „О! — казва тя, случило ли ми се е нещо?“ и поклаща глава, очаквайки отрицателен отговор. „Не, — отговаря Джек твърдо, — на мен се е случило нещо. Трябва, да ви оперирам, за да оздравеете, разбирате ли ме?“… „Можее-би,“ — отговаря тя замислена.

Отърсвайки се от този мъчителен блян, Джек стана и закрачи из стаята, свали халата си, облече набързо градското си облекло и излезе вън всред топлата юнска нощ. Нощният постови полицай на ъгъла го поздрави с думите: „Късно излизате, господин докторе“.

Когато се върна към три часа от разходката си, Джек беше възстановил равновесието си. Работил бе много усилено напоследък и устойчивостта му бе намаляла. Много отговорност беше поел върху себе си през отсъствието на Тъбби. Но утре всичко щеше да бъде пак на ред. Едно бе вече сигурно: той няма да позволи на някоя пленителна усмивка да му завърти главата след всичките усилия, които бе полагал при преследването на единствената от значение за него цел. Горкият полудял Бивън, който се бе унасял през онзи нещастен час, не биваше да обърква плановете на разумния Бивън, който бе влачил хомота в продължение на осем години. Той се залови отново с доклада, направи си някои бележки, прочете ги внимателно, после си легна и заспа.

* * *

Джек не направи никакво усилие да види тази тайнствена Лан Ийнг. По обяд отиде да отправи къс поздрав към малкото момче, обещавайки му, че ще се върне по-късно, но не се върна.

Времето е превъзходен лечител. Когато не знаете какво решение да вземете, не предприемайте нищо. Докато стоите в очакване, проблемът може да се разреши от само себе си. Колко пъти това становище бе доказвало правото си при заплетени случаи. Тъбби беше негов горещ привърженик. Сложете болния на легло и го дръжте под наблюдение, не се спущайте към него с хапчета и уреди преди да сте сигурни в диагнозата, позволете на времето да действува самостоятелно.

Желанието му да види Одри Хилтон вероятно не беше нищо друго, освен преходна мечта, един лъч, който щеше скоро да бъде изместен от ослепителната светлина на операционната зала.

Обзет от угризения на съвестта, че е накърнил чувствата на Теди, Джек реши във вторник сутринта да бъде по-щедър и постои по-дълго при него, за да го зарадва.

По леглото на момченцето лежеха пръснати бели листа, покрити със скици, нарисувани с молив.

— Теди се радваше, че ще може да ви покаже тези рисунки! — каза мис Мак Фей, — неговата леля ги направи вчера…

Лекарят събра два-три от разпилените листа, за да ги разгледа по-отблизо; те представляваха сполучливо нахвърлени скици на дръвчета-джуджета, чиито клонки внушаваха разни представи.

— Това, — поясни Теди, като се наведе напред и подпря бузка до ръката на лекаря, — е едно много изморено дърво. Работило е през цялата нощ и сега е изтощено.

— Да, вижда се, — съгласи се лекарят.

— А това, — продължи Теди щастлив, че служи за тълкувател, — е мис Мак Фей, когато ми носи портокалов сок. Това съм аз, наведен над мухоловката. Тази е най-хубавата, според мене.

— И аз така намирам. — Лекарят се забавляваше със смешните, но извънредно живи лица. Той посегна към друг лист.

— Това са лица, — каза Теди, — но не истински лица, а само части от тях. Лан Ийнг обича да рисува очи, носове, уши и бради по отделно. Това са различни уста.

— Лесно можем да намерим вашите, Теди.

— Казах на мис Хилтон, че тази прилича колкото на Тедиевата, толкова и на нейната.

Лекарят едва кимна с глава. Той забеляза едно любопитно пламъче в очите на мис Мак Фей.

— Много е естествено, че тези две уста си приличат, — каза той бързо.

— А тази е на мис Мак Фей, — каза Теди.

— Хм! — лекарят показа, че я бе познал. — Но ето и една друга, която като че ли е готова да ухапе. Тя изглежда жестока.

Теди разчорли косите си с белите си пръстчета и се усмихна с притеснение:

— Леля ми не рисува винаги много добре, — каза той, прибирайки листа. — Лан Ийнг не рисува винаги хубаво.

Мис Мак Фей започна да събира рисунките:

— Не трябва да задържаме дълго доктора, Теди, оставете сега да подредя леглото ви, за да ви прегледа.

Детето реши внезапно да каже истината, каквито и последици да има това. То потърси отново листа с различните уста и посочи тази, която изглеждаше свирепа.

— Лан Ийнг предполага, че изглеждате така, — забеляза то със слаба усмивка. — Но то е защото не ви е виждала никога.

— А вие, Теди, й бяхте казали, — прибави мис Мак Фей тактично, — че доктор Бивън работи много усилено и тя се опита тогава да нарисува една уморена уста.

— Но тази уста не е уморена, — забеляза докторът. — Тази уста е от желязо!

Той опита да се пошегува:

— Тази уста би могла да сдъвче цяла шепа стъклени топчета и… да ги превърне в каша.

— Обичате ли да играете на топчета, — попита детето видимо облекчено, че може да промени разговора.

Да, той обичаше да играе на топчета; но много време бе минало от тогава; а сега той щеше да прегледа ръката и щеше да продължи обиколката си.

Той се изкачи в операционната зала и започна да се приготовлява за изваждането на един жлъчен мехур в десет часа. Той облече хирургическата си престилка и се залови да четка и мие ръцете си.

Джек хвърли поглед към огледалото и започна да разглежда устата си под друга светлина. Тя не беше тъжна, жестока, или песимистична. Не беше и капризна или буйна. Най-лошото, което можеше да се каже за нея беше, че притежава решителен израз. А това не беше толкова лошо. Много хора можеха да спечелят, ако притежаваха тази характерна черта.

Китайците вероятно не ценеха това качество, но докъде бяха стигнали китайците? Те не бяха допринесли нищо особено за благото на хората. Те знаеха много малко по отношение на науката. Уста като неговите се срещаха вероятно рядко в Китай, това не значеше, обаче, че такива уста бяха за отхвърляне. Но тя „можее-би“ я бе нарисувала без всякаква умисъл. Решителната и предприемчива уста „можее-би“ й допадаше… Но какво го засягаше него какъв род уста харесва тя? Тя си заминаваше след два дни. Той щеше скоро да я забрави; та той беше почти успял в това.

Джек улови израза си в огледалото, който му доказваше простичко, че се опитва да се самоизлъже и че впечатлението, което си налага за устата, е погрешно. „Решителна“, си бе казал той снизходително. Не беше точна така. „Надменна“ — ето тази беше точната дума. Той живееше отделен в един свят на епруветки и микроскопи, заедно с разлагащите се трупове и болни зайци. Той не знаеше вече как изглежда действителния свят. Познаваше тъй слабо децата, че се чувствуваше неудобно в тяхно присъствие.

Тази уста беше надменна и при усилието си да постигне това уединение, бе станала свирепа. Нямаше нищо учудващо, че никой не потупваше Джек Бивън по рамото, за да му разкаже някоя весела история или да му предложи някой час на развлечение.

Одри Хилтон бе разбрала и определила само с няколко черти тази уста, която бе познала по-добре от него самия.

Той протегна ръце към престилката си и малката Уерн нахлузи ръкавите до раменете му. Очите им се срещнаха за миг. Безразличният поглед на младото момиче показваше, че ако тя притежаваше дарбата да рисува скици, и нейната би приличала много на тази, която го занимаваше тъй дълго. Той правеше може би на всички това впечатление.

* * *

На следната утрин Джек каза на Теди, че ще може да се върне вероятно в четвъртък у дома си. Теди не се изненада, защото говореха вече от няколко дена за това.

Обръщайки се към мис Мак Фей, Джек беше казал:

— Когато дойде мис Хилтон след обяд, кажете й, че се надявам да я видя преди да напусне болницата. Моля, повикайте ме.

Той изпълни след това обичайните си задължения разсеяно, като поглеждаше често към часовника си. Ту се учудваше, че времето тече тъй бавно, ту желаеше срещата да бе вече минала. От три часа зачака, трепвайки при всеки телефонен звън. Към три часа и четиридесет и пет минути, когато се готвеше да намести обтегателния уред на един счупен крак, дежурната сестра му обади, че го викат на телефона. Сърцето му подскочи.

— Бивън, — каза д-р Шейн с настоятелен глас, — качете се в операционната. Докараха един случай от автомобилна злополука. Двама души са, жената изглежда много зле. Нямах време да я прегледам още, но се опасявам, че има счупване на шийните прешлени.

— Добре, Шейн, идвам.

Той не знаеше дали е облекчен или недоволен от тази непредвидена спънка. Щеше да съобщи на някоя от сестрите да предупреди мис Хилтон, че един спешен случай го е задържал. Щеше да се опита да я види по-късно.

Когато Джек стигна в операционната, видя веднага, че се касае за счупване на врата, както бе предположил Шейн. Младата, около двадесет и две годишна жена, беше в полусъзнание, но не можеше да раздвижи ръката си, когато Джек й поръча това. Направиха няколко рентгенови снимки и се разбра, че гръбначният мозък е засегнат. Джек реши да не предприема хирургическа намеса, но последва пациентката при отвеждането й в друга стая, за да наблюдава хода на температурата. Температурата единствена щеше да покаже дали се налага да прибегне до отчаян опит за спасението на болната.

Той заговори със спокоен глас:

— Как се казвате?

— Прентис. Нанси Прентис.

— Мис Прентис, — започна Джек сериозно…

— Мисис Прентис, — поправи го тя.

— А значи раненият е вас е мъжът ви?

— Не, мъжът ми не е тука. Той си търси работа.

— Исках да ви кажа, мисис Прентис, че оздравяването зависи от хладнокръвието ви и от подчинението ви на заповедите ми. Вратните ви гръбначни прешлени са засегнати, но вярвам, че всичко ще мине добре при условие, че ще останете съвършено спокойна, въпреки болката, за да не се влоши състоянието на счупеното място. Болногледачката и аз ще останем до вас. Знайте, че ако плачете, или се движите, треската ви ще се засили; в такъв случай ще се наложи да ви оперирам. Ако запазите спокойствие, това може би не ще бъде нужно. Искате ли да ни помогнете?

— Да, докторе. Мога ли сега да приема посещението на майка ми?

— Утре.

— Но тя ще поиска да ме види.

— Ние ще й обясним.

— Тя ще настои, ако й откажете.

— Благодаря ви за предупреждението. Ако майка ви ни създава главоболия, ще направим по-добре да се освободим от нея за няколко дена. Ще я държим в течение на всичко, което се случва.

— Тя ми пази бебето.

— Много добре, то тогава е в добри ръце. Значи нямате нужда да се безпокоите за него. Сега не говорете повече.

Към девет часа температурата беше все още 38.5°. Пациентката спеше под въздействието на силна упойка.

— Ще отсъствувам за един час, — каза Джек на сестрата. — Ако имате нужда от мен, долу в канцеларията ще знаят къде да ме потърсят.

Той не бе сложил нищо в устата си от обяд, с изключение на един сандвич и чаша мляко, но напрежението през последните часове го бе направило безразличен към всякаква храна. Той слезе в бюрото, телефонира в хотел „Ливингстон“ и позна веднага плътния глас, комуто едно чуждестранно влияние придаваше разумна отмереност.

— Съжалявам, че не можах да ви видя днес, мис Хилтон. Дойде ни един неочакван случай и не можах да се освободя. Вероятно са ви съобщили за това. Бих желал да ви говоря преди да отведете племенника си. Бих ли могъл да направя нещо за вас?

— Не, благодаря, докторе, — каза тя, като произнасяше думите си грижливо… — И аз съжалявам, че трябва да замина без да получа наставления за упражненията, които Теди трябва да прави и…

— Какво ще кажете, ако дойда сега при вас? Имам един свободен час.

— Да, можете да дойдете, благодаря ви.

Джек нахлузи бързо градския си костюм и взе такси до хотела. Когато запита вратаря за мис Хилтон, последният го осведоми, че се намира в салона на апартамента и че има нареждане да го заведе там. Той последва момчето от асансьора, качи се на горния етаж, натисна копчето и се запита, как ли ще бъде приет.

Тя отвори вратата и той се спря изненадан за един миг. Теди не бе се пошегувал с него. Леля му Одри беше китайка. В отговор на учтивия й поздрав, Джек влезе в салона. Тя беше облечена в жакет от черна лъскава коприна с висока яка и дълги ръкави. Носеше панталони и малки чехли от черен сатен. Като го освободи от шапката му, тя му показа един стол и седна срещу него.

— Благодаря ви, че дойдохте, — каза тя.

В продължение на пет минути Бивън запази строгото си делово държание, като й показваше цяла редица от упражнения, които трябваше да възвърнат свободните нормални движения на ръката на детето.

Одри Хилтон слушаше внимателно и задаваше от време на време някой въпрос, когато обясненията ставаха много технически и неразбираеми за нея.

Настъпи късо мълчание. Бивън имаше вид, че е привършил с наставленията си, но не се готвеше да си тръгне. Той се колебаеше и не можеше да се въздържи да не продължи разговора с някой по-личен въпрос:

— Теди ми беше казал, че сте китайка, но аз помислих, че се шегува.

— Не съм истинска китайка, докторе. — Нейният глас беше ласкав.

— Но вие забелязахте в неделя, че не съм напълно правоверна. О! колко свирепи бяха очите ви в обвинението, че съм чужденка.

Джек се усмихна и кимна с глава:

— А и устата ми също, опасявам се. Признавам, че не можах да определя каква сте, но не ми влизаше в работа да…

— Да разрешите загадката. Това е безспорно, но ако ви интересува, бих могла да ви открия.

— С удоволствие, — каза Джек. — Уверен съм, че тук не се отнася само до една дегизировка.

— Благодаря, искате ли да запушите, доктор Бивън? Ще предпочетете лулата си, може би.

Тя стана от стола, на който бе седяла права, избра едно низко трикрако столче и като скръсти ръце върху колене, започна да го наблюдава, как тъпче лулата си.

— Наистина, няма нищо особено в това, една американка да се роди в Хонконг, — започна тя. — Това се е случвало често пъти в мисионерските семейства или в тези на чиновниците в посолствата. Рядко се случва, обаче, някое американско дете да живее дълго в Китай. Пращат го обикновено на училище в Америка, то забравя скоро родната си страна и се чувствува напълно у дома си в страната на своята народност.

— А вие сте останала там, докато сте станала китайка, така ли?

— Баща ми беше капитан на параход в продължение на двадесет години. Пътувал е от Америка до Китай и обратно. Естествено, удавал му се е случай да се запознае с много добре възпитани китайски граждани от знатен род, които са идвали тук по уреждане на търговски и политически въпроси. На тях не им е било винаги лесно. Американците, които познават само нисшите слоеве на народа им, са се отнасяли студено към тях. Баща ми изглежда е разбирал положението и те са чувствували неговата симпатия. Възможно е да са виждали в него един джентлемен — космополит. Човек никога не може ясно да разбере, как се разпространяват сведенията от този род в Китай. Китайците умеят много добре да се ползуват от собствените си съвети, но знаят и много ловко да се възползуват от чуждите познания.

„Имало един китайски търговец в Хонконг, който се наричал Сен Линг…“ Очите на Джек се разшириха:

— Как ви нарича Теди?

— Лан Ийнг!

Тя кимна усмихнато с глава, като видя, че той беше заинтересуван и изглеждаше щастлива, че може да обясни:

— Още при първото си пътешествие до Америка, Сен Линг претърпял толкова унижения, че при завръщането си се почувствувал много болен на парахода на баща ми. Той е бил може би сам виновен, защото е виждал, колко добре се отнасят американските християни към слугите му в болницата и в училището и е предполагал, че тукашният наш народ питае приятелски чувства към китайците. Той не е трябвало да се подава на такава мисъл. Ако той лично би се отзовал лице срещу лице с нищетата на невежите и суеверни американци от нисшите слоеве, той би ги нахранил, ако умират от глад; той не би трябвало да вярва, обаче, че американците от неговото обществено положение ще дойдат да му благодарят за човеколюбието му. Напротив, той би очаквал по-скоро да ги види смутени и неприятно засегнати от обстоятелството, че някой друг върши благотворителни дела, които се падат на тях. Той би ги презрял и би познал от цивилизацията им само онова, което би научил от невежите тълпи.

Но това като че ли не било достатъчно. Няколко американци на парахода не се стеснявали да му подчертаят презрението си. Баща ми се научил, от лекаря на парахода, че Сен Линг бил болен и отишел да го посети в кабинета му. Разговаряли доста дълго. Баща ми наредил да преместят болния в една от собствените му кабини. Завел го по-късно на капитанското мостче и го посветил в тайните на корабоплаването. Когато пътуването се свършило, той забравил тази случка, но Сен Линг я запомнил. От тогава всеки път, когато параходът на баща ми хвърлял котва в Хонконг, Сен Линг го чакал на брега, за да му каже добре дошъл. Той му пращал подаръци и го канел да го посети в дома му. Баща ми отказвал отначало на тези покани под предлог, че му предстои належаща работа, но след като отишъл веднаж, той вече никога не се спирал в пристанището на Хонконг, без да посети къщата на Сен Линг, където го посрещали като много скъп приятел. Тази къща бе истински замък.

Тя се спря замислена.

— Предполагам, че сте я виждали, — каза Джек с надеждата, че тя ще продължи разказа си.

— Да, живях в нея до преди три години. Много ми беше тежко да напусна китайския си дом. Чувствувах се тъй самотна на първо време след завръщането ми в Америка и мислех, че трябва да се върна. Не мога да ви кажа, колко много дължа на д-р и мисис Кънингам за нежността, която ми засвидетелствуваха в отчаянието ми. Взимаха ме често със себе си на къси пътешествия. Първият път, само няколко дена след пристигането ми в тази страна, ме заведоха на празника на университета. — Тя повдигна поглед и се усмихна. — Доктор Кънингам държа сказка пред съвипускниците си в хотел „Ливингстон“.

— Да, — каза Джек, — спомням си.

— Вие не харесахте сказката му. — Тонът на гласа й го подканваше да каже защо не я е харесал.

— Не можах да чуя много нещо от нея, — отговори той. — Имаше голям шум в залата, където се намирахме. А бях също и разсеян… Много бях зает през деня, — прибави той, — дипломата ми и куп непредвидени неща… — Ненадейно, обаче, той призна: Не исках да ви засегна онази вечер, по-късно винаги съм съжалявал за това.

Тя се усмихна. Сърцето на Джек заби лудо.

— Добра памет имате, — каза тя.

— Понякога.

Джек реши, че тази стара случка отпреди три години го бе предизвикала да говори доста за себе си и се опита да върне разговора към предишната тема. — Значи вие сте живели през по-голямата част от живота си в Китай? Не бихте ли ми разказали нещо за тази страна?

— С удоволствие, ако не ви задържам.

Телефонът иззвъня.

— За вас е, — каза тя, като му подаваше слушалката.

— Да, да, мис Уерн. Да, незабавно.

Той постави слушалката на мястото и после се обърна към нея, поклащайки глава:

— Ето на — каза той, — този уред… — той посочи телефона с пръст, като че ли последният олицетворяваше всичките лишения, на които е подложен:

— Този уред ме държи в плен цял живот.

Той й протегна ръка.

— Съжалявам, — каза тя.